Рождество

Събитията, описани в Свещената история, често са пронизани с остри контрасти и един от контрастите, свързани с Рождественските събития, са истинският цар и лъжливият цар. Истинският цар се ражда в пещера, а лъжливият цар господства в двореца. Това е Ирод. Пред нас се разкрива не легенда, а символика. Това е конкретна, реална и твърде мрачна история.

Когато чуваме да казват „жесток като Ирод” не бива да си мислим, че става дума само са избитите от него младенци във Витлеем. Ирод, наричан Велики, управлявал от 37 г. пр. н. е. до 4 г. сл. н. е. Превзел насилствено Юдея, той не бил законен цар, понеже идва на власт с помощта на покровителствалите го римляни. Известно време обръщал внимание на царица Клеопатра и даже мислел дали да не се ожени за нея (а бил женен десет пъти).

След поражението на Клеопатра и Антоний в битката при Акция през 30 г. пр. н. е. Ирод станал верен, предан съюзник, васал на имп. Август, единовластния диктатор на целия Средиземноморски свят, на цялата Римска империя от онова време. Август винаги го подкрепял, макар и да се изумявал от вакханалията на убийствата, вършещи се в двореца му.

Ирод живял разточително, строил разкошни сгради, украсил Йерусалимския храм, построил театри, хиподроми, всевъзможни дворци за себе си – летни, зимни, в столицата, край морето, в Кесария. Народът го ненавиждал, а денят на смъртта му по-късно почитали като празник.

Той притежавал комплекса на узурпатора – комплексът на всеки тиранин. Всеки тиранин или е, или става параноик.

В това отношение Ирод бил типичен човек. Може да се каже, че – в някакъв микромащаб – той е сталинска фигура: подозирал всички в шпионаж, а единственият, обичал го човек, била жена му Мариамна. Тъй като обаче произхождала от рода на хасмонеите – свалената от Ирод юдейска династия – то естествено той подозирал и нея. Всичко това завършва с убийството на Мариамна. Повтарям, че тя е била единственият човек, който го е обичал и самият Ирод едва не се побъркал след нейната екзекуция. Убил и неколцина от своите синове, подозирайки ги, че възнамеряват да му отнемат престола, като последното убийство е особено страшно и нелепо.

Синът му бил заключен в тъмница – отново в подозрение в шпионаж, в измяна (като при Иван Грозни – всичко е стандартно). През това време Ирод бил тежко болен, буквално на прага на смъртта. Внезапно в двореца се раздали викове, стонове и плач – така се сторило на хвърления в тъмницата син. Той казал на войника, който го пазел: „Отваряй вратата, баща ми умря, достатъчно съм седял тук”. Войникът обаче се оказал съвестен страж и се качил да разбере какво се е случило. Като разбрал, че шумът е по недоразумение и Ирод е жив, той съобщил на Ирод какво е казал синът му. И това коствало живота на сина.

Ето това е безумието на властта. Това е абсолютната монархия. Както е известно, всяка власт разваля, а абсолютната власт разваля абсолютно. И станало така, че тя се случила в Светата земя именно в момента, когато се родил Христос – истинският Цар. Защото думата Христос означава Цар, Цар на душите. Цар на светлината, Цар на мира, Цар на правдата.

Защо Христос се е родил във Витлеем, когато Дева Мария и Йосиф живеели в Назарет, в Галилея? Съществувало древно пророчество, че великият Цар, Спасител на света, ще се роди именно в града на цар Давид. С какво бил прочут Давид? Като всеки древен цар – той живял 1000 години преди новата ера – и той е воювал, имал е своите вътрешни и външни проблеми. Защо обаче неговото име става легендарно и важно за църковната традиция? Защо го свързваме с Псалтира, макар далеч не всички псалми да са написани от него? Защото Давид станал завинаги символ на човека, който се е уповавал повече от всичко на вярата в Бога. Любопитно е, че бил посветен в царство по най-неочакван начин. Когато прор. Самуил, духовният вожд на старозаветния Израил разбрал, че царят отказва да се подчини на Божието слово и Божия закон, получил заповед да намери нов цар и да го помаже.

И отишъл във Витлеем – малък град до Йерусалим, където обикновено, още от най-дълбока древност, били хлебните складове. Наоколо имало полета с пшеница и ечемик, затова и градът се наричал „дом на хляба”, т. е. Витлеем. В този град живеело и семейството на някой си Ешай или Йесей, който имал много синове. Самуил искал да избере някой от тях, който да стане цар. И ето те излезли, юначни, воини. Той понечил да помаже един от тях – тайно, разбира се, защото царят бил още на престола, – но Божият глас, вътрешно, му казал: „Не, не е този”.

Нито един силен, ни един красив, ни един знаменит. Пророкът попитал, а няма ли у вас още някой, защото гласът Божий ми казва, че трябва да има и друг. Отвърнали му: „Има, но е най-младият, още е пастир”. И ето, че дошъл младият Давид, с красиво, приветливо лице, с огнено-рижи коси. Библията почти никога не описва портрети на своите герои – такава е нейната литературна стилистика. Единственият случай в цялото Писание е Давид, за когото е казано, че бил с красиво лице и рижи, червени коси.

Прор. Самуил разбрал: ето, той е – и го помазал за царско служение. Разбира се, Давид е трябвало да пази тази тайна. Той проявил силата си в прочутото единоборство с Голиат, станало нарицателно, сюжет за множество картини, гравюри, статуи, филми. Спомнете си Музея за изобразителни изкуства: там съблеченият Давид стои – герой с прашка на рамо. Там е статуята на Давид от Донатело.

Какво се случва там? Това е много важен момент в Свещената история. Битка на израилтяните с войските на филистимците – народ, заемал в древността земите на дн. Газа. И преди сражението, както бил древният обичай, излизали да премерят сили богатири. Вие помните как започва Куликовската битка.

Излязъл огромният филистимец Голиат с желязна броня, с щит (по онова време филистимците вече владеели тайната на леенето на желязо). Излязъл пред израилтяните и попитал: „Кой ще излезе да се бие с мен?”. А тогава съществувало следното суеверие: който победи в единоборството, той и ще осигури победата на своята войска. И никой не искал да поема върху себе си такава отговорност.

И ето че излиза Давид. Момче, малък в сравнение с онзи великан, няма в ръцете си нищо, освен прашка и пръчка, с която да прогонва зверовете, когато пасе овцете. Голиат казва: „Какво идваш при мен като при куче, с камъни и с пръчка?”. А Давид отговаря: „Имаш щит, меч, сила, а аз имам Господ”. След което, опъвайки прашката, за миг сразява Голиат и го събаря. Това е описано по много забавен начин във филма на Чарли Чаплин, ако го помните. Влязло е в световната литература и в изкуството. Давид побеждава великана, защото се надява на Бога. Ето кое става център на неговия живот.

И в град Витлеем, където се ражда Давид, прор. Натан предсказва раждането на неговия далечен потомък, на истинския Цар, Царя на нашите души, Царя на правдата, на любовта, доброто, справедливостта, вярата и на нашата надежда. И така, Христос се ражда във Витлеем благодарение на стечение на обстоятелства.

Йосиф взема своята жена, която чака дете и двамата отиват във Витлеем, където вече са се събрали много хора, за да се запишат за преброяването на населението, но не могат да намерят място в странноприемница. Дошло обаче времето на Дева Мария да роди и тя отива да роди в обора, при яслите. Разбира се, това е образ на унижението на Христос, на Неговото принизяване в този свят.

От друга страна обаче сме длъжни да помним, че става дума за Изтока, където – както и сега в Средна Азия – оборът не е бил нещо низше. Много често добитъкът го държали зад ограда, както е било и в старите руски села, където зад оградата кравата гледала в стаята. Така че оборът бил място, където можело да намериш топлина, да се скриеш, там имало и хранилка със слама, ясли (ето откъде произхожда и нашата дума „ясла” за децата). „Ясли” означава хранилка за добитък. Тук и положили Младенеца.

След това дошли овчарите от полето – първите, на които е известена великата радост. Между другото, съвременните араби-бедуини имат традиционна формула при раждане на първороден син. Родилката казва на бащата: „Известявам ти велика радост, роди ти се син”. Тъкмо тези думи чули и пастирите в онази нощ: „Ето, възвестявам ви велика радост – във Витлеем ви се роди Спасител, Който е Господ, намерете в пещерата Майката и Младенеца”. И те отишли да Му се поклонят. „Да отидем, – казали – да отидем и да видим какво ни възвести Господ”. Тук има много интересен детайл: никакви преговори и обсъждания, никакви колебания, само импулсивен стремеж: ето, възвестиха ни, да отидем! Това е ясна вяра, открита на сърцето.

А влъхвите идват едва две години, след като се появява звездата. Те изчислявали, те вярвали в астрологията. Може би ще попитате: значи астрологията все пак е истина, след като там се е явила звезда и е била свързана с Раждането на Христос? Като наука, може би, да. Но не и като религия. Така или иначе нещо се е случило на небосклона – нещо, което им разкрило великото събитие. И до днес историците не знаят какво е то. Има мнение, че комета е преминала над света в този момент… възможно е. Или, че е свръх-нова звезда; има случаи, когато свръх-новите са светили така силно, че едва ли не са затъмнявали слънцето. Може да си представим ефекта, който е предизвиквало това явление в древността.

Кое от всички е най-правдоподобното обяснение на изследователите? Още през Възраждането Йохан Кеплер, – един от основателите на съвременната астрономия и на механиката, който много се е интересувал от астрология и е написал редица трудове по тази тема – разчитайки древни ръкописи, намерил у юдейския тълкувател Абрабанел текст, че определена конфигурация на планетите е знак за пришествието на Месията, т. е. на небесния цар, изпратен от Бога; че, ако Сатурн и Юпитер са сближат, значи Той е близо. Кеплер, който е астроном, математик и физик, прави изчисления и установява, че няколко години преди Рождество Христово се е случило точно такова сближаване на планети. Вече в 20 век археолози, изучили документите на вавилонските астрономи, намират записи: точно 7 години преди нашата ера влъхвите внимателно наблюдавали движението на Сатурн и Юпитер. Съпоставени, тези неща показват, че в древния свят мнозина са забелязали сближаването на планетите, което е било и знак за Раждането на Христос.

Ала вие ще кажете: в Евангелието се говори за звезда. Работата е в това, че ние не знаем как е звучала тази дума в първоначалния текст, в устното предание на арамейски и в древноеврейския език. Освен това в гръцкия нерядко със „звезда” се означава цяло съзвездие. Затова и приведеното тълкувание е напълно възможно.

Има още един неясен въпрос. Влъхвите се появяват в Йерусалим. Йерусалим по времето на Ирод е град, живеещ в страх и напрежение. Но те не са знаели за това. Защо са дошли именно в Йерусалим? Тук не е имало нужда от откровение. Според древните документи, по онова време на Изток се е носила мълвата, че именно от там ще дойде Избавителят на народите. За това пише, например, Корнилий Тацит в своята история, в своите Анали. За това пишат и много антични автори, чиито текстове не са стигнали до нас. Затова няма нищо чудно в това, че влъхвите са отишли в Йерусалим. Въпросът е откъде са дошли.

Думата „влъхви” е древно-руска. В гръцкия оригинал на Евангелието стои друга дума: магове. Магове. Какви са тези магове? Маговете са древно персийско племе, което в миналото е изпълнявало ритуални функции и затова думата маг започва да означава „жрец”, „служител в светилище”. А когато Западът – Гърция и Рим – се запознали с персийските магове, започват да употребяват тази дума като символ на вълшебното, на тайнственото, както и ние днес говорим за „магично изкуство”, „маг и вълшебник”.

И така, маговете най-вероятно са дошли от Персия. Известно е от документите, че Ирод водел преговори с Иран, управляван тогава от династията на Сасанидите. Той прокарал дотам път, по който били строени крепости и всеки търговски керван можел спокойно да се придвижва натам и обратно под защитата на тези крепости. Направено било в интерес на международната търговия и на политическите връзки… И влъхвите, след като са наречени „маги”, са можели да дойдат именно оттам.

Представете си обаче: те отиват в град, където управлява Ирод и почват да питат: „Къде при вас се е родил Цар?”. Те са знаели, че там се пролива толкова кръв и никой не се е родил. От историческите извори е известно, че преди това е имало още няколко мъдреци, пророчествали за гибелта на семейството въз основа на звездите. Последвали арести, екзекуции… И сега се случва същото. Но този път се оказва, че пристигналите са чужденци. Затова Ирод ги вика и пита, според евангелието от Матей: „Кого търсите вие?”. Те обясняват, че са видели на Изток звезда и са дошли да се поклонят на Царя. А Ирод пита: „Отдавна ли беше това?”. „Преди около две години стана?” – отговарят те.

Не се учудвайте, че са пътували толкова дълго. Сега ние можем да минем това разстояние с влак за няколко часа, а със самолет и за час, а тогава били нужни месеци пътуване… Достатъчно е да кажем, че през средните векове царският впряг е пътувал около месец до Загорск.

Влъхвите му обясняват, а царят разбира, че някъде се е родил нов претендент за престола и го търси. А когато разбира, че влъхвите са го измамили, и, подчинявайки се на пророческия сън, са си тръгнали и са напуснали държавата, той изпраща войници, който избиват всички деца около двегодишна възраст. Ние даже имаме подобен тъжен празник в първите дни след Рождество – в памет на 14-те хиляди младенци, избити във Витлеем. Разбира се, това е легендарно преувеличение. Мисля, че по това време във Витлеем не е имало и 14 хиляди жители, едва ли там са живеели повече от 2000 души – мъже, жени и деца включително. В историческите извори не откриваме нищо за тази акция. Само в Евангелието. Самият характер на Ирод обаче и безкрайните му интриги сочат, че това звучи съвсем правдоподобно. За евангелиста е било важно да подчертае тъкмо този момент: насилието, честолюбието, тиранията не могат да приемат Благата вест, те ѝ се съпротивляват.

Кой заплашва коронования убиец? Невинно Дете… безсилно Дете… в ръцете на Своята Майка… Такава е силата на Духовната Тайна… Тъй като Бог е слаб в този свят, Той дойде, умалявайки Себе Си. Това е забележителната дума, употребена от апостола, а сетне и от Отците на Църквата: че Христос е умалил Себе Си. И това е изключително важен момент в цялото християнство: човекът действа с насилие, той налага структури, порядки, идеи, лозунги… а Бог идва при нас без насилие и говори винаги шепнешком, Бог винаги ни призовава. Ако чуете силен, настойчив, надвикващ се глас – то това не Божият глас, това е гласът човешки, даже ако говори за нещо свещено (имам предвид гласа във вътрешен, в духовен смисъл). Защото за Твореца всеки от нас представлява безкрайна скъпоценност. Този бисер е дух, образ и подобие Божие.

А духът без свобода е нищо. И затова, пазейки свободата на всяка душа, Господ идва в света с такъв образ, че човекът да има правото и свободата и да Му обърне гръб, и да отвори сърцето си.

Ако помните, в една от нашите беседи четохме стихове на А. К. Толстой за това, как книжникът питал, защо Той, т. е. Христос, не идва с гръм, в слава, в победа, защо не тръбят тръби, защо не се разбягват враговете? А идва в тишина. „В мълчание Бог произнася Словото Си”, казва Майстер Екхарт, знаменитият немски мистик. В тази тишина Той може да бъде чут и познат от всеки от нас. Ражда се, за да бъде на земята, с хората, но идва свободен и беззащитен. В това е тайната на Кръста и християнството – Той е беззащитен и само истинската откритост на сърцето може да доведе до Него. Той е безкрайно могъщ, но в този миг е безкрайно слаб, защото иска да не се боим от Него. Защото, ако се изплашим, нито нашата вяра, нито любовта ни биха имали стойност.

Нито един писател не е успял да предаде адекватно образа на Христос. Има само един всъщност: английският писател Луис. Той има цял цикъл детски приказки, които надявам се, скоро ще бъдат издадени. В тези приказки за вълшебната страна Нарния присъства като съкровен главен герой, който периодично се явява и изчезва, огромният светещ лъв Аслан. На мен лично ми се струва, че в цялата световна литература това е най-прекрасният, най-тайнственият и най-адекватен образ на Христос – зад онзи лъв е Христос… Това не може да се предаде, надявам се в скоро време да я прочетете сами.

В тази приказка в скрити символи е представен догматът за изкуплението. Аслан принася себе си в жертва заради спасението на хората. Луис е единственият писател в света, който е успял да закодира в приказка, в легенда цялата тайна на християнството. Когато този гигантски Лъв се приближава до човека той скрива ноктите си, престава да бъде страховит и заплашителен. Всъщност, той не е нито грозен, нито страшен – в това е величието на Клайв Луис. Свети гигантският пламък на този Лъв, но когато героите се обръщат, те виждат зелено поле и бяло агънце, застанало там… Лъвът се превръща в агне. Но това е само, за да може човекът да се приближи до него.

Затова Той е Младенец, държан на ръце. Той е малко Дете, способно да загине от всеки повей на вятъра. И идва при нас с въпрос, с главния въпрос: „Мога ли да се родя в теб, в твоята душа, в дома ти, в твоето семейство, сред твоите близки? Мога ли да дойда при теб? Ще Ме пуснеш ли у себе си?”. Ето в това е тайната на Рождество. Затова в тези дни се почита и Йосиф, търсил място за Младенеца, Комуто предстояло да се роди. И Той, този Младенец, днес отново е с нас. Струва ми се, че често приличаме на хората, живели по онова време във Витлеем. Навярно те са видели уморена майка – вървяла, готова да роди. Видели са и изтощения Йосиф. Но не им е било до тях. Така и на нас не ни е до Него, имаме си своите грижи, проблеми, своето време… А Вечността – тя е ето там. Безсмъртното и най-прекрасното е това, което можем да пропуснем, да проспим.

И ето че, за да не се случи това, при нас идва празникът на Рождеството. Звънят камбаните и в храмовете пеят: Христос се ражда, славете Го, Христос от небето, срещнето Го. Този празник ни е необходим, за да можем от време на време да се събуждаме и да разбираме какво е безсмъртното, какво е прекрасното, какво е единственото в нашия живот, кое му придава сила, смисъл, красота и вечност.

Превод: Златина Иванова

* Мен, А. „Рождество” – В: Радостная весть, Москва „Вита-центр” 1992. Лекция, прочетена на 14.1.1990 г. в клуб „Красная Пресня”. Преводът е извършен по: http://www.alexandrmen.ru/books/radvest/rogdstvo.html (бел. прев.).