Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (42 Votes)

cebdВ светата Литургия свещеникът възглася: Да въздигнем сърцата си нагоре и народът отговаря: Въздигнати са към Господа!

Този израз съдържа три думи, но можем да кажем, че те са съдържанието на нашия живот. Не знам дали при всички хора става така, но мисля, че св. Литургия ни дава усещането за пътуване, което в даден момент излиза от орбитата на този свят, от неговото пространство и навлиза в Божието небесно пространство. Именно това означават тези думи. Когато пътуваме със самолет, влизаме вътре, сядаме, затягаме коланите, започват да ни говорят различни неща – какво да правим, ако самолетът падне, след това излитаме и започваме да се издигаме, докато стигнем най-високата точка, на която самолетът може да лети. Така става и в св. Литургия. Отиваме и започва поетапно издигане, възхождане, докато стигнем най-горната точка. Думите да въздигнем сърцата си нагоре са силно и мощно възхождане към Бога и затова отговаряме въздигнати са към Господа.

Христос казва, че там, където е вашето съкровище, там ще бъде и сърцето ви. При всички нас се случва това – там, където е средоточието на нашия интерес, там, където е това, което обичаме и търсим, там е нашето сърце. Ако човек има за средоточие на своето съществуване своя бизнес, несъмнено неговият ум, сърце и същество ще се върти около бизнеса и финансите. Ако за друг човек средоточието е друг човек от този свят, то сърцето му е прилепено към него, но Църквата и Евангелието ни казва, че нашето сърце е сътворено да има само Бога в себе си, а когато Го няма, тогава не може да се обърне и възходи към Бога. Всички разбираме и осъзнаваме това, когато застанем на молитва. Тогава виждаме, че нашето сърце не възхожда към Бога, защото в него има много неща, които го държат вързано към земята. Разбира се, ще ми кажете какво да правим, ние живеем в света, имаме деца, семейство, грижи,  нима трябва да бъдем безразлични към всичко това? Няма ли да се занимаваме с нашите грижи, задължения, имаме дългове, професионалната кариера е пред нас, имаме отговорности и длъжности. Какво да правим?

Естествено, всички тези неща ни засягат и горко ни, ако не е така. Трябва да се погрижим за тях, но  е нужно да има определена йерархия в нашия живот. Да, ще се занимаваме с тях, ще полагаме грижи за решаването на проблемите, но в дълбочината и центъра на нашето сърце, в това свещено място и пространство не може да влезе нищо друго – защото там няма място за относителни неща – а само Абсолютният Бог. Всичко относително трябва да остане извън центъра на сърцето ни.

Можем да разберем съдържанието на човешкото сърце от това, какво е неговото разположение към Бога. Отиваме да чуем Божието слово и един слуша и го приема с голяма охота и попива словото в сърцето си, друг по-малко, трети още по-малко, четвърти изобщо. И това се вижда, човек го усеща. Докато се говорят много важни неща, въпреки това нищо не влиза в сърцето ни. Сещам се, че при старец Паисий идваха много хора, примерно 15 човека и очакваха нещо да им каже. Разбира се, той беше простодушен човек и нямаше нагласа към много обсъждания и големи риторики.  Казваше прости неща. Имаше хора, които приемаха словото на стареца, сякаш то излиза от Божиите уста,  приемаха го и се извършваше чудото на Божието слово. А друг, който също беше там, докато в човека до него се осъществяваше тайната на възраждането в Светия Дух, гледаше кестените, кипарисите, боровете. Естествено в такива случаи старецът им даваше по няколко локума и фъстъци, започваше да разказва различни по-общи неща, защото тези хора не можеха да възприемат нищо друго.

Същото става и когато ходим на църква – виждал съм хора, които съжаляват, защото е свършила св. Литургия, както и хора, които се изнервят, защото не е свършила. Още ли не е свършила?! И го обзема смут. Другият казва: Жалко! Литургията свърши. Колко жалко! Ако можеше постоянно да я има в нашия живот! Защо? Това е чувството, така е, там, където е нашето съкровище, там ще бъде и сърцето ни. Затова лесно може да направим един тест, както казваше един пустинник, искаш ли да научиш какво ще стане с теб във вечността, тоест как ще бъдеш след смъртта? Нека го кажем с прости думи, искаш да научиш дали ще отидеш в рая или в ада? Лесно е. Не е нужно да умреш, за да го разбереш, нито е нужно Бог да ти го казва, погледни твоето сърце, какво става в тебе, ако намираш покой в духовното пространство, в молитвата, в Литургията, в Божието слово, чувстваш упокоение, това те отморява и храни, дава ти усещане на блаженство и щастие, тогава да знаеш, че  в теб е започнала да действа Божията благодат. Ако виждаш, че не съществува нищо подобно, а има съпротива и демонско влияние, нищо не разбираш, нищо не искаш и отхвърляш Бога, тогава това ще продължи и след смъртта ти. И за съжаление, това ще бъде вечната мъка, за която говори Евангелието, тогава ще го разберем, всички ще видим Бога, но това отхвърляне ще бъде вечно. И сега отхвърляме Бога, но не знаем какво отхвърляме и затова не скърбим. Понеже сме невежи по отношение на  Бога, не знаем какво е Бог, колко ни е възлюбил. Не знаем, че не можем да живеем без Него, лесно живеем  в мрака и  невежеството на страстите, нищо  не ни интересува и се мамим, че  така сме щастливи. Когато обаче си тръгнем от този свят, тогава ще узнаем истината и това ще бъде нашето терзание.

Нека видим как практически се случва това, което казваме на Литургията, защото отивайки на Литургия, всички се опитваме да възнесем сърцата си към Господа, както се казва в богослужебния текст. И пеем Въздигнати са към Господа. Но дали  наистина сърцата ни са обърнати към Господа? Кой знае?.. Само Бог знае.

Веднъж един свят човек на Света Гора, все още е жив, се питал нещо една нощ. През нощта всички тези хора, които живеят там, се молят, всички монаси се молят. Та той се питал дали молитвите на отците са приети от Бога и какво всъщност става. Молейки се, Бог му дал откровение и той видял цялата Света Гора пред себе си в Светия Дух и как от нея излизали пламъци, които се насочвали към небето. Имало  малки пламъци, имало и други по-големи, други още по-големи, а имало един толкова голям като огнена река, която се насочвала към небето. Той чул глас в Светия Дух, че това са молитвите на монасите: едни са по-слаби, други по-силни, а други много силни. Монахът попитал на кого е тази голяма река, т. е. най-силната молитва. И Бог му открил, че това е еди-кой си монах, един старец, който също е жив (беседата е изнесена преди 20 години – бел. ред.)

С този пример искам да ви покажа, че по същия начин и ние идваме на Литургия и стоим пред Бога, всички се молим – един малко, друг много, Бог знае силата на нашите молитви, но тъй като всички полагаме усилия, единната молитва помага на всички и ни сплотява. Най-вече в Светата Литургия и особено, когато човек се подготвя да се причасти, защото пред нас е скорошното единение с Тялото и Кръвта Христови. В своя практически опит отците различават три вида молитва или три движения на ума. Нека видим как на практика възнасяме сърцата си към Господа, т. е. как става това.

Когато свещеникът изрича тези думи, не трябва да гледаме тавана на Църквата или небето. На някои западни икони изобразяват светци или дори Христос с отнесен и полусмахнат поглед, насочен към небето, а светците са представени като отнесени хора, философи, които гледат отнесено. Ние гледаме тези изображения и недоумяваме защо е това. Виждаме, че върху православната икона няма лица с такива изражения, нито пък на нас е нужно да гледаме небето и да  изпадаме във възторг – всичко това е театър и не е полезно.

Съществуват три движения на ума, три вида молитва. Първото и най-несъвършеното движение е, когато умът на човека се насочва към творението и чрез него се стреми да възходи към Бога. Виждате, че на много хора им харесва да ходят сред природата и казват, че там се чувстват по-добре, молят се, имат по-силен порив към Бога. Това е факт – природата, творението помага. От друга страна, св. апостол казва, че върху тварите се вижда Божията сила: Онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията. В това движение, където човек чрез творенията се стреми да стигне до Бога, той използва  въображението, защото това са творения, сътворени неща и те пораждат представи, които може да ни помогнат духовно, виждайки колко хубав свят е създал Бог. Това обаче е несъвършена молитва, смята се за нещо младенческо, което човек трябва да надмогне и не може да остане само в нея.

Вторият вид молитва е, когато човек се върне в себе си и вече чрез своя ум, мисли и разсъждения се опитва да се помоли и да придобие връзка с Бога. Факт е, че когато имаме благи мисли и помисли, умът ни може да започне да се моли, да чувства нещо по-духовно. Но и това е несъвършена молитва, защото тук участва умозрението, човешкото състояние и елемент. Това е нещо интелектуално, интелектуален начин на молитва, нещо, което засяга ума на човека и при тази съсредоточеност на ума могат да се породят различни чувства. Ако човек остане само на това равнище, нерядко може да стигне дори до болни духовни резултати, както става с онези, които  се упражняват в концентрация на ума, контрол на ума, медитация и т. н. Тези хора със сигурност нямат участие в Божията благодат. Това са чисто човешки действия, които започват от човека и завършат в него.

Най-важната молитва се отправя, когато човек остави всичко – творението, своите мисли, помисли, разсъждения, влезе в своето сърце, затвори ума си без представи, фантазии, без абсолютно нищо, застане пред Бога и се помоли. Това е разликата между молитвата и медитацията. Медитацията е нещо, което се повтаря в човека, докато молитвата започва от човека и се насочва към Бога.

Да въздигнем сърцата си нагоре! За нас това издигане не е нещо метафорично. Горното небе не е абстракция, нещо непознато и неопределено, а е съвсем конкретно – то е Господ Иисус Христос, Който стана Човек за нас в конкретен исторически момент. Затова молитвата започва от човека с помощта на Божията благодат, насочва се към Бога, връща се в него като милост и благодат и настъпва единение и любящо общение между Бога и човека. Това състояние е онтологично, има конкретна плът, конкретна връзка, конкретен резултат. Когато обичаме един човек, ние го обичаме и чувстваме неговата любов в цялото си същество. Не обичаме някого абстрактно, с нашето въображение, а го обичаме и имаме конкретна любовна връзка с него. Същото става и с Бога – когато Го обичаме, това означава, че Го обичаме в сърцето си и Той е нещо познато за нас, а не непознато, мъгляво, далечно и нещо, което сами създаваме с помощта на нашите емоции.

Светите отци познават много добре молитвата и не позволят нищо човешко да проникне в събитията, които благодатта създава в сърцето. Затова когато се молим, св. отци ни съветват да не влагаме абсолютно нищо човешко в нас, дори най-малката фантазия или нещо външно, което се опитва да създаде представи в нас, а да го отхвърляме и да извършваме само един труд, т. е. трудът на молитвата. Това е ноетичната молитва, молитвата на ума, както я наричат, или  кръговата молитва – кръгообразното движение на ума, където човекът взема ума си, събира го отвън, внася го вътре в себе си, съединява енергията на ума със сърцето и там започва да се моли. Това трябва да правим, когато се молим и особено по време на св. Литургия.

Затова за нас не е от толкова голямо значение да разбираме интелектуално текста на св. Литургия, т. е. да знаем в кое време е глаголът да въздигнем. Макар да е жалко, че днес тези неща не се учат. Ако бяха на английски, щяха да ги учат... Както и да е. Нима глухонемите не трябва да идват на Литургия? Те не чуват нищо, но  въпреки това не се лишават от нищо, защото, ако такъв човек се научи да се моли, той участва в св. Литургия в много по-голяма степен от нас, които имаме и уши, и очи! Защото се е научил да участва по правилен начин в Литургията, а тогава Бог говори непосредствено в сърцето.

С други думи казано, когато отиваме на св. Литургия, полагаме усилие да съберем ума си от всички външни неща и да му възложим само едно дело – молитвата. Например Иисусовата молитва, която е най-практичната молитва, която трябва да се научим да казваме: Господи Иисусе Христе, помилуй ме! С други думи, да съберем ума си от всички неща, които ни занимават и да бъдем много настоятелни, повтаряйки тази молитва. Тя има огромна сила, защото е хем молитва, хем призоваване, но съдържа Иисусовото име, което е като бич, който не позволява нищо да ни доближи. Когато повтаряме Иисусовото име, сякаш сме заобградени от електрически енергия, която не оставя нищо да се приближи до нас. Името на Христос, бидейки повтаряно, постепенно дава усещане на човека за това, къде е неговото сърце – не биологичното, на което кардиолозите правят изследвания, а средоточието на нашето психо-соматично битие. Това сърдечно усещане се съединява с ума и тогава човек вече престава да се влияе от обкръжнието, в което се намира. Тогава, какъвто и шум да има, това няма никакво значение  за нас, защото умът се е съединил със сърцето  и молитвата вече действа в нас, без да бъде възпрепятствана от нищо друго, дори от нашите телесни болести. Иначе казано, чрез силата на молитвата човек надмогва умората, болестта  и всяко друго нещо и тогава започва да се моли, както казва св. ап. Павел, с ум, със сърце и с цялото си същество.

В това молитвено състояние Бог отговаря на човека. Тогава в човека започва да се създава усещането за Божието присъствие. Бог отговаря на човека и учи сърцето на това, което е нужно – веднъж му дава покайни сълзи, друг път сълзи на любов, друг път усещане за Тайнствата, друг път усещане за времето, за мястото, за човека, за всичко. Това, от което човек има нужда, Бог постепенно му го дава. Това е много важно – може да кажем, че именно това е молитвата, а не всичко останало. Затова човек трябва да посвещава макар и малко време всеки ден и да се старае да задържи живо това усещане за единство на своя ум и сърце.

Не можем да скрием тази тайна, която Отците са ни предали, тайната на молитвата, но да знаете, че първата реакция на човека, когато научи какво означава молитва, са сълзите. Когато човек плаче, тогава молитвата е започнала да действа в него. Разбира се, имам предвид здрави сълзи, защото не винаги сълзите са полезни. Или да кажем, че има по-скъпи и по-евтини сълзи. Както и да е, да не влизаме в тези подробности. Когато в молитвата забележим явлението на сълзите, имайки умиление или усещане за Божията любов, или покайно чувство или друго духовно усещане, тогава е хубаво да развиваме това състояние и да не го губим.

Това изисква голяма борба, не е лесно. Нужна е борба, усилие, човек трябва да насили себе си, да застане пред Бога и затова е нужна подготовка – подготовка преди св. Литургия, но и голямо внимание след нея. Според тълкуванието на Отците, това е заповедта, която Бог дал на Адам в рая – да се труди, да обработва и пази рая. Това трябва да правим, а не само да се опитваме да се молим, но и да пазим това молитвено състояние в нас. Ще рече, че когато искаме да отидем на Литургия, трябва да се подготвим правилно за нея и така да отидем да срещнем Бога, а след Литургията отново да опазим това, което сме приели, защото, ако го загубим, ще останем празни. Ако не се подготвим, тогава няма да можем да се настроим на честотата  на връзката с Бога, на честотата на духовната молитва.

Отговорът на народа Въздигнати са към Господа трябва да бъде средоточие на нашия всекидневен живот, защото за християнина св. Литургия никога не свършва. Целият негов живот, всички негови детайли, неговата работа, храна, отмора, развлечение, всичко има едно средоточие – Христос. Не може Христос да ни засяга само два часа в неделя, само няколко дена през годината, само няколко часа от нашето всекидневие. Христос, както Сам казва, е Алфа и Омега, Начало и Край, и ако поставим Христос в живота ни като начало и край на нашите дела, като средоточие на нашата ипостас, тогава, понеже Той ще бъде средоточието на нашата любов, лесно ще Го срещаме, когато искаме и срещата с Него ще бъде приятна за нас. Отците оприличават тази връзка на човека с Бога на срещата на младоженеца с невестата в брачния чертог. В старозаветната книга Песен на песните се говори за тази любовна връзка между душата и Бога. Както двама човека, които се обичат и очакват часа, в който Бог ще ги благослови, за да имат по-пълна връзка помежду си, на това се оприличава любовта между Бога и човека, в чието сърце се извършва неговото единение с Бога. Тази духовна наслада, еросът, божественият ерос превъзмогва човешката любов и така се обяснява защо хората обичат Бога повече от нещата от този свят.

Така се обяснява и защо в очите на света ние сме луди. Другият човек не може да разбере и казва: Но какво е товаПомисли ли добре? Отказваш се от тези наслади, от това, което е толкова хубаво и за което другите се борят, за да го придобият, а  ти се отказваш от него? Как светците са се отказали? Те са били толкова различни хора. Какво са почувствали? Почувствали са, че това, което намерили близо до Бога, е по-превъзходно от другите неща. Както казваше един светец: За да остави някой наркотиците, трябва да му дадеш по-силен наркотик. Някой, който пуши  хашиш, когато му дадеш по-силен наркотик, ще му хареса повече и хашишът изобщо няма да го интересува, няма да го иска, защото е намерил нещо по-силно. И ако намери нещо още по-силно, ще започне да взема от него. Така действат  наркотиците. И накрая в гроба, където ще е „най-силното”...

Но ако човек намери този смисъл, т. е. най-голямото духовно усещане, тогава отхвърля предишните неща и остава в тази връзка с Бога. Но тук именно е „камъкът на съблазън”, че тези неща не са понятни за този, който никога не ги е вкусил. Нека обясним явлението промиване на мозъци: например хвани един млад човек и му говори за това да обикне Бога. Как ще го убедиш? Този човек, който има приятелки, приятели, ако е девойка, дори майка му и баща му не могат да го убедят, нито братята да се откъсне от тях. Как да го убедиш? Какво да му кажеш? Колко интелигентен трябва да бъдеш? Какъв магьосник трябва да си, както пишеше в  едно списание, каква магия трябва да му направиш на този човек? Снощи в едно предаване някакъв мъдър преподавател се питал: Коя я тази тъмна личност, агент на Света Гора в Кипър, който има връзки с тъмни сили, хваща  младите, внушава им разни неща и ги прави монаси! Какво да каже човек...

Това е тайната и събитието на Божията любов. Когато изгрява слънцето, всички звезди загасват. Но всъщност не те загасват, но слънчевата светлина е толкова силна, обилна и мощна, че звездите не се виждат – тяхната светлина изчезва и остава само слънчевата светлина. Така е и с Бога. Когато Христос изгрее като осезаемо събитие в сърцето на човека, който е открил това превъзхождащо събитие, т. е. съществуването на Христос, тогава всичко друго автоматично угасва; и ако има някой  виновен за това, това е Христос. Той трябва да бъде съден, че ни промива мозъците, а не аз... Как ли? Чрез кръщението в благодатта, възраждането и обновлението на човека. Това е Кръщението. Измиване  на целия човек. Защо е нужно да се кръщаваме? Нима е нужно да се потапяме във водата? То е нужно, за да ни покаже, че човекът като психосоматично същество се възражда напълно, с душа и тяло, и когато душата се освещава, се освещават умът, чувствата, всичко, променят се неговите отношения с останалия свят и той гледа на света по свят начин, докосва го по свят начин. Използва света по свят начин и цялото творение е ново – както казва Христос: ето, всичко творя ново. Всичко е ново и, както пеем в църква на Възкресение, всичко е пълно със светлината на Христовото Възкресение в новостта на живота. Това е нещо неописуемо и може само да бъде преживяно. Колкото и да го описваме, не можем да го опишем.

Когато човек го преживее, тогава наистина разбира, какво означава Христос в света. Тогава всичко намира своето обяснение – защо мъчениците са загинали мъченически, защо хората обичали толкова силно Бога, че Му се посвещавали, защо подвижниците вършили подвизите, сълзите на преподобните, ужасните мъчения на мъченците. Защото в тяхното сърце се запалил огънят на Христос. Помните ли какво казва Христос? Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал. Той дошъл да запали огън, и огънят, който тогава запалил, не е изгаснал досега и няма да загасне. Който вземе от този огън, целият гори от това събитие на Божията любов.

Именно в св. Литургия получаваме това чувство. Тя ни предизвиква и приканва към тази вечеря на Христос, към това да отдадем сърцето си на Христос и да го въздигнем, да оставим всичко, което ни занимава и да възходим към Бога, към Христос. Ако направим това, после се завръщаме във всекидневния живот по друг начин, различни от преди. Св. Литургия освещава цялата ни седмица и няколкото минути, в които се молим, освещават нашето време. Бог е благороден, а не като нас злочестив. Затова, когато се помолим дори за малко, което всъщност правим заради нас, а не заради Бога, тогава Той ни връща това малко отделено време изобилно в благословение и сила.

Молитвата отморява, а не изморява, осветлява ни и много наши проблеми се решават, когато се молим. Разбира се, ние не се молим, за да решим житейските си проблеми, а за да срещнем Христос, Когото обичаме, както бързаме да срещнем човека, когото обичаме и искаме да сме заедно с него; така бързаме към св. Литургия, към молитвата, защото там е Личността, която обичаме и това е  Христос. Ние, християните, не обичаме идеи, не сме идеолози, нито философи. Както видяхте, философията и умозрението стоят извън чистата молитва, а обичаме една съвсем конкретна Личност – Иисус Христос!

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9uapa 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Както кормчията зове ветровете и подмятаният от бурите моряк отправя взор към дома, така и времето те зове при Бога; като воин Божи бъди трезв – залогът е безсмъртие и живот вечен.

Св. Игнатий Богоносец
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.