Седмица преди Пасха Господ влязъл, яздейки магаре в Йерусалим. Народът ликувал, а Той скърбял. Хората имали свои мечти, надежди и планове, а Той виждал бъдещето им през сълзи. Плачел за Давидовия град, казвайки: „Те не забеляза кога те посетих…“. Думите са много важни, защото Бог посещава всеки човек. Чука по вратата на всеки от нас. Насаме, скрито, почти незабелязано, чрез събитията и обстоятелствата в живота ни звучи Неговият призив: „Върви след Мене, послушай гласа Ми“. Често обаче не забелязваме, че сме били посетени.
Говорих с възрастен човек, който водеше унил, безрадостен и бездуховен живот. Като млад, както вървял в града, го озарила необикновена вътрешна светлина и видял всичко наоколо озарено от Божието присъствие. За него нямало преграда между небето и земята. Това бил зовът на Бога, посещението на Господ. По-късно всичко било забравено и изоставено. Минали години, суетата и грижите на живота го оплели и никога не се обърнал към Този, Който го бил повикал.
Същият глас вика и всекиго от нас. Ако си помисли добре, всеки ще си спомни моменти от живота си, в които Господ е бил съвсем близко, чувствал се е преизпълнен с извираща от Него сила, а после всичко е било забравено сякаш не е станало, и той отново се е гмурнал в сивата празнота на ежедневието. Така светлината угасва и поемаме отново по житейския път, носейки на себе си надпис, че сме християни и православни, а сърцата ни са препълнени с униние, страх и безнадежност. Не забелязахме кога бяхме посетени и не разпалихме огъня, внесен в душите ни от Господа. А трябваше да помним, да внимаваме, да се оглеждаме за знаците на Бога; да сме готови да се отзовем във всеки момент.
Ако ни се наложи да избираме дали да постъпим по съвест или пресметливо, това значи, че Бог ни е посетил, че това е време, осветено от Негово присъствие. И ако не го забележим, ако го пропуснем – жалко за нас. Когато трябва да изберем как да постъпим и ни е трудно да преодолеем своето лукавство, леност и безсилие; когато трябва да отворим Свещ. Писание; когато трябва да се помолим, трябва да се решим, да се заставим, а ни тегли към дъното като камък – това е знак за посещението на Господ.
Нека преодолеем себе си, нека направим крачка към викащия ни Бог, за да не си отиде и да загубим силата, която ни дава. На излизане от храма да си спомним радостните или трудни моменти, в които Господ ни е чакал и е гледал как ще постъпим, какво ще правим нататък. Нека отвърнем на гласа Му. Може би ще се попитаме: „Какъв глас, какъв зов?“. Този глас обаче се чува винаги от Словото Божие. Ако се задълбочим в тази книга, от страниците ѝ ще започне да се чува гласът на Живия Бог. Случва се повтаряните безброй пъти в храма думи внезапно да придобият нов озаряващ смисъл.
Не сме изоставени, не сме захвърлени, не сме самотни и откъснати от Бога. Той е до нас. Върви с нас през целия ни живот. От време на време се обръща към нас одобрително или с упрек, с призив или очакване. Нека очакваме този глас, нека внимаваме за Него, нека слушаме – за да не пропуснем посещаването си.
Проповед за празника Вход Господен в Йерусалим
Превод: Михаил Шиндаров
