Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Християнството

Четвъртък, 07 Май 2020 Написана от Прот. Александър Мен

Fr Alexander Men(Последната лекция, 8 септември 1990 г.)

И тъй, ние с вас сме към края на нашето пътешествие по различните епохи, по кръговете на миросъзерцанието. И се приближаваме към върха, към този сияещ планински ледник, в който се отразява слънцето и който се нарича християнство.

Разбира се, християнството е било предизвикателство за много философски и религиозни системи. Но едновременно с това то е отговорило на очакванията на повечето от тях. И най-силното в християнската духовност е именно не отрицанието, а утвърждаването, всеобхватността и пълнотата.

Ако будизмът е пронизан от страстен стремеж към избавление от злото, стремеж към спасение (Буда казва, че както морските води са наситени със сол, така и неговото учение – дхарма – е проникнато от идеята за спасение), то тази жажда за спасение, обещанието за спасение са присъщи и на християнството, на Новия Завет.

Ако в исляма човекът е абсолютно предан на Бога, Който е суверенен властелин на космоса и на човешката съдба, това намираме и в християнството.

Ако в китайското миросъзерцание небето – Цян – е нещо, което ориентира човека в нещата от живота, дори в дреболиите, в различните нюанси на традициите, и това го има в християнството.

Ако брахманизмът (съвременният индуизъм) ни говори за многообразните проявления на божественото, и това го има в християнството.

Ако, накрая, пантеизмът твърди, че Бог е във всичко, че Той като някаква тайнствена сила пронизва капката, всеки атом на вселената, християнството е съгласно и с това, въпреки че то не ограничава Божието въздействие само до това пантеистично всеприсъствие.

Но ние с вас бихме сгрешили, ако мислим, че християнството идва като някаква еклектика, която просто събира в себе си всичките елементи на предходните вярвания. В него се проявява колосалната сила на нещо ново. И това ново не е толкова в доктрината, колкото в проникването на един друг Живот в нашето ежедневие. Великите учители на човечеството – авторите на „Упанишадите“, Лао Дзъ, Конфуций, Буда, Мохамед, Сократ, Платон и други – са възприемали истината като планински връх, на който те се издигат с най-големи усилия.

И това е така. Защото истината не е нещо, което се постига лесно, тя действително е подобна на висока планина, където трябва да се изкачиш: като дишаш тежко, като се катериш по издатините, оглеждайки се от време на време назад към изминатия път и чувствайки, че пред теб е още един стръмен склон.

Никога няма да забравя забележителните думи, казани от обикновения хималайски планинец, шерп по националност, по име Тенсинг, изкачил Еверест заедно с англичанина Хилари. Той е казал, че към планините трябва да се приближаваме с благоговение. Така – и към Бога. Наистина, планините изискват особена душевна нагласа, за да се разбере тяхното величие и красота. Истината не се разкрива на тези, които се приближават към тях без благоговение, без готовност да се върви напред въпреки опасностите, пропастите и скалните цепнатини. Изкачване – такава е историята на човечеството.

Вие лесно ще ми възразите: а колко са били стъпалата, водещи надолу? Да, разбира се. И на пръв поглед стъпалата, водещи надолу, са повече. Хората, които са падали и са пропадали надолу, в бездната, са повече. Но за нас важното е, че човекът все пак се е издигал до тези надоблачни върхове. И той, човекът, с това е и велик, че е способен да се издигне там, където, както казва Пушкин, е „съседството на Бога“, в планините на умствените и духовни съзерцания. Човекът има две родини, две отечества.

Едното отечество е нашата земя. И тази точка от земята, където си се родил и израснал. А второто – това е този съкровен свят на духа, който око не може да види и ухо не може да чуе,[1] но на който ние принадлежим по своята природа. Ние сме деца на земята и в същото време сме гости в този свят.

В своите религиозни дирения човекът безмерно повече осъществява своята висша природа, отколкото когато воюва, оре, засява, прахосва. И термитите строят, и маймуните воюват посвоему (наистина, не така ожесточено като хората). И мравките засяват, има такива видове. Но никое от живите същества освен човека никога не се е замисляло за смисъла на битието, никога не се е издигало над естествените физически потребности. Нито едно живо същество освен човека не е способно да рискува, да рискува дори до смърт в името на истината, в името на нещо, което не може да се вземе в ръка. И хилядите мъченици от всички времена и народи са проява на един уникален феномен в историята на цялата наша Слънчева система.

Когато обаче се обръщаме към Евангелието, ние попадаме в друг свят. Не в свят, който ни дава картина на вълнуващи търсения, на порив към небето. Тук ние се изправяме пред тайната на отговора.

Двадесет и пет години принц Гаутама, бъдещият Татхагата Буда, прекарва в аскетични усилия, за да достигне до съзерцанието. Така са се трудили – умствено, духовно и психофизически – и йогите, философите, отшелниците. Но Иисус Христос идва от обикновено село, където е живял като обикновен човек. При Него всичко е било готово, Той никъде не се е издигал. Той, напротив, се е спускал към хората.

Всеки велик мъдрец е съзнавал своето незнание. Сократ е казвал: „Аз знам, че нищо не знам“. Най-големите светци на всички времена и народи са се чувствали като грешници много по-остро, отколкото ние с вас, защото са били по-близо до светлината и всяко петно върху живота и съвестта им се е виждало по-добре, отколкото в нашия сив живот.

При Христос няма съзнание за греховност. Няма при Него и съзнание за това, че Той нещо е достигнал. Той отива при хората, като им носи това, което се намира в Него изначално, от естеството Му.

Трябва веднага да ви обърна внимание, че Иисус Христос не започва да проповядва „християнството“ като някаква концепция. Това, което възвестява на хората, Той нарича „בשורה“ (бесора), на гръцки εὐαγγέλιον, което означава „радостна вест“, „радостно известие“.

В какво се състои това радостно известие?

Човекът има право да не се доверява на мирозданието. Човекът има право да се чувства в чужд и враждебен свят. Такива съвременни писатели като Албер Камю, Жан-Пол Сартр и други често говорят за страшната абсурдност на битието. Нас ни обкръжава нещо страшно, безчовечно, безсмислено, абсурдно и да му се доверим е невъзможно. Студен, безжизнен, мъртвешки свят. Наистина, тук ще направя уговорка: тези писатели, романисти, драматурзи, философи излизат от позицията на атеистичния мироглед – екзистенциализмът на Сартр и Камю е атеистичен.

Те някак си не са забелязали едно нещо.

Когато казват, че светът е абсурден, т. е. безсмислен, те го знаят само защото в човека е заложено противоположното понятие: понятието за смисъл. Този, който не знае какво е смисъл, не чувства, никога няма да разбере какво е абсурд. Той никога няма да се възмути от абсурда, няма да въстане срещу него, той ще си живее с него като риба във вода. Именно това, че човекът въстава срещу абсурда, срещу безсмислието на битието, говори в полза на това, че този смисъл съществува.

Древното библейско възвестяване ни казва, че ние можем да направим вътрешно преобръщане и да кажем на битието „да“, да се доверим на това, което изглежда страшно и грозно. И тогава през хаоса, през абсурдността, през чудовищността на живота като слънце през облак поглежда окото на Бога. Бог, Който е личност – личност, изобразена във всяка човешка личност. И връзката с Него е възможна като съюз между подобни същества. Самият център на човечеството – това е неговото удивително подобие с Този, Който е създал света.[2]

Чарлс Дарвин е казвал, че въпреки че възприема света не механически, като процес, все пак, като се замисли над неговата сложност, той не може да разбере: нима сляпата случайност е могла да породи всичко това и не следва ли зад всичко това да виждаме някакъв разум, по нещо подобен на нашия? (Можем към това да добавим: не просто подобен, а безкрайно превъзхождащ нашия разум.)

И в старозаветната библейска религия, за която ние вече говорихме с вас, е възникнало ето това понятие за вяра – доверие. Вярата не като някакво теоретично, философско или религиозно убеждение, а вярата като акт на порив през мъртвешката, абсурдна действителност, когато човекът казва на Бога: да, аз приемам и разбирам. Така е възникнал древният завет между Бога и човека, древният съюз.

Но разбира се, съюзът между примитивния, древния човек и божественото не може да бъде окончателен и съвършен. Това е било възпитание на човешкия род, детството на човешкия род, а след това младостта… И в седмия век преди нашата ера св. прор. Йеремия казва: „… Тъй говори Господ. Аз ще сключа с народа нов завет (בְּרִ֥ית חֲדָשָֽׁה׃; „берит хадаша“), нов съюз, който няма да е като предишния. Той ще бъде записан в сърцата“.[3]

И ето, през нощта се извършва жертва…

Седемстотин години след пророк Йеремия в малка стая се събират дванадесет души и се извършва жертва. Обикновено жертвата е кръвна. Кръвта е била символ на живота. А животът принадлежи само на Бога. Членовете на събралата се общност били поръсвани с кръвта на жертвеното животно. Така е било открай време при всички народи, чак до далечните първобитни времена, до палеолита. И Моисей, когато е сключил завет с Божия народ, е поръсил всички с кръвта на жертвеното агне.[4]

А в тази нощ, за която говоря, която е била през пролетта на тридесетата година на първото столетие от нашата ера, Иисус от Назарет, заобиколен от дванадесетте, извършва обряд за възпоменание на свободата, която дарува Бог. И тук няма кръв, а има чаша с вино и хляб. И Той преломява този хляб, раздава на всички и казва: „Това е Моето тяло“.[5] Като жертвен агнец за хората. И Той обикаля с чашата между учениците и казва: „Това е Моята кръв, която Аз проливам за вас, това е новият завет с Моята кръв“.[6]

Така на тази свещена трапеза, за която говорихме с вас, когато засегнахме литургията, Бог и човекът се съединяват вече не в реалната телесна кръв, а в символичната кръв на земята, тъй като гроздовият сок, виното, е кръвта на земята, а хлябът е плодът на земята, това е природата, която ни храни, това е и Бог, Който отдава Себе си на хората като жертва. И ето, Иисус от Назарет извършва тази жертва.

И от този миг, от тази свещена нощ чашата не престава да се издига и да се извършва Евхаристия. Във всички направления на християнството, във всички църкви и дори секти, навсякъде присъства този знак.

Понякога се казва, че Христос е възвестил нов морал. Да, Той казва: „Нова заповед ви давам – да любите един другиго, както Аз ви възлюбих“.[7]

И по-рано е съществувала заповедта за любовта и думите „обичай ближния си като себе си“ принадлежат на Моисей.[8] Но Христос ѝ е придал съвсем особено звучене – „както Аз ви възлюбих“, защото заради любовта към човека Той остана с нас на мръсната, кървава и грешна земя, само за да бъде редом до нас. Значи Неговата любов е станала себеотдаваща се любов и затова Той казва: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си“.[9] Ще рече, от своята самодостатъчност – не от своята личност, в никакъв случай, личността е свята, а от своето лъжливо самоутвърждаване, от своята самодостатъчност. Да се отрече от себе си, да вземе кръста си, т. е. своето служение в страдание и радост, и тогава да върви след Мен.

Христос призовава човека към осъществяване на божествения идеал. Само късогледите могат да си въобразяват, че християнството вече е било, че вече се е осъществило – било в тринадесети век, било в четвърти или някога си. То е направило едва първите, бих казал, плахи стъпки в историята на човешкия род. Много от думите на Христос за нас и досега са непостижими, защото ние сме още неандерталци по дух и нравственост, защото евангелската стрела се прицелва във вечността, защото историята на християнството едва започва и това, което по-рано е било, това, което сега ние исторически наричаме история на християнството, това са половинчатите, неумели и несполучливи опити да го осъществим.

Вие ще кажете: ама как така, ние сме имали такива велики майстори като незнайните иконописци, като Андрей Рубльов и т. н.!

Да, разбира се, имало е и велики светци. Те са били предтечи. Вървели са на фона на море, черно от мръсотия, кръв и сълзи. Изглежда това е главното, което е искал (а може и да не е искал, неволно така е станало) да покаже Тарковски в своя филм „Андрей Рубльов“. Помислете, на какъв фон е създадено това най-нежно, феерично, божествено видение на Троицата! Изобразеното в този филм е било истина. Война, мъчения, предателства, насилие, пожари, дивотия. На този фон човек, непросветен от Бога, би могъл да създаде само „Капричос“,[10] каквито е създавал Гоя. А Рубльов създава божествено видение. Ще рече, той черпи не от действителността около него, а от света на духа.

Християнството не е нова етика, то е нов живот. Нов живот, който довежда човека до непосредствен допир с Бога, това е нов съюз, нов завет.

И къде е тука тайната? Как да разберем защо като от магнит човечеството се привлича от личността на Иисус Христос, въпреки че Той идва в света унизен и в Него е нямало нито тайнствеността на индийските мъдреци, нито поетическата екзотика на източната философия.

Всичко, казано от Него, е било просто, ясно. Дори примерите от Неговите притчи са взети от ежедневния живот.

Това е тайна, която Той разкрива в кратки фрази, чуваме ги в Евангелието по Йоан. Филип казва: „Покажи ни Отца“.[11] Този, когото гърците наричали Ἀρχή, Първоначало, къде е Той? И Иисус отговаря – както нито един философ на земята не е отговарял: „Толкоз време съм с вас, и не си ли Ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца“.[12] Неведнъж е казвал Той такива думи и мнозина са Му обръщали гръб и са си тръгвали с негодувание, защото това винаги е било предизвикателство. Трябвало е да се разбере една необикновена тайна. Христос никога не е формулирал тази тайна открито. Той просто е питал: „За кого Ме приемат? За пророк ли, за възкръсналия Йоан Кръстител? А вие?“. „Ти си Помазаник, Цар, Месия, Син на живия Бог“.[13]

Тук трябва да се разкрие някакъв вътрешен опит. И Той отправя този въпрос досега, пита всекиго, защото Бог казва това с човешки уста. Иисус Христос е човешкият лик на Безконечния, Неизяснимия, Необятния, Неизповедимия, Безименния. Прав е бил Лао-Дзъ, когато е казал, че името, което ние не произнасяме, е вечното име. Да. На Безименния и Непостижимия. А тук Той става не само назовим по име, дори човешко име. Този, Който носи заедно с нас бремето на живота.

Ето в това е центърът и сърцевината на християнството.

Когато от Евангелията преминем към Деянията на апостолите и Посланията, трябва да обърнем внимание на втората личност на Новия Завет. По думите на един френски учен Новият Завет се състои от две биографии: на Иисус Христос и на Неговия последовател Савел от Тарс – апостол Павел.

Разбира се, всеки от вас, преминавайки от Евангелията към посланията на Павел, като че ли попада от небето на земята. Въпреки че Павел в много отношения е превъзхождал евангелистите. Той е бил човек с огромен талант, духовна мощ, образование. Този човек е създал личностни произведения. Неговите послания са написани с кръвта на сърцето. Да се сравняват обаче те с Евангелията, все пак е трудно. Защото Евангелията отразяват не толкова литературното дарование на апостолите евангелисти, колкото този Образец, Който те са виждали пред себе си. И ако ап. Павел пред нас е само човек, то Христос е Божие откровение.

С какво обаче е важен за нас ап. Павел? Защо Църквата го е поставила редом до Христос в Новия Завет? Защо голяма част от посланията – четиринадесет – са написани от негово име? Защо в Деяния на апостолите неговата биография заема лъвския дял?

Работата е там, че ап. Павел, изглежда, никога не е виждал лицето на Иисус по време на Неговия земен живот. Въпреки че има исторически хипотези, че те биха могли да са се срещали в Йерусалим. (Самият той е роден в първите години на нашата ера в Мала Азия, но се е учил в Йерусалим и тогава може да е видял Иисус.) Все пак обаче достоверно е да смятаме, че той никога не Го е виждал.

Мисля, че точно това привлича Църквата към неговата личност. Тъй като ние също не сме виждали това Лице. Но Христос се явява на Павел с такава достоверност, която значително превъзхожда всяко външно съприкосновение.

Външно Христос са Го виждали и Неговите врагове, и книжниците, и фарисеите, и Пилат. Това обаче не ги е спасило.

Павел също е бил враг, но Христос го спира на пътя за Дамаск и го призовава да стане апостол. Това събитие променя не само неговата съдба, но и съдбата на цялата ранна Църква: защото Павел става един от тези, които понасят Евангелието от Сирия и Палестина по широкия свят. Наричали го апостол на народите или на езичниците.

Възпитан в юдейството, той прекрасно е знаел истината, че да се слееш с Бога е невъзможно, че човекът от Изтока, който мисли, че, преживявайки екстаз, вече се е слял с Абсолюта, се заблуждава. Той едва се докосва до Него, тъй като в недрата на Божеството кипи вечен огън, който разтваря всичко в себе си. Между Твореца и творението се намира бездна – както между абсолютното и условното, тя не може да се прескочи нито логически, нито битийно.

Има обаче мост, прехвърлен над тази бездна. И сам Павел е почувствал този мост. Защото той е видял Христос и вътрешно с Него се е съединил, с безкрайна любов е бил към Него прикован: така, че му се е струвало, че носи на себе си раните Христови, че заедно с Него е умирал на кръста и с Него е възкръснал. Той така и казва: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене. Заедно с Него умирам и заедно с Него възкръсвам за живот“.[14] Ако с Бога е невъзможно да се слееш, с Богочовека е възможно, тъй като Той принадлежи едновременно на два свята: на нашия и на отвъдния. И върху това е построен целият път на християнските мистици, от Павел до днешния ден.

Пътят към Отца е единствено чрез Сина.

„Аз съм вратата“[15] – казва Христос. Аз съм врата, порта в небето. Повтаряйки различни молитви, християнските подвижници могат да се уподобят на източните, индийските, които повтарят разни мантри. Тук има сходство и паралел. Но една от най-важните молитви на християнското подвижничество се нарича „Иисусова молитва“, в която постоянно се повтаря името на родилия се, живял на земята, разпнат и възкръснал. И ето тази центрираност в Христос на главната християнска молитва коренно я отличава от всички останали медитации и мантри, защото тук става среща: не просто концентрация на мислите, не просто съсредоточаване, не просто потапяне в някакъв океан или бездна-духовност, а среща на личността с Личността на Иисус Христос, Който стои над света и в света. Спомням си едно стихотворение в проза, написано от Тургенев, когато той бил в селския храм и изведнъж почувствал, че Христос е до него. Като се обърнал, видял обикновен човек. И после, като се обърнал на другата страна, отново почувствал, че Той е тук.

Това е истина, това е така. И Църквата Христова затова и съществува и се развива, защото Той пребивава вътре в нея.

Обърнете внимание на това, че Той не е оставил на християнството нито един написан ред, за разлика от Платон, който ни е оставил своите диалози.

Той не ни е оставил скрижали, на които да е написан Законът, както Моисей е оставил скрижалите.

Той не е продиктувал Корана, както Мохамед.

Той не е основал орден, както е направил Гаутама Буда.

Той обаче е казал: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“.[16] Когато са чувствали, че се разделят с Него, Той произнася пророчески слова: „Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас“.[17] И това продължава и става и днес. Целият най-дълбинен опит на християнството се гради единствено върху това, всичко останало е като повърхностни слоеве. Във всичко останало християнството може да стане подобно на другите религии.

Религиите в света са част от културата. Те израстват заедно с порива на човешкия дух към вечността, към непреходните ценности. Но тук потокът идва отгоре, от небето, и затова един теолог от нашето столетие[18] е имал право да каже: „Християнството не е една от религиите, а е криза на всички религии“. То се издига над всички тях, защото, както ни казва ап. Павел, никой не се спасява с дела по Закона, а само с вяра в Иисус Христос.

В заключение – длъжен съм да ви обясня тази ключова фраза. Какво означава дела по Закона? Това е система от религиозни обреди, правила. Необходими ли са те? Да, като възпитателно средство. Те се създават от хората. Понякога вследствие на велики прозрения, понякога просто по традиция, понякога поради заблуда.

Дела по Закона… Понякога тези закони идват от Божието откровение, както в Стария Завет. Но – за определена фаза на умственото и духовно развитие. А какво означава да се спасиш? Това означава да свържеш своя ефимерен, временен живот с безсмъртието и Бога. Ето това е спасение. Приобщаване към божествения живот. Жаждата за това приобщаване живее в нас, във всеки човек. Тя е скрита, можем някъде навътре да я натикаме, но все пак я има в човека. Ето, апостолът казва, че Законът е свят. Старозаветният Закон е свят и Бог го е дал, но да се приобщиш към божествения живот може само чрез вяра в Иисус Христос.

Все пак какво означава вяра в Иисус Христос? Вяра в това, че е живял такъв човек на земята? Това не е вяра, а знание. Съвременниците са помнили, че Той е живял. Евангелистите са ни оставили достоверни свидетелства. Днешният историк ще ни каже, че да, имало е такъв. Опитите на разни пропагандисти да твърдят, че Христос е мит, отдавна са разрушени. Единствено в нашата страна, като в резерват за всякакви чудеса, се е запазила тази концепция.

И какво означава това – да вярваш в Него? В това, че Той е дошъл от други светове? Това също е истина, но все пак е теория. И тук трябва да си спомним за тази вяра, която е обявена в Стария Завет: доверие в битието.

Още когато Авраам казва „да“ на Бога, по-точно не казва, а мълчешком се покорява на Неговия призив, ето тогава се ражда вярата. На древноеврейски език думата „вяра“ звучи като אמונה („емуна“) – от אָמַן („аман“), вярност.[19] „Вярата“ е понятие, много близко до понятието „вярност“. Бог е верен на Своето обещание, човекът е верен на Бога; слаб, грешен, той все пак е верен на Бога. Само че на какъв Бог? Съкровен, страшен като мирозданието, понякога отдалечен от човека като океан?

Христос разкрива друг облик на Бога: чрез Себе си. Той не Го нарича другояче, а само „Отец“. Иисус Христос почти никога не произнася думата „Бог“. Той винаги Го нарича Отец. И в земния Си живот Той използва за това една такава дума, нежна и гальовна, с която децата на Изток се обръщат към баща си. Това е непреводимо, но е така. Христос разкрива Бога като наш небесен Отец и така създава братя и сестри, тъй като братята и сестрите са възможни само когато имат общ баща.

И ето, общият духовен Отец е Бог. А отвореността на сърцето за вестта на Иисус Христос – това е тайната на Евангелието. Защото всеки от вас отлично знае доколко човекът е объркан, слаб, доколко в него са свили гнезда всевъзможни комплекси и грехове.

И има сила, която Христос е оставил на земята, която ни се дава даром. Тя така и се казва на руски – „благодат“. Благо, което се дава даром. Не се спечелва с труд, а даром.

Да, ние трябва да полагаме усилия, да, длъжни сме да се борим с греха, да, трябва да се стремим към самоусъвършенстване, като помним, че сами себе си да измъкнем за косите няма да успеем. Това е само подготвителна работа. Тук е коренното различие между християнството и йога, според която човекът може да се добере до Бога и да нахлуе към Него, така да се каже, по собствено желание. Християнството казва: ти можеш себе си да усъвършенстваш, но да достигнеш до Бога е невъзможно, докато Сам Той не дойде до теб.

И ето, благодатта превъзхожда закона. Законът е първият стадий на религията, който започва при детето. Това не може, онова може, някакви правила, някакви норми. Нужно ли е това? Да, разбира се. Но след това идва благодатта: чрез вътрешния опит от срещата с Бога. Това е като любов, като ликуване, като победа, като музика на сферите.

Благодатта – това е нов живот. Св. ап. Павел казва: „Ето, спорят помежду си хората. Едните са привърженици на старинните, старозаветни обреди. Други (гърците) са против това. А нали нито това, нито другото е важно. А важно е само новото творение – и вярата, действаща чрез любовта“.

Ето това е истинското християнство. Всичко останало в него е историческа обвивка, рамка, антураж; това, което е свързано с културата.

Говоря за самата същност на Христовата вяра. Безкрайната ценност на човешката личност. Победата на светлината над смъртта и тлението. Новият Завет, който израства както дървото от мъничкия жълъд. Новият Завет, който заквасва историята както квасът тестото.

И ето, днес това Царство Божие скрито се явява сред хората: когато правите добро, когато обичате, когато съзерцавате красотата, когато усещате пълнотата на живота – Царството Божие вече се е докоснало до вас.

То не е само в далечното бъдеще, не е само във футурологичното съзерцание, то съществува тук и сега. Така ни учи Иисус Христос. Царството ще дойде, но то вече е дошло. Над света ще има съд, но той вече е започнал. „Сега е съд над тоя свят“[20] – казва Христос. Сега, т. е. тогава, когато Той за първи път провъзгласява Евангелието.

И Той казва още: „А съдът се състои в това, че светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака“.[21]

Този съд е започнал – по време на Неговата проповед в Галилея, в Йерусалим, на Голгота, в Римската империя, в средновековна Европа и Русия, днес, в двадесетия век, и в двадесет и петия век, и в цялата история на човечеството. Съдът ще продължава, защото християнската история, това е историята, когато светът върви редом със Сина Човешки.

И ако още веднъж си зададем въпроса: до какво се свежда същността на християнството, трябва да отговорим: това е богочовечеството – съединението на ограничения и временен дух на човека с безграничното Божествено.

Това е освещаване на плътта, тъй като от момента, когато Синът Човешки е приел нашите радости и страдания, нашето съзиждане, нашата любов, нашия труд – природата, света, всичко, в което се е намирал, в което се е родил като човек и богочовек, не е отхвърлено, не е унизено, а е въздигнато на ново равнище и е осветено.

В християнството съществува освещаване на света, победа над злото, над мрака, над греха. Това обаче е победа на Бога. Тя е започнала в нощта на Възкресението и ще продължава до свършека на света.

Превод: Весела Дечева

Тук е представена последната лекция на о. Александър, изнесена пред няколкостотин души на 8 септември 1990 г. в Москва. О. Александър Мен произнася тези думи един ден преди да го убият на път за неделната литургия. Той е предчувствал близкия си край и думите му звучат като свидетелство на истинска надежда и вяра, като напътствие към идващите и търсещите. Сам преминал през лъжата и клеветата, той показва на мнозина колко безсилни са злобата и тъмата пред светлината на истината. Той никога не се е вкопчвал в земния си живот, като изцяло се е предоставял на Божията воля. Поклон пред паметта му (бел. прев.).

За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 2 (149), 2020 г., с. 29-40 (бел. ред.).

[1] Виж 1 Кор. 2:9 „… Но, както е писано: „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“ (бел. прев.).
[2] Виж Бит. 1:27: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“ (бел. прев.).
[3] Виж Иер. 31:31-33 (бел. прев.).
[4] Изх. 24:8: „И взе Моисей кръвта и поръси народа, като думаше: ето кръвта на завета, който Господ сключи с вас…“ (бел. прев.).
[5] Лука 22:19 (бел. прев.).
[6] Лука 22:20 (бел. прев.).
[7] Иоан 13:34; срв. 15:12 (бел. прев.).
[8] Виж Лев. 19:18: „Не отмъщавай и не бъди злобен към синовете на твоя народ, но обичай ближния си като себе си“ (бел. прев.).
[9] Лука 9:23 (бел. прев.).
[10] Серия от осемдесет графични творби – сатира на испанското общество от края на 18 в. (бел. прев.).
[11] Иоан 14:8 (бел. прев.).
[12] Иоан 14:9 (бел. прев.).
[13] Срв. Мат. 16:13-16 (бел. прев.).
[14] Виж Гал. 2:20 (бел. прев.).
[15] Иоан 10:9 (бел. прев.).
[16] Мат. 28:20 (бел. прев.).
[17] Иоан 14:18 (бел. прев.).
[18] Става дума за 20 в. (бел. прев.).
[19] В древноеврейския език אָמַן е глагол със значение на „подкрепям“, „поддържам“ (бел. ред.).
[20] Иоан 12:31 (бел. прев.).
[21] Виж Иоан 3:19 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/69c44 

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме