Из интервю на Лимасолския митр. Атанасий за предаването "Словото на сърцето" на радиостанцията на митрополията в Лимасол, за архим. Емилиан Симонопетритски (1934 - 2019), юли 2025
- В предишното предаване ни разказахте за нещата, които сте преживели на Света гора. Исках да ви попитам: има ли някой игумен, който вече се е упокоил, когото сте познавали и бихте искали да ни разкажете за него?
- Всички игумени, които съм познавал, бяха достойни хора – сериозни, духовни отци, внимателни, свети хора. Поне в моите очи така ги възприемах. Но този, който ми направи особено силно впечатление, не че е повече или по-малко от останалите, понеже всеки имаше своята дарба, своя отличителна личност – всеки един представляваше част от тази красива и прекрасна картина на Света гора – това беше отец Емилиан, игуменът на манастира Симонопетра. Чух за отец Емилиан най-напред, когато за първи път отидох в Солун като студент, от отец Захария от Есекс. С него се запознах още в първите дни, когато пристигнах там. В хода на разговорите ни той често ми говореше за отец Емилиан, и това много ме впечатли, колко голямо уважение и дълбоко благоговение имаше отец Захария към него. И си спомням, че попитах отец Захария: „Как е възможно отец Емилиан да достигне до такава духовна висота, за която ми разказваш, без преди това самият той да е бил послушник на някой старец, или да е живял в общежителен манастир?“ Защото според познанията, които имах тогава, считах, че, според традицията и обичайната практика, за да стане някой старец, първо трябва да бъде послушник в общежителен манастир и после, ако Бог реши, да стане старец. И затова попитах: как е получил такава опитност отец Емилиан?
И отец Захария ми каза, че бил задал същия въпрос и на свети Софроний (от Есекс): „Отче, защо почитате толкова много отец Емилиан? Кой го е научил, от кого е получил всичко това?“ И тогава отец Софроний му отговорил: „В традицията на Църквата има някои светли изключения. И те са научени от Самия Бог“. Тоест, те се научават директно от Бога на тайнствата на благодатта. И наистина, отец Емилиан беше научен от Бога, защото всичко, което чухме, което видяхме, което научихме, показваше, че – макар и да не е бил послушник в тесния смисъл на думата на някой голям старец – той самият беше научен от Бога.
- А как се запознахте с него?
- Видях го за пръв път в храма „Св. Димитър Мироточиви“ в Солун, където тогавашният митрополит Пантелеймон организираше конференции по повод празника на Св. Димитър и канеше игумени от Света гора да изнасят беседи. Покани и отец Емилиан. Бях чувал много за него, но отец Емилиан не беше лесен за среща. Дори когато отидохме в Симонопетра, като посетители, не го видяхме изобщо. Той се криеше, беше исихаст. Но тогава той наистина дойде и изнесе една възхитителна беседа за мъченичеството и свидетелството. Неговата реч беше наистина впечатляваща. Цялото му присъствие – гласът му, начинът, по който говореше, начинът, по който изнесе беседата си, дълбочината на мислите му – бяха толкова силни и възвишени, че наистина те увличаха. Беше като небесен полет, който те взима със себе си. Спомням си, един събрат, който стоеше до мен, каза: „Чувствам се като в самолет.“ Както пилотът издига самолета и всички се издигат с него, така се почувствахме с отец Емилиан.
- Спомняте ли си нещо от тази беседа, което ви е направило особено впечатление?
- Помня много, много неща. Спомням си лицето му, когато говореше – озарено, изпълнено с благодат, с вътрешен ентусиазъм. Беше изключително красиво. Но това, което ми направи силно впечатление, беше, че в един момент каза: „Духовният човек трябва да е готов във всеки един момент цялото му дело да бъде разрушено, да загуби всичко, което е създал.“ И това ме изуми. Казах си: „Как е възможно? Нима делото на духовника може да бъде разрушено и той да го приеме спокойно?“
После обаче го видях на дело – нашите старци не се привързваха към нищо. Бяха готови всичко да се срине, а те да останат в мир и без смущение. Това имаше предвид. И знаете ли – щом го заговорихме, нека го спомена: Спомням си, през може би 1991, някъде там, на Света гора имаше голям пожар, който продължи 14 дни. Изгоря огромна площ. Това стана в неделя. Ние бяхме в нашия манастир, в „Пантократор“, в трапезарията. Идва полицай и ни казва: „Отче, Симонопетра гори.“ Изпаднахме в смут. „Симонопетра гори!“ Страшно! Обзе ни тревога. Старецът Йосиф каза: „Станете, докарайте кола, да отидем да видим братята, да разберем какво става. Не е хубаво да сме безразлични.“
И така, старецът ме взе със себе си, заедно с един брат, който шофираше, защото аз не шофирам. Отидохме да видим какво става. Научихме, че цялото братство се е преместило в Арнас, близо до Дафни, и отидохме там. По пътя дим, големи пламъци… И всички знаехме, че Симонопетра гори. Отидохме там и виждаме как всички отци, най-вече от Симонопетра, бяха долу, в Арнас. Попитахме: „Къде е старецът Емилиан?“ Отвърнаха: „В конака.“ Казахме: „А какво стана с манастира?“. Отговориха: „Не знаем още нищо със сигурност. Но е в пламъци, в дим… Някои отци останаха там, за да опитат да спасят каквото могат.“ Намерихме отец Емилиан, седнал в приемната на конака. Щом ни видя, стана и ни поздрави: „Господ да ви благослови, старче Иосиф. Добре дошли! Заповядайте, седнете. Как сте?“ Ние го гледахме с учудване. Мислехме си: „Този човек знае ли изобщо какво става? Знае ли, че манастирът му гори?“ В един момент се усъмних, помислих си: „Дали пък са му казали?“ И нашият старец, отец Йосиф, леко смутено му каза: „Геронда, дойдохме да видим как сте.“ А той отговори с пълно спокойствие: „Много добре, геронда, слава Богу, много добре сме.“ Отец Йосиф му казва: „Чухме, че манастирът е в опасност.“ (Не му каза, че гори напълно.) А отец Емилиан отговори: „Да, казаха и на нас, че гори… Не знаем. Някои отци останаха там. Бог да помогне, както Той иска, и свети Симеон да съдейства, за да се спаси манастирът му“, каза той. „Хайде, донесете да почерпим отците.“ Беше, как да ви го кажа, изключително достоен, невъзмутим, благодатен, изпълнен с мир, без ни най-малко смущение по човешки. Това ми направи силно впечатление. След това старецът Йосиф ни каза: „Брей, това не е човек, ангел е. Ние, дето уж сме външни и не сме пряко засегнати, отидохме там посърнали, готови да плачем, а той, чийто манастир гори, беше изпълнен с мир.“ Не че беше безчувствен, въобще не, но имаше голяма вяра.
После научихме, че същата вечер, както разказаха отците от Симонопетра, отец Емилиан, както обикновено се молил до полунощ, а след това отслужил света литургия.
И по време на молитвата, получил вътрешно уверение от Бога, че манастирът ще бъде застрашен, но няма да изгори. И затова имал тази тишина, този вътрешен мир. Това беше нещо невиждано за нас.
Когато го видяхме, още от оная първа беседа, ни направи впечатление не само с това, което каза, а с атмосферата около него, с въодушевлението, радостта, живостта, светлината, която излъчваше. След това го последвахме – ние, млади момчета, студенти, за да отидем до храма „Св. Харалампий“, да го видим и в конака му. Беше облечен изключително спретнато, с достойнство, като архиерей – с дълго, добре изгладено расо, изрядно сресан, внимателно поддържан. Това, за Света гора, беше необичайно. Повечето отци там бяха поне външно небрежни и не се интересуваха особено от външния вид. А той – поддържан, спретнат. Това ме впечатли и си помислих с известно учудване: „Как така отец Емилиан е толкова поддържан?“ Но въпреки това, вътрешното усещане, което имах, беше, че става въпрос за наистина велик човек.
И така, отидохме в „Св. Харалампий“, седнахме, той ни прие с много любов. Беше изпълнен с радост, с благодат, с някаква вътрешна красота. Говори ни изключително хубаво, каза ни прекрасни неща за монашеството, за Църквата, за духовния живот. Беше наистина дълбоко вдъхновяващо. След тази среща се свързах още повече с манастира Симонопетра, с отците там – сегашните старци, които тогава бяха още млади монаси. Те бяха изключително добри, възпитани, жизнерадостни хора, много общителни, но и удивително организирани. По-късно, когато самият аз отидох да живея в Света гора, отново се свързах тясно със Симонопетра, защото нашият старец винаги ни даваше този манастир за пример – за ред, за аскетичност, за точност, за начина, по който отец Емилиан ръководеше обителта, за скрития духовен труд, който извършваха братята там.
Спомням си една негова беседа в „Св. Харалампий“, посветена на една фраза от Евангелието: „И се зарадваха учениците, като видяха Господа“. И той ни обясняваше колко е важно християните да са радостни хора, защото виждането на Господа носи радост, любов, мир. Разтълкува това евангелско събитие, като подчерта, че човек не може да бъде вечно унил, потънал в отчаяние и скръб. Той беше много величествен човек, с онази благородна духовна осанка.
След това няколко пъти ходих при него с нашия старец Йосиф в Симонопетра, за да говори той с отец Емилиан по различни въпроси, свързани с нашето братство. А когато се върнахме от Кипър, където бяхме подложени на гонения и бяхме малко, как да го кажем, с „подрязани криле“, отец Емилиан ни повдигна, вдъхнови ни. Прекарахме една седмица в Симонопетра с него, и това беше наистина едно духовно възраждане. Даде ни и килията „Благовещение Богородично“ в Карея – тя е килия на Симонопетра. Това бе един истински нов старт. В тази килия приех велика схима, а заедно с мен и отец Ефрем, тогава още расофорен монах. Старецът ме изпрати да взема благословение от отец Емилиан, за да мога да приема ангелския образ в нощта на всенощното бдение за празника Благовещение.
- Какво влияние оказа върху вас личността на стареца Емилиан?
- Признавам, че да кажа, че личността му ми е повлияла, това е твърде много за мен. Не мога нито да му подражавам, нито да го достигна. Но със сигурност, дори само споменът за него ми създава дълбоко положителни чувства, добри помисли – борбени, благоговейни. Защото, като видиш какъв е бил този човек и какви сме ние, поне можеш да разпознаеш собствената си нищета и да се смириш малко. Отец Емилиан беше велик подвижник, голям аскет. Аз не го знаех в началото, но ми го разкри отец Ефрем от Катунакя. Веднъж ми каза: „Същия дух, който видях в стареца Йосиф Исихаст, го видях и в отец Емилиан“. От същия Дух беше воден. Отец Ефрем ми разказваше, че стареца Емилиан прекарва всяка нощ в бдение до полунощ, след което отслужва нощна литургия. Беше напълно оттеглен от всекидневното управление на манастира: „Какво ще ядем, какво ще пием, как ще постъпим“, в това не участваше. И въпреки това управляваше манастира невидимо, като че ли в сянка. Беше в кабинета си, в килията си – в молитва, в духовно четене, наблюдаващ братята, но самият той не се движеше из манастира често.
В последните си години не присъстваше нито в трапезарията, нито редовно на службите, дори не и на празничните всенощни бдения. Оставаше в килията си и служеше сам, в усамотение. Там го срещахме, в килията му. Разказваше ми старец Ефрем: „Когато отидеш в килията му, обърни внимание: там няма легло.“ И наистина, когато отидох да го видя, не видях никакво легло. Имаше само една маса, един стол, и на земята – стара черга, протрита, с която се завиваше и спеше направо на пода. Живееше като бедняк, спеше на пода. И всички отци там го знаеха.
Беше голям подвижник. Беше прекарал три години, без дори да яде зехтин. Хранел се само с малка просфора и няколко маслини. Когато веднъж отидох да го видя – бяха минали една-две години, откакто не се бяхме срещали, старецът ме изпрати при него за един въпрос. Отец Емилиан ме прие вечерта в килията си, и така го видях отново… Когато го видях, в първия момент не го познах. Беше станал като скелет. Едва когато ми проговори: „Как си?“ – по начина, по който го каза, разпознах гласа му, който беше същият. Но лицето и външният му вид бяха напълно променени. Ако не ми беше говорил, нямаше да разбера, че това е старецът.
Много го обичах, имахме голямо благоговение към него – всички ние, включително и нашият старец Йосиф. Спомням си, че при важни решения за нашето братство, след като първо се съветвахме с отец Ефрем в Катунакя, отивахме и при отец Емилиан. И ми правеше силно впечатление как ни приемаше.
Ще ви дам един пример. Веднъж имахме много сериозен проблем, тежко изпитание като братство. Отидохме първо в Катунакя и го разказахме на отец Ефрем. Той ни каза много добри неща, благословени и свети, както си беше обичайно при него. А после отидохме в Симонопетра. Пренощувахме там, и вечерта се срещнахме с отец Емилиан. Дойде при нас там, където бяхме отседнали. Беше изпълнен с радост, с благородство, с аристократичност. Начинът му на държание беше много красив, много фин. И тогава нашият старец започна да му разказва за изпитанието, през което преминавахме. Ситуацията беше много трудна. Отец Емилиан ни слушаше много внимателно. Когато старецът завърши разказа си, аз не говорех, той започна отговора си с една фраза, която никога няма да забравя. „Геронда – каза ни той – чух всичко, което казахте. Наистина преминавате през голямо изпитание. Много голямо е изпитанието, през което минавате сега. Ще видим как ще го управлявате, защото наистина е сериозно изкушение“. Това много ме впечатли, защото веднага усетих, че ни разбира, че разбира нашия проблем. Докато, когато отивахме при други старци – добри, свети, благодатни хора, те ни казваха: „А, това не е нищо. Малко търпение и ще мине. Не го взимайте толкова навътре, не е сериозно.“ Разбира се, те го казваха, за да ни помогнат, от любов. Но у нас оставаше впечатлението, че не ни разбраха напълно. А отец Емилиан веднага вникна в дълбочината. Това беше утеха. Поне за нас беше голямо изпитание. За други може и да е изглеждало малко, разбира се. И, наистина, сега като го гледам в ретроспекция, може би не е било чак толкова голямо. Но когато си в самото изкушение, когато си в „котела“, тогава всичко ври и кипи. След това и отец Емилиан ни каза същото, което ни бяха казвали и други: молитва, търпение, да се вземат някои решения, които старецът трябваше да вземе. Много хубави, мъдри неща.
Виждал съм го и друг път – по време на празненства в други манастири, където присъстваше и предстоятелстваше. Беше идвал и в нашия манастир, и веднъж в манастира Дионисиат, и в Ксенофонт, и в Григориат също веднъж.
Той беше наистина изключително благодатен човек, и когато излизаше „в света“ и говореше, ако имах възможност, винаги се стараех да го слушам. Много силно впечатление ми правеше, когато идваше на заседанията на Св. Кинотис на Света гора. Там буквално беше като патриарх. Присъствието му, макар и смирено и просто, излъчваше власт, тежест, авторитет. Имаше силно, пълноценно духовно присъствие. Когато говореше или изказваше мнение, никой не можеше да го оспори. Думата му беше абсолютна – силна, ясна, убедителна. когато говореше пред Светата общност, той беше винаги ясен, категоричен, изключително възпитан и точен. Говореше по съвест, проявяваше акривия за спазването на свещените канони, много внимателен към атонската традиция. Макар че някои го смятаха за нещо като „новатор“, защото идваше „отвън“, мога да ви кажа, че той беше един от най-верните на атонския дух.
В манастира той беше много строг, но тази строгост раждаше светост. Виждаше се в манастира едно духоносно, подвижническо настроение, скрито от очите на посетителите, но силно осезаемо. Ако човек имаше малко духовна чувствителност, разбираше ясно, че в този манастир цари голяма строгост, голям духовен подвиг. Онези монаси, които останаха с него, станаха негови истински чеда - образ и подобие на своя старец.
Спомням си един път, когато заедно с моя старец Йосиф отидохме там и срещнахме един духовно свързан със стареца монах – стария симонопетритски отец Варлаам. Когато отидохме в килията му, отец Варлаам каза на стареца Йосиф: „Геронда, тук, където сте, е един общежитен манастир, но не е обикновено общежитие. Това е аскетично място.“ И даде пример: веднъж в килията си имал един курабии и когато го посетил някакъв брат, отец Варлаам му ги дал като почерпка. Само след час при него дошъл отец Емилиан и му казал: „Ако отново дадеш почерпка на монаси, ще ти наложа сериозна епитимия.“ Не беше направил нищо лошо, просто една малка почерпка. Но това показваше колко точно спазваха правилата – бяха изключително внимателни в храната, в аскезата, в молитвата и в бденията.
- Владико, а какво ще ни кажете за времето на неговото заболяване, когато остана толкова години прикован в Ормилия? Защото ние не го познавахме тогава, само сме чували, че се случвали много чудни неща...
- Да, много. И се вълнувам дълбоко, докато говоря... Защото самият отец Емилиан, малко преди да дойда в Кипър, когато още бях протепистат в Карея, поиска да ме посети. И дойде един следобед с няколко отци. Остана с нас и ми каза: „Исках много да дойда да те видя, защото си млад човек и искам да бъдеш стабилен.“ Даде ми много съвети и ми вдъхна голяма сила.
По-късно, когато отиде в Ормилия, аз също чувах за различните чудесни неща, които се случваха там. А отец Елисей, мой приятел, мой брат, и добродетелен старец, веднъж ме заведе в стаята му. Въпреки че вече никой не ходеше при него, тъй като беше вече в почти вегетиращо състояние, отец Елисей ме заведе в стаята на стареца. И там го видях вече в това тежко състояние. В това състояние прекара 15-18, почти 20 години. Много години, изключително много. Въпреки всичко, той се причастяваше на всяка литургия. Причастяваше се със сълзи, които се стичаха от очите му. Въпреки че казваха, че е като „растение“, че не реагира – душата му беше жива. Когато го видях, ми казаха да му прочета някои молитви и напоих две кърпи със сълзите му. Въпреки че казваха, че е като „растение“, че не реагира – душата му беше жива. Стичаха се по лицето му. Но той беше ангел. Какво да ви кажа... Усетих трепет, усещах благоговение, не мога да го опиша. Ако не ме беше срам, бих паднал да целуна краката му. Беше едно белокосо старче, обожено, осветено, което стоеше там, и трябваше да бъде там, заради духовната полза както на мъжете монаси, така и на жените монахини.
- С какво ще запомните този човек, какво е останало в сърцето ви?
- Неговото благородство, голямото му благоговение, цялото му излъчване — изпълнено с Божията благодат. Защото всичко това извираше от благодатта, която имаше в себе си. Не беше преструвка. Не беше като нас да се преструваме на добри и възпитани. Той беше по природа и по живот благ и Божи човек.
