Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (63 Votes)

74Сутринта на 9 септември 1990 г., на път към храма, е убит руският свещеник и мисионер в епохата на комунизма о. Александър Мен. Тогава той е на петдесет и пет години, автор на множество богословски трудове и статии, един от пионерите на християнския „самиздат“ в Съветския съюз, кръстник на много руски дисиденти през 70-те и 80-те години на миналия век. Публикуваме откъси от едно от последните интервюта на о. Александър, дадено месец преди смъртта му.

Отец Александър, разкажете ни за религиозната политика на Църквата в СССР. Съществува ли взаимна връзка между такива понятия, каквито са политиката и културата?

Та това е тема за обемно изследване. Ако говорим накратко, то абсолютизираната държавна власт у нас логически воюваше против всеки авторитет, и на първо място с авторитета на религията. Собствено казано, самото държавно ръководство (до последно време) се опитваше да подмени религиозния авторитет. Да смеси „Божието“ и „кесаревото“. По точно – да остави само „кесаревото“.

Връзка, разбира се, съществува. Макар истинското културно творчество да се издига над преходната политическата конюнктура, не е възможно то напълно да се отдели от политическия живот на епохата. Да кажем, „Божествена комедия“ на Данте е интересна за нас вън от зависимостта от историята на политическите разпри във Флоренция на века, но самите тези разпри са определили съдбата на Данте и са оставили отпечатък върху съдържанието на неговата поема. Политиката е външната среда, която служи за фон на духовния и културния живот.

Днес религията вече не се противопоставя на културата, която се ражда в нейните недра и в продължение на хилядолетия е била свързана са нея. Какви задачи в областта на културата стоят пред Църквата?

Църквата си има свое предназначение – дадено ѝ от Иисус Христос. Да възвестява Евангелието. Да осветява живота. Да го преобразува в евангелски дух. С една дума, да служи на делото за спасението. И тази дейност през вековете е стимулирала културното творчество. Нравствените идеали са формирали много страни на живота на обществото. И ние, вярващите, много сме радостни, че тези, които ръководят държавата, осъзнават важната роля на религиозното начало. По-добре късно, отколкото никога.

Няма съмнение, че една от причините на днешната криза е в духовното обедняване, в загубата на идеалите.

Религиозният живот би могъл много да промени. Стига да се подхранва от здрави източници?

Църквата, ако ѝ се предоставят възможности за нормално и свободно развитие, разполага с много средства, с които да помогне в нравственото и културно излекуване. Излишният „патронаж“ на държавата обаче би бил само препятствие. Именно държавният статут на църквата силно подкопа нейния авторитет сред народа преди революцията.

В какво е главната мисия на Църквата в наши дни?

Тъкмо Църквата е тази, която има мисията да насочва духовния живот по здрави пътища. Без фанатизъм, без обскурантизъм, като се вземе под внимание нейния вековен опит. Този опит обаче предстои да се усвои. За ден това не може да бъде направено.

24Какво, според Вас, може да обясни проточилото се приемане от Върховния съвет на СССР на Закона за свободата на съвестта, който вярващите чакат с нетърпение? Защото Църквата живее по неотменените „Положения за религиозните обединения“ от 1929 г. и няма статут на обществена организация, с което е лишена от възможността самостоятелно да се разпорежда със своите фондове, да открива неделни училища, да издава църковна литература и др. под. Не означава ли това, че в отношенията между църквата и държавата всичко ще се върне както е било преди няколко години – църковните организации ще си бъдат обект на особен държавен контрол? Не прилича ли това на поредната клопка на държавата, каквато беше предприета от Сталин в годините на Великата отечествена война, когато през 1943 г. в СССР беше възстановена патриаршията, възстановиха се църковните служби в някои новооткрити храмове?

Откровено казано, не се удивлявам на протакането по отношение на Закона за свободата на съвестта. Промяната тук е твърде кардинална. Такава, каквато не се е случвала през целия съветски период. Затова хората, които не са преодолели старото мислене (а те са много), активно спъват този процес. Картината е същата, каквато е и в други сфери, където се предлага преодоляване от корен на стари предразсъдъци.

Така е, за Сталин смекчаването на религиозната политика през 1940 г. беше само временна тактическа заблуда, продиктувана от военни и други съображения. Не мисля обаче, че днес се случва нещо такова. На първо място мащабите на промените са несравними. Сега сме на прага на истинска религиозна свобода. На второ място, на мен ми се струва, че в правителството има достатъчно отговорни хора, които са достатъчно убедени в пагубността на разрушаването на духовните ценности и искрено желаят възраждането им в страната.

Режисьорът Борис Покровски в едно интервю сравни днешното състояние на съветското общество с кипящ котел, чиято пяна изхвърля външните примеси, всичко, което може да бъде наречено с една дума – „утайка“, „кал“ на човешкото съществувание. При този процес се осъществява очистването на истинския човешки дух, неговото развитие. Колко дълго ще „кипим“, за да очистим душите си?

Труден въпрос. Много зависи от вътрешноцърковните процеси. От това, доколко ще съумеем да се възползваме от съкровищата, които са ни завещани. За разлика от Покровски, аз сравнявам ситуацията при нас с ранна пролет, когато изпод снега се появява какво ли не: кал, гнилоч, миналогодишни листа. Залог за бъдещето са обаче първите цветя, и първата раззеленяваща се трева.

Когато дойде лятото, калта ще изсъхне. Животът продължава и се развива.

От Откровението на Йоан Богослов, съдържащо мрачни предсказания за бъдещето на човечеството, знаем, че живеем във края на времената, че идва краят на живота на тази земя, предстои Съд и след това Вечност. Какво може да спаси човечеството? Някога сълзите на разкаянието спасиха ап. Петър? …

Много от предсказанията на Апокалипсиса се изпълниха. Съдът над света обаче – това не е само в настоящето и в бъдещето. Той започна преди две хиляди години, когато Светлината Христова дойде в света, а хората, по думите на Евангелието, предпочетоха тъмнината.

Опрощението е възможно. Библията обаче ни учи, че то трябва да бъде предшествано от разкаяние. Без разкаяние, няма на какво да се надяваме.

Призовавайки ни в Царството небесно, Църквата никога не е пренебрегвала земните грижи на човека, подкрепата му за ближните. За Руската православна църква служението на Бога и на ближните винаги е било тясно, неразривно свързано…

Днес на Църквата е върнато нейното законно поприще. Тя отново може да се грижи за страдащите. И не само с „безлични“ преведени пари в различни фондове. Открит е пътят за живите дела на милосърдието. За грижата на конкретни хора за конкретни хора. Въпреки че за седемдесет години ние отвикнахме от това, надявам се, че духът на любовта отново ще се върне. У нас има толкова много нуждаещи се от непосредствена помощ, съучастие, от топла, протегната ръка? Това са старците, и изоставените деца, и самотните болни, и пострадалите от различни катастрофи – и природни, и обществени. Полето за такава дейност е необятно.

Обръщането към религията само по себе си не прави всички хора по-добри, по-човечни, по-великодушни. Защо?

Отговорът е ясен. Ако човек се отнася към религията „избирателно“, ако той търси в нея само самоуспокоение или оправдание на своите амбиции, ако приема в нея само това, което на него му харесва, това накърнява преобразяващата  сила на вярата. Божият завет трябва да се приема не просто като мила традиция, а като императив. Трябва да се „обърнем“ с цялото си сърце. Двете главни заповеди – любовта към Бога и любовта към човека – са неделими. За това говори ясно ап. Йоан в своето послание.

* Откъс от едно от последните интервюта на о. Александър Мен, 4 август 1990 г.
Източник: „Изток на Запад“ (бел. ред.).


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/89f4f 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Човек може да изглежда мълчалив, но ако сърцето му осъжда другите, то той бърбори неспирно; друг обаче може да говори от сутрин до вечер и все пак да бъде истински мълчалив, т. е. да не казва нищо безполезно.
Авва Пимен