Интервюто с о. Александър Мен (1935-1990) е от края на 80-те години на миналия век, когато православният мисионер събира на беседите си хиляди хора от разпадащия се Съветски съюз, търсещи вярата. Въпреки четиридесетгодишната дистанция на времето, темите, засегнати в разговора, продължават да са актуални и днес. О. Александър говори с много надежда за промените в руското общество в края на 80-те години, известни като „перестройка“, и за нуждата от развитие на демократичните принципи в едно лишено от демокрация общество. Много от тези надежди бяха окончателно попарени именно в наши дни…
В четириметровата стаичка на енорията на о. Александър Мен в Новая Деревня на неговата маса, заедно с просфорите, е и книгата на Александър Галич с множество бележки. Тук той го е кръстил, когато вече е бил възрастен. Но ако ние все пак можехме да се сдобием с книгите на прокудения Галич, то за неговите книги до скоро хората едва ли бяха чували… книгите на богослова и философ Александър Мен.
- Отец Александър, разкажете за възпитанието във Вашето семейство…
- Моят баща беше завършил две висши училища. Работеше като текстилен инженер. Още в детството си, под влияние на своя учител, той се е отдръпнал от вярата, макар че не е станал войнстващ атеист, просто беше нерелигиозен човек. А майка ми в младостта си е придобила вярата самостоятелно, живееше с любов към Христос, и аз бях възпитан от нея в традициите на Православната църква.
В детството си мислех да служа на Бога на попрището на науката или изкуството, увличах се от биология, история, рисувах… Но от дванадесетгодишен реших да се посветя на църковното служение, тогава и написах първия си богословски „опус“. На петнадесет вече помагах в олтара, четях и пеех на клироса… Към края на училищното си образование бях усвоил почти целия семинарски курс, но не изоставях заниманията си по естествознание и история. В стремежа си да съчетая науката и вярата ме подкрепяше моят духовен наставник, приятелят на нашето семейство Борис Александрович Василиев – етнограф, антрополог, богослов и литературовед. Никога не съм откривал противоречия между вярата и знанието.
- Отец Александър, Вие сякаш казахте, че инакомислието е свойство на душата…
- Инакомислието – това, според мен, е защита на правото на личността да възприема действителността по свой начин. Да не се подава на груповите представи. Да не приема сляпо, безкритично т. нар. колективни представи, идващи още от първобитно-общинния строй. Когато личността ги поставя под съмнение, тя проявява своята естествена самостоятелност, своята свобода. А когато няма такава личностна оценка, тогава действа законът на тълпата и човекът се превръща в частица от масата, която може лесно да бъде манипулирана.
- Как да сме сигурни, че ще бъдат достижими за нас онези висоти на душата, когато разрешат на хората да не бъдат маса?
- Определени кръгове на нашето общество, в частност в сферата на културната и творческата интелигенция, възприеха тази цел сериозно. Направени са, разбира се, първите крачки, но те са много важни. Струва ми се, че революционността на движението на Горбачов се състои в това, че той за първи път постави акцент върху народа, не върху масата. Нали народът е цялото, осъзнаващо себе си в хората, които имат най-свободното и самостоятелно мислене. Затова най-важният представител на народа е интелигенцията. Тя е неговият глас. Естествено, невинаги верен и адекватен, но все пак е глас не на тълпата, а на народа.
- Бихте ли могли да посочите примери от историята, които показват, че инакомислието е добро нещо?
- Вземете историята на руската литература. Толстой страстно изобличава социалната неправда и множество традиции. Да допуснем, че той напразно се опитва да създаде универсална религия от отломките на източните вярвания и нарича това обновено християнство. Това е трагедията на неговата личност. Ние обаче винаги ще се възхищаваме от нравствения му патос. Изобличители и инакомислещи са и Чаадаев, и Гогол, и Салтиков-Шчедрин, и Достоевски…
- Как тогава да се отнасяме към нашата литература от периода на застоя?
- Ако това е истинска литература, тя почти винаги ще бъде израз на свободно мислене, макар и скрито в подтекста. Това преди всичко е фантастиката – нея не я следяха така изкъсо.
- Затова ли толкова много я обичате?
- Не, не само заради това; фантастиката дава голям простор на мисълта. Но ето някои романи на братя Стругацки очевидно съдържаха в себе си призив към епохата на застоя и ги печатаха трудно, ограничаваха ги, но въпреки всичко излизаха. Такива като Обитаемият остров и Охлюв на склона. Смятам „Охлюва“ за гениално, за най-доброто произведение от онези години въобще. Впрочем, тази книга така и не беше отпечатана изцяло. Части от нея бяха разпръснати по различни списания и алманаси.
- Когато ние очаквахме нови книги от братя Стругацки, Вашите читатели очакваха книги от Вас. Но, както е известно, у нас не се издават авторски богословски книги…
- През март тази година се навършиха тридесет години от появата на първата ми статия в Журнал на Московската патриаршия. След това бяха публикувани още няколко десетки. Едновременно с това пишех книги за приятелите и енориашите. Не поставях името си, моите читатели знаеха кой е авторът. Разбира се, тези книги не можеха да видят бял свят – разпространяваха се в самиздат. А през 1968 г. неочаквано за мен в Белгия излезе книгата ми Синът Човешки – за живота и личността на Христос. Издателите от центъра за Източно християнство я отпечатаха под псевдоним, същото се случи и с други книги. Едва след това започнаха да излизат с моето име.
- Отец Александър, в чужбина през цялото това време публикуваха трудовете на руски богослови, основно на вече починали, от живите – само Ваши и на Дудко. Извинете за любопитството, но то е естествено: изплащат ли хонорари за богословски книги?
- Руските издания там не се хоноруват. Благодарен съм им поне, че не съм плащал за мастилото и за хартията. Руските религиозни философи са познати в целия свят. Двадесетият век се гордее с тях. Само у нас доскоро бяха неизвестни. И това не е странно. Църковната научна мисъл в страната ни беше напълно унищожена. Всички духовни училища бяха закрити, печатните органи бяха ликвидирани. Всички богослови или загинаха, или бяха лишени от отечество. Това нанесе сериозен удар върху православното богословие.
- Знаем, че атеизмът не се е появил през 1917 г. Има ли разлика между атеизма преди и след революцията?
- Атеизмът винаги е атеизъм. Само че „преди“ революцията той е бил волеизявление на човека и свободно неприемане на вярата, а „след“ революцията атеизмът стана изгоден, беше поддържан и пазен от държавата. И това вече е нарушение на принципа на светската държава. Казват, че Църквата навлиза в Константиновата ера, когато през четвъртото столетие получава подкрепата на империята. И ето, някои историци говорят с ирония, че от 1920 г. атеизмът встъпва в своята „Константинова ера“, става у нас държавна религия, а съвсем не свободен светоглед. При това той се проявява изключително страхливо, защото не разрешава да бъдат изказвани други мнения, възползвайки се от привилегированото си положение.
- Как според Вас се е променяло отношението на държавата към Църквата?
- Мисля, че в началото въпреки всичко са се съобразявали с Църквата. По-късно, през 20-те години, когато започват църковните разколи, когато тя отслабва значително и нейният авторитет се губи сред много от слоевете на обществото, това е било използвано за тотално потискане на религията. Що се отнася до политиката на Сталин по времето на войната… Това е тактическа уловка. Маневри, съобразени с интересите на военните съюзници и общото настроение на масите.
- Писаха, че Сталин е бил най-добрият ученик в Духовната семинария…
- Едва ли е бил най-добрият ученик. И въобще той е твърде посредствен – коварен интригант, патологичен властолюбец. Даже неговите заслуги пред марксизма не са нищо повече от политически мит.
- Вие смятате, че религията не е свързана с култа към него?
- Напротив, има най-пряко отношение. Сталин съзнателно се е стремил да премахне религията, за да я замени с култ към своята личност, защото за него това е политически изгодно. Той е разбирал, че не просто страхът трябва да укрепва властта му на вожд и пълната преданост към него, но ако го смятат за висше същество, божество, тази преданост ще бъде гарантирана.
- А в младите си години Вие вярвахте ли в него?
- Мисля, че рано получих ваксина против култа към Сталин. Тъкмо в сталинско време на пазара, сред гвоздеите и морските свинчета, намерих… стари книги на Владимир Соловьов, Сергей Булгаков и ги четях… с трепет. В онова време, когато нямаше нито самиздат, нито тамиздат, в сферата на философията се печатаха само безсмислици, които не ставаха за нищо, аз открих света на великите мислители.
- „Изучавал биология в Москва и Иркутск“ – така пишат за Вас, отец Александър, свещенослужителя, и за нас това е учудващо…
- След училище реших да завърша университет. А семинарията – след като отработя необходимите години. Биологията беше мое хоби. Изборът, естествено, падна върху нея. При Хрушчов Московският кожарски институт беше разформирован. И след втори курс ни изпратиха в Иркутск. В студентските си години, както и в училище, продължих да изучавам усилено религиозната философия, църковния устав. Така и усвоих основите на академичния курс. Що се отнася до биологията… Да поработя на това поприще не ми се наложи. Бях изключен по време на държавните изпити – отчислиха ме като активен църковник.
- Как се чувствахте след това?
- Възприех го като Божи знак. И отидох да отбия военната си служба. А през лятото на 1958 г., на двадесет и три годишна възраст бях ръкоположен. По-късно завърших задочно семинарията и академията.
- Ако политиката по отношение на религията тогава беше друга, щяхте ли да станете свещенослужител, или щяхте да предпочетете науката?
- Моето решение не зависеше от политиката. Ако обаче ситуацията беше различна, вероятно щях да съчетая научната работа с пастирската и богословската, както на Запад правят това Васман, Тейяр дьо Шарден или Пауъл.
- Времената се променят и у нас. Как оценявате предизборната кампания в нашата страна?
- Най-положителното – това е първият експеримент на някои елементи на демокрация. Не може, разбира се, те да бъдат въведени изцяло и веднага. Защото демокрацията не е заек, който фокусникът измъква от шапката. Не е достатъчно да има единични избори. Демокрацията се осмисля дълго в съзнанието на хората. В традициите на обществото. Обществото, лишено от демократични традиции, е лошо подготвено за демокрацията, затова е необходимо да бъдат развивани нейните принципи. Трябва да се работи търпеливо, упорито и настоятелно. Истинските избори следва да бъдат провеждани така, че хората да свикнат с това. За да повярват накрая, че изборите са нещо сериозно, а не игра.
- След като игрите са отложени настрани, как мислите: на кого е по-трудно? Трудно ли е на младите хора?
- Не! Не! Младите хора най-често са равнодушни към политиката. Ако на някого е трудно, това са възрастните хора. Имам леля, стар партиен човек, комунист. Тя… тя дори не понася телевизора. За нея е мъчително да гледа нещата, които разрушават митологията. А аз винаги ѝ казвам: ще дойде времето у нас. Сега сме свидетели на петата руска революция – след 1905 г., февруарската, октомврийската и хрушчовската. Разбирам, че рискът на петата революция е много голям, не зная дали тя ще победи. Но че вече е започнала – това е безспорно.
- А ние размишляваме и гадаем: ще се раздвижи ли нещо или не, и от кого зависи това: от върховете или от низините…
- Засега от върховете. Засега е така. Защото петата революция… тръгва отгоре. И тя трябва да върви отгоре, доколкото в низините цари объркване и инерция, съпротивляващите се са огромна сила. При това не бива изведнъж…
- И тъй, времето дойде. Упрекват младите хора, че живеят наготово, че са презадоволени и постоянно искат още нещо, че са гневни… Как се отнасяте към подобни упреци и самият Вие упреквате ли ги? Стана ли филмът „Лесно ли е да си млад“ откровение за Вас?
- Филмът е откритие за онези, които смятат, че историята на борбата за постигане на социален идеал е борба за осигурено, сито и облечено бъдеще. Че стига само всички хора да бъдат материално осигурени – и всичко ще бъде прекрасно. Ние знаем, че от християнска гледна точка това не е така. Осигуреността за всички, а у нас и тя липсва, все пак не решава дълбоко човешкия проблем – проблема на духа. „Не само с хляб ще живее човек“, затова трагичността на нравствената неустойчивоост за мен е разбираема – освен хляба, са нужни още и духовни идеали, а те отсъстват. Лошото не е, че хората са сити и обути, а че нямат за какво да живеят. Понеже не могат да живеят с това, което им предлагаха. Материализмът тук е несъстоятелен.
- Затова ли именно сред младите в днешно време се извършват все повече престъпления?
- Това е резултат от дълбока морална и духовна, идейна и социална криза. В нашата страна беше в ход изкуствено обедняване на духовната култура. Във времето, в което културата трябваше да се развива органично, нея се опитваха да я пречупват, да я подбутват напред или да я орязват чрез идеологическа селекция. Ето защо настъпи разрив в духовната традиция. Не е чудно, че изригнаха такива тъмни стихии на повърхността. Те могат да бъдат обуздавани само чрез духовното начало. Ако това начало липсва, ако човекът няма представа за него, в него се промъква звярът. Дори по-лошо – демонът.
- Вие разбирате ли се със своите деца? Те вярващи хора ли са?
- Да. Мисля, че намерихме общ език. Обяснявах им всичко от самото начало. И ситуацията в страната им обяснявах. Говорех им за истината, за Бога, за живота. В училище беше различно. Да вярват или да не вярват – те направиха своя избор… Дъщеря ми завърши медицински университет, но работи като иконописец. Синът ми е музикант в рокгрупа. Те са вярващи хора.
- Отец Александър, единствено заради хилядагодишнината от Покръстването на Русия (чествано през 1988 г., бел. ред.) ли се промени сега отношението към Църквата?
- Мисля, че това е само един уместен и добър повод. Убеден съм, че нашите държавни ръководители разбраха, че дискриминацията на милиони вярващи, презрението към вековни нравствени и културни ценности не донесоха нищо добро. Освен това, враждата против вярващите, насаждана от антирелигиозната пропаганда, внасяше разцепление и раздори в обществото, създаваше огромна категория от хора „второ качество“. Това беше опасно, несправедливо, безсмислено. И, разбира се, недемократично. Нали едно от първите условия на демокрацията е свободата на личните убеждения. А тази свобода предполага и свободен обмен на информация, която у нас беше ограничена.
- Сега местните власти нямат право да налагат ограничения на това дали да бие църковната камбана или не. Необходими ли са още някакви актове, които биха отстранили противоречията с Конституцията и биха укрепили свободата на вероизповеданията?
- И укази, и актове са нужни, безусловно, борбата ще продължава. Но местните власти могат много повече, отколкото имат право. Не мислете, че позвъняване от Москва сега може да поправи мнозина. Местните власти остават местни власти.
- И не само по отношение на Църквата…
- Новите нагласи срещат много трудности. Причината е проста: закостенялост на мисленето, неспособност за бързо пренастройване, за разбиране на промените. Те настъпиха твърде бързо, а хората живеят по инерция. Нали чиновникът е най-предпазливият човек на света. Затова и така живее – от времената на древния Вавилон до наши дни. Например, църковна община моли да бъде регистрирана, местните власти ѝ отказват. Започват пътувания до Москва и обратно. Сега това нерядко е отразявано в пресата. По този въпрос в страната ни се изказаха свещениците Якунин и Ешлиман. Но ги лишиха от правото да служат. Ешлиман почина, а Якунин беше изпратен в лагер, след това заточен. Сега е освободен и действа активно.
- Вие също сте имали неприятности…
- В младостта си имах духовник, отец Пьотър Шипков. Той прекара в лагери и заточение тридесет години. После го реабилитираха. На фона на неговите митарства, дори ми е неловко да говоря за случилото се с мен. Ще кажа така: в трудните години се научих да ценя всяка минута. Благодаря на Бога, че имам възможност да служа без прекъсване вече четвърто десетилетие.
- В същото време мнозина Ви смятат за еретик…
- Това са празни приказки. Никога не съм защитавал учения, осъдени от Църквата. В православието присъства духът на свободата и се допускат различия в т. нар. „теологумени“, богословски мнения. Понякога обаче хората, забравящи това, определят неугодните им мисли за ерес. Това е всичко.
- Съдейки по Вашите публикации в светските списания, Вие пишете и за вярващите, и за невярващите…
- За мен всички хора са Божии деца. Никога не съм приемал, че има невярващи. За мен атеистът е вярващ, неосъзнал своята вяра. Защото Бог живее в душата на всеки човек.
- Смятате ли за съвместимо пребиваването в партията и комсомола с религията?
- В много от комунистическите партии това се допуска. Църквата не диктува какви да бъдат политическите убеждения на личността. Но по уставите на нашата партия, на нашия комсомол такова съчетание не се признава.
- А как мислите, предпазва ли вярата от извършването на престъпления?
- Вярата не е абсолютна гаранция, че човекът е застрахован от престъпления. Във вярата обаче е заложен мощен вътрешен импулс, насочен против злото. А именно това е важното. Вероятно много по-важно от страха за носене на наказателна отговорност. Престъплението се потиска по-силно отвътре, отколкото отвън.
- И ако сега на свещениците бъде разрешено да служат в затворите, Вие ще отидете ли?
- Разбира се! Там задължително ще има хора, на които свещениците са нужни. Впрочем, законът не забранява духовници да посещават затворите. На практика обаче това се допуска крайно рядко. Знам само един-два такива изключителни случая.
- Вие често цитирате на английски език…
- Сега всичко е на английски. Естествено, не ми се налага да разговарям с някого и художествена литература чета рядко, само фантастика. Чета основно философски, библейски работи – това е главната ми тема въобще.
- Тогава ни се иска да разберем, как се отнасяте към рокоперата „Иисус Христос – суперзвезда“?
- Това е музикален апокриф. Който е чел либретото, знае какви смешни и жалки думи са написани там. Но музиката е отлична. Хората трябва да изразяват чувствата си по различен начин. Ние не бива да диктуваме на изкуството и творчеството какво да правят. Музиката ми харесва много. Либретото обаче е лошо. Добре че трудно се разбира какво пеят.
- Отец Александър, само преди една година можехте ли да си представите, че ще имате по няколко лекции на ден, Ваша творческа вечер в ЦДЛ (Централен дом на литераторите – бел. прев.), статии в „Чуждестранна литература“, „Хоризонт“?…
- Сега се чувствам подобно на стрела, държана дълго време върху обтегната тетива. Винаги съм вършел това, което изисква моят дълг, но мащабите бяха ограничени. Апостол Павел казва: „Горко ми, ако не благовестя“. Но всички мои мечти се сбъднаха. Освен една – работата в киното. Напълно сериозно! Някои мои теоретични трудове могат да бъдат екранизирани.
- Теоретични богословски трудове?
- Да. Бих искал да направя серия документални филми за основите на християнството. Вероятно идеал за мен би било да направя филм „Библията“. И документален, и художествен. Мисля, че и това ще бъде осъществено в някаква степен.
- При Вашата свръхзаетост? Как протича един обикновен Ваш ден?
- Всеки църковен служител адаптира деня си спрямо обстоятелствата в своя живот. При мен лично дните, и дори часовете, са строго разписани. Когато има служба, ставам рано, около пет часа. Отивам в храма в Новая Деревня. Там се извършват богослужение, изповед, треби, а след това беседи и общуване с енориашите, които се нуждаят от това. После, ако нямам повиквания да посетя болни хора, тръгвам по задачи. При удобен случай вървя до спирката пеша, вместо разходка. Аз съм жител на крайградска зона – не ходя за картофи в магазина. Имаме градина. Ако пък са почивни дни – пиша от сутринта до обяд, а следобед – домашни дела, писане на писма, редактиране, почивка: книги, музика, телевизионни програми. Както всички християни чета ежедневно Библията, творенията на светците и посвещавам определено време за молитва. Не ходя на театър, обичам киното. Обаче за него рядко ми остава време. По често се ограничавам, както сега казват, с „кутията“ (телевизора – бел. прев.).
- Ще позволите ли да Ви задам последния въпрос? Сложен. Съществувал ли е по-рано край на света – Атлантида, всемирен потоп? И ще настъпи ли такъв край?
- Вторият въпрос е актуален. И Вашият вестник писа за него в най-сериозни тонове. Що се отнася до първия – да си призная честно, концепцията е примамлива. Тя ни увлича с романтични картини за погинала цивилизация. Трябва обаче да Ви огорча. Сериозни данни, че е имало цивилизация, погинала при потоп – липсват. Жалко, нали?
Що се отнася до близкия край на света, аз мисля… вярвам, че ако настъпи катастрофа на Земята, въпреки всичко човешкият род ще остане, ще продължи да се развива. И колкото повече той започне да си дава сметка за своите грешки в миналото, толкова по-малко ще ги повтаря в бъдеще. За съжаление, досега рядко сме постъпвали по този начин. И тежко се разплащаме за това.
Източник: www.alexandermen.ru
Превод: Радостина Ангелова
