Ролята на Църквата в съвременния свят

Ако се замислим за ролята на Църквата в съвременния свят, в обществото, в целия Съветски съюз или поне там, където мнозинството от населението са православни, ще се изправим пред сложна и, бих казал, нерадостна картина. Това е така, понеже в различни среди сред хората има дълбока, постоянно нарастваща потребност от духовни ценности, потребност от търсене, от осмисляне на вярата, която е разпространена сред населението. Не можем да кажем, че у нас е разпространен атеизмът: у нас се е възцарило най-дълбоко религиозно невежество или езичество, а стремежът към нещо висше, стремежът към духовните неща се е запазил. Отговора на този стремеж дава Църквата. Понеже Църквата е инструментът на Христос, инструментът на християнството. Тя е длъжна да проповядва това, което Христос ни дава. Тя е длъжна да продължи Неговия живот на земята: чрез проповед, служение и тайнствата – т. е. нейното присъствие трябва да бъде присъствието на Христос в света.

Ако с ръка на сърцето се запитаме дали присъствието на християните е подобно на присъствието на Христос в света, то отговорът, разбира се, ще е отрицателен. Аз отлично разбирам, че в порив на апологетична ревност мнозина от нас, особено неофѝтите, са готови да говорят за невярващите в черни краски, а думата „вярващ“ да смятат за еквивалент на светлина, но това е опростяване, възможно единствено в разгорещена полемика, своеобразна „бойна“ психология.

Мисля си обаче, че ние следва да погледнем по-дълбоко, по-сериозно и да съумеем да признаем, че на очакванията, които съществуват в обществото, Църквата, т. е. ние, християните, не отговаряме в достатъчна степен по отношение на проповедта, свидетелството и присъствието. Може би единственото, което имаме налично, е присъствието, понеже в главното Евхаристията не е изгубена, макар че между вярващите и тайнството има положени твърде много прегради, така се е случило исторически…

Аз, разбира се, не бих се изразил съвсем радикално, че Църквата има малко успехи, понеже смятам, че Царството Божие продължава да шества както и преди, но измяната на Божия закон никога не е оставала безнаказана, винаги е имало възмездие за отстъплението. И не бива да мислим, че това са остарели идеи от Стария Завет. Нека си спомним думите на Христос за Йерусалим, когато Той казва: и ще съсипят тебе и децата ти в тебе, и няма да оставят в тебе камък на камък, понеже ти не узна времето, когато беше посетен… Ако в Содом бяха се извършили чудесата, които станаха в тебе, Капернауме, той щеше и до днешен ден да остане, т. е. Христос обвързва съдбата на народите, градовете, цивилизациите с тяхното духовно и нравствено състояние. И падането на Византия, Александрия, Руската империя, падането на много други християнски центрове е не само християнско мъченичество, но и Божествена намеса, указание за това, че пътят е бил лъжовен, че по този път е имало повече зло, отколкото добро, в противен случай Бог щеше да съхрани тези огнища. Аз сега говоря за миналото, но целта ми е все същата: да отговоря на въпроса как стигнахме до сегашното си положение. Русия е част от Източната църква, тя е приела християнството от Изток и носи в себе си положителните и отрицателните страни на тази форма на изповядване на Евангелието. Когато падат древните апостолски центрове, Русия се превръща в една от най-сериозните твърдини на православието. И дори сега по количество на православните тя е на първо място в света. Какво се е случило с Руската църква? Как така Русия се е превърнала в първата страна на масовия атеизъм?

Приемането на християнството в Русия, което става преди хиляда години, е било приемането на цял комплекс, на цяла цивилизация. Киевските князе, приемайки християнството, заедно с това приемат цялата византийска традиция, с гръцкия език, иконите, литургията и още много друго. Ние знаем, че в Киевска Рус всички икони са били надписвани на гръцки, духовенството е било гръцко по произход, Руската църква е била част, филиал на Гръцката църква. И донасяйки в Киев цивилизацията, християнството в началото е било много дейно, понеже в света идват нови нравствени ценности, нов тип духовен живот, който едва постепенно е можело да бъде усвоен от народа. И тук Църквата (в конкретния случай имам предвид християнската йерархия) е трябвало да се изяви като учеща църква, като непрестанен възпитател на нацията. Правела ли е това? Безспорно, да.

Ако погледнем съчиненията на С. Соловьов, Ключевски и други историци, ще видим колко много са сторили за просвещението на Русия, особено в Киевския период, йерархията и най-вече манастирите. Но след това, вие знаете, идва татарското иго, а последвалото издигане на Московското царство променя много от нещата. Представителите на йерархията, духовенството, монашеството са разбирали, че сега най-важното за страната е обединението и освобождаването от игото. На този патриотичен и благороден дълг са били отдадени много сили. Митр. Алексий, разбира се, се е трудил над просвещаването на народа, превеждал е Новия Завет на църковнославянски и т. н., но като цяло това е бил период на сериозен духовен регрес, трябвало е да се мисионерства отново, но това не се е правило. Основните усилия на йерархията са били в подкрепата за московския княз. Може би, разсъждавайки по човешки, тази патриотична работа би се оправдала и в духовен смисъл, ако монархията би могла да оцени усилията на Църквата и би ѝ отдала заслуженото. Но монархията е възприела християнството просто като едно от оръдията на собственото си управление, едно от средствата за подкрепа на своята власт. Когато патр. Филарет поставя на престола своя син, той все още е можел да го чува, понеже е бил негов роден син, но следващият цар вече не искал да слуша критиките на патр. Никон.

Патр. Никон е бил човек суров и страстен, и за някои неща се е заблуждавал, но не можем да отричаме, че той не е искал да допусне църквата да се превърне в инструмент на държавната власт. Бил е обвиняван в папизъм и т. н., но всичко това вече е история. Важното е това, че Алексей Михайлович, низвергвайки патриарха, постига превръщането на църквата в инструмент на държавната власт и този процес бива завършен, както добре знаете, от Петър Първи. Оттогава в Руската църква са се случили чудовищни промени. Официално, на хартия, с подписа на висшето духовенство, за глава на църквата е била призната имп. Екатерина. Царят се превръща в нещо като свещено лице, той е можел да свиква или да забранява събори, т. е. всички уродства на т. нар. Константинов период през 18-19 и дори през 20 в. разцъфтяват в пълнота, окарикатурявайки църквата, задушавайки я и превръщайки я в послушно оръдие на държавата. Всички талантливи йерарси са били отстранявани или изпращани в далечна провинция и само тези, които с кръст в ръка са благославяли крепостното право и са величаели монарха, тези, които са настоявали името Божие да се пише с голяма буква, а името на царя в богослужебните книги да се изписва изцяло с главни букви – само те са оставали да служат. Духовенството, йерархията са били дълбоко дискредитирани в очите на образованото общество.

Живи сили в Руската църква е имало винаги. За това говори сонмът от светци, подвижници, богослови, проповедници и писатели. Но трябва да признаем, че животът на всички тях е бил изключително труден. Когато казваме „Оптина пустиня“, ние забравяме, че оптинските старци винаги са били гонени от своите архиереи, изселвани, смятани за хора в прелест, за чудаци. Ние знаем, че най-добрите религиозни философи на 19 в. са били забранявани, не са могли да публикуват. Хомяков, Вл. Соловьов, Чаадаев – всички те са били забранени. И когото и да вземем, десен или ляв – Леонтиев или все същия Чаадаев – всичките те са били като че в опозиция, неугодни, защото са имали собствено мнение, мислели са самостоятелно. Такава църква не би могла нито да свидетелства, нито истински да проповядва. Проповедничеството в Руската църква започва да се възражда едва в края на 19 в. В средата на века, по времето на Филарет, са проповядвали само епископите, а свещениците в многомилионната страна поголовно са мълчали. Това означава, че народът не е чувал словото Божие, народът, който в по-голямата си част е бил неграмотен, не е чувал дори устно слово.

След демократичните реформи от 60-те години на 19 в. започва известно възраждане, което се е случвало трудно, а през 20 в. начело на синода започват да се появяват хора като митр. Антоний (Владковски), които искат да се борят за независимостта на църквата. Борбата им е била насочена към това църквата да престане да е държавна институция.

Владимир Соловьов доказва, че насилственото православие е най-лошият враг на Църквата. Когато от хората са изисквали при постъпване на работа справка за причастие, когато са преследвали по най-чудовищен начин старообрядците, когато са използвали църквата за съвършено странични цели, нима това би могло да прилича на свидетелстване? И е напълно разбираемо защо в Русия толкова бурно се развива сектантството. То избуява за някакви си дванадесет години – от 1905 до 1917 г., разпространявайки се с невероятна скорост и в най-разнообразни форми. Когато катастрофата се стоварва върху Руската църква, това в значителна степен, макар и сега да нямаме право да говорим така, е все същата Немезида, както войските на Мехмед Втори пред стените на Константинопол. И Карловацкият събор показва в каква степен висшето духовенство не е било готово за тези промени. Векове наред свързано със старата държавна власт, то не е искало да се разделя с нея и поради това е заемало по отношение на новата власт съвсем безсмислена позиция: или на съвършено нелепо идеологическо отрицание, или на опит да я превърне във все същия господар, каквато е била и царската власт – отначало обновленците, а след това и техните приемници.

Аз нарочно сега говорих само за сенчестите страни, понеже само те могат да ни подтикнат към размисъл, а не към носталгични въздишки по миналото. Хубаво за нас самите е казано достатъчно много, но ние сега говорим за това, че трябва да можем да се каем и да различаваме миналото, да се каем взаимно. Ако това беше само история, всичко щеше да изглежда другояче. Трудно ни е сега да се каем заради древните хора, които са живели преди хиляди години, никой не се чувства причастен към вината на египетския фараон или дори на Иисус Навин – всичко това е безмерно далечно. И дори не е хронологически далечно, а е далечно в религиозен, нравствен и чисто човешки смисъл. Докато това, което се е случвало в началото на 20 в., през 16 в., 19 в. – това е все същата цивилизация, в която живеем и днес. На нас все още са ни близки писателите, художниците, които са творили тогава, философските и политическите идеи, които се появяват тогава.

Един прочут съвременен писател веднъж попитал талантлив журналист: Как така се случи, че Русия, православна страна, се превърна в страна на масовия атеизъм? И онзи му отговорил: Църквата не е изпълнявала ролята, възложена ѝ от Господа – да проповядва, да свидетелства, да присъства. И сега, ако заговорим за бъдещето, ще трябва си зададем същия въпрос: Какво очаква от нас Господ в оставащото време? Ние, т. е. църквата да обърне внимание именно на тези неща.

Проповед. Това означава, че ние сме длъжни да намерим общ език с нашите съвременници, без да се отъждествяваме напълно с тях и без да се ограждаме от тях със стената на архаиката. Това означава, че ние трябва да повдигнем – наново, свежо, сякаш за пръв път ги откриваме – въпросите, които поставя пред нас Евангелието.

Свидетелство. Това означава, че ние трябва да решим – ние все още не сме я решили – жизнената задача, да открием своята позиция в живота, своето място не в обичайния смисъл на думата, а да открием своето отношение към всички жизнени проблеми.

И накрая, присъствие. Да можем постоянно да се учим на молитва и да задълбочаваме в себе си опита от тайнствата, за да свидетелстваме не за идеология, а аз живото присъствие на Бога в нас.

Към тези три точки, струва ми се, можем да сведем задачите на бъдещето. Разбира се, могат да ни попитат: Как следва да реагира църквата на обществените явления в нашия живот и т. н. Мога да кажа само едно: съвсем не това се изисква от нас. От нас се изискват изброените три точки. Обърнете внимание, макар и древните пророци често да са говорили за политическите събития на своето време, Христос не е говорил за тях никога. Той е говорил за това, което се отнася за всички времена. И ето, ние трябва да сме едновременно и вписани в нашето време, и да не му принадлежим. Ако ни попитат: Какво ще направите за съвременното общество? Ще ни попита и конформистът, и дисидентът, и активистът, и искейпистът – ние на всички ще отговорим еднакво: Ако ние свидетелстваме за Христос и Евангелието, ако ние живеем в Неговия дух, тогава в някаква степен ще участваме в Неговия замисъл, а Той е намислил никога да не напуска тази земя. Той осъществява това и без човека, но иска да го върши с помощта на човека. Следователно ние ще действаме заедно с Него. А следователно по този начин ще се изпълни и всичко останало, всяко общество ще получава от това само добро.

Превод: Димитър Спасов

* „Роль Церкви в современном мире“ – В: Мень, А. Мировая духовная культура, М.: „Жизнь с Богом“ 2016 (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 7 (204), 2025, с. 43-47 (бел. ред.).