Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Човешкостта на Иисус

Петък, 21 Декември 2018 Написана от Прот. Александър Мен

Fr Alexander MenВъпросът за човешката същност на Иисус изглежда съвсем несъществен на някои, тъй като, приемайки в себе си Христа Спасителя, виждайки Го в душата си, те предполагат, че вече няма никакво значение какъв е бил Той в очите на окръжаващите Го хора. Но догматически, богословски, дълбинно това всъщност е много важно. Защото другият подход някак си се хлъзга към монофизитството – онази древна ерес, която е виждала в Христос само божественото, но не е виждала в Него човешкото. Именно вселенските събори са настояли на това, че Христос е бил съвършен човек. Не в този смисъл, че той е бил някакъв съвършен, прекрасен човек – това и тъй е очевидно, а в това, че той е бил човек напълно. Във всичко, освен в греха, Той е бил човек. Ако ние възприемаме това в цялостната тайна на богочовечеството на Христос, която за нас е тъй важна, то нима може да съществува човек без някакви ярки индивидуални черти, без някакви особености, които да обрисуват Неговата личност?

Разбира се, няма да намерим такива неща в Евангелието в прекия смисъл на думата. Защото Евангелието не е написано като белетристична книга, не е и историко-описателна, там го няма Неговият портрет, няма някакви Негови черти, каквито сме свикнали да намираме в романите или при античните автори: направил е това, изглеждал е така. Затова е трудно Неговият образ да бъде обрисуван така, както са ни учили някога в училище – да речем, като образа на Кутузов в романа Война и мир.

Трудно е образът на Христос да бъде намерен в Евангелието в пълнота. Тъй или иначе обаче, тъй като това е важно, ние можем все пак да откроим в Евангелието такива моменти, които са скъпи за нас. Понякога те са ни скъпи принципно, тъй като Неговият начин на живот и действие за нас е пример и жив образец. А от друга страна – скъпи са ни просто сами по себе си, като – да кажем – Неговите любими начини на изразяване. Това съвсем не означава, че ние трябва да се изразяваме точно така, но Иисус ни става по-близък, когато разберем какви са били привичните Му, предпочитаните от Него думи. За да не се измисля, а именно да се намерят истинските Му черти, разбира се, е нужна работа. Но ето ви нещо нахвърляно.

Лесно е да Го видим в контраста. Да вземем пророка – той ходи в особени одежди: пророк Илия във власеница, Йоан Кръстител – в камилска кожа. Назореите не си стрижат косите, духовенството носи своите дрехи, философите имат своя униформа (в древността философите са имали униформа – особен къс плащ, по който всички са ги разпознавали – ето, задава се философ). Значи хората се отличават (по някакъв белег). За отбелязване е, че при Христос няма нищо подобно.

По-нататък. При Него ние много рядко намираме изключително възвишен патос, какъвто е бил характерен за пророците, за поетите. Той е говорел с много прост език. Макар че сега в Евангелието, което е преведено през 19 век,[1] това не се забелязва особено, тъй като евангелският текст е станал свещен за нас, но в оригинала речта е много проста, даже е трудно да се предаде.

Какво е обичал Той? Той е обичал хиперболите. Измислил е за камилата и иглено-то ухо;[2] колко тълкуватели са казвали, че това не е камила, а въже от камилска вълна, че било имало такава тясна врата, наречена иглени уши, и че през нея не можела да мине камила. А Той е имал предвид обикновена яка камила и истинско малко иглено ушенце. И когато Той казва, че фарисеите прецеждат комара и поглъщат камилата[3] – това е пак Неговият любим начин да се изразява. И когато Той казва, че синапеното зърно е най-ситното от всички семена,[4] това също е хипербола. Изобщо не е важно дали то ботанически е най-ситното, но е важно, че то израства в такова голямо дърво. Вероятно не е израствал баобаб, но вие разбирате, това е образ за контраст.

Някои детайли, които на първо четене трябва да се набиват в очи, се оказват отново хиперболи. Жената, която е замесила тесто, е сложила там закваска и е взела определено количество брашно – с това количество брашно, което там е посочено, може да се нахрани не семейство, а цял полк. А защо? Защото тя взема шепичка закваска и купчина брашно. И разбира се, тук има педагогически момент – за да се запомни казаното. Разбирате ли, това е ярко! При Него няма изтъркани изречения, няма такива максими – средноаритметически, стандартни. И „който до небе се е въздигнал, до ада ще се провали”[5] – това също е много характерно за Него изказване.

Ние даже можем да почувстваме Неговия начин на живот: „А сутринта, като стана в тъмни зори, излезе и се отдалечи в самотно място, и там се молеше”[6] – значи Той е ставал рано. Обичал е да се уединява; могат да се намерят много места за това, че Той е обичал да се уединява. Ала когато са идвали за Него, Той тутакси е откликвал, не е казвал: о, оставете ме! Има старинно предание за един подвижник, който живеел на висок стълп и там се предавал на съзерцание; това бил велик подвижник, но когато при него пристигнали майка му, близките му, той казал, че няма да има нищо общо с тях, „умрох бо миру”, както се казва там. Ние, разбира се, го уважаваме, но при Христос не откриваме такова нещо, Той веднага се спуска. Ето, например, в разказа на Марк.

Той отишъл, уединил се, но се събрал народ и Петър отишъл и му рекъл: „Всички Те търсят”. Той отговорил: „да идем… затова съм излязъл”[7] – и тръгнал нататък. И ев. Марк разказва, че се насъбрал толкова народ, тъй че нямало време и да хапне. Това значи, че Неговият живот е бил наситен през цялото време.

Или ако проследим географски Неговия път по картата: станал и тръгнал, и пристигнал, да кажем, в Самария. Все пеша, в условията на доста горещ климат, огромни разстояния. И само на едно място в Евангелието, както вие всички помните, е казано, че Той се уморил в горещото време – горещината там бива 40-50 градуса – когато Той поседнал до кладенеца в Самария. Значи, ние не можем да си Го представим някакъв деликатен, въздушен, както Го изобразяват на някои сладникави римокатолически картинки от миналото столетие. „Тръгнал и се отдалечил нататък” – това значи, че е изминал десетки километри.

Някои автори подчертават: Христос никога не се е смял. Точен текст, в който да се казва, че Той се е смял, няма, но в Неговите думи има много хумор и ирония. Христос е създал жанра на притчата, защото в Стария Завет думата „притча” е означавала афоризъм (имало е такава дума – машал, тя има смисъла на „кратка мисъл”, а ние я превеждаме като „притча”). А малката новела, разказът почти не се срещат; има такива случаи, но те са единици в целия огромен Стар Завет. И Христос е бил Първият, Който е превърнал тези малки разкази в изложение на високи истини. А защо? Защото това е било словото на живота. Какво е това „слово на живота”, ако кажеш „всички народи са равни”? Това е общо място. Разказва Той, да кажем, притчата за милосърдния самарянин. И забележете, че в тези разкази, тези новели, почти никога няма извод (като в басните: „Поуката от тази басня е такава…” – няма такова нещо). Защо? Това не е случайно. Защото в притчата Той дава ситуация, и човек трябва вътрешно, както казват, екзистенциално да почувства тази ситуация и да намери отговор. Свой отговор. Та нали в притчата за милосърдния самарянин на въпроса „а кой е моят ближен?”, книжникът намира отговор! Христос просто е разказал, че е имало такава ситуация, и пита – кой е ближният? Събеседникът казва: оня, който му и сътворил милост. Тогава Той отговаря: иди и ти прави същото.[8] Ето, днес в Евангелието се чете Словото Христово. Той обяснява на учениците модела на притчата за сеяча и казва: на вас всичко е дадено ясно, а на тях – в притчи. Защо? Защото Той подготвя учениците Си да бъдат проповедници и им показва тази схема, тази основа, на която се държи притчата. А когато Той я е давал на хората, тя е трябвало да звучи без този заден план, за да могат хората сами да намерят отговора. Между другото, и тайната на Своето служение Той не я декларира, а пита: за кого Ме човеците мислят? А вие за кого Ме мислите?[9] Значи, Той винаги е очаквал активност от страна на хората, за да намерят те сами този отговор.

Ето, като се връщам към иронията и хумора, бих казал, че седемдесет процента от притчите би трябвало да бъдат казани и чути с усмивка. Започвайки даже с малкия пример, дето Той казва: „Е, с нищо не можеш да им угодиш. Дойде Йоан Кръстител, не яде, не пие, живее в пустинята – казват: „в него има бяс”. Дойде Синът човешки, яде и пие – казват: „ето човек многоядец и винопиец”.[10] И по-нататък Той казва: „Вие приличате на деца, които играят някаква игра” – и им изпява детска песен от неизвестна на нас игра: „Те приличат на деца, които седят на тържището, викат едно на друго и казват: свирихме ви с пищялка, и не играхте; пяхме ви жални песни, и не плакахте”,[11] т. е. „нищо не разбирате”.

А сега – по нататък. Да речем, когато човек се измори и му се струва, че не може молитвите му да достигнат до Бога, Христос му привежда история, почти чеховска, за това как една вдовица „притиснала” съдията, който ни се боял от Бога, ни от хората го било срам, но ето, с тази вдовица му се наложило да се съобразява, тъй като разбрал, че тя няма да го остави на мира. Това изобщо не значи, че Той предлага на хората подобно съдебно поведение. Той просто е показал какво представлява истинската настойчивост.

Или пък за човека, който трябвало да има гости, а нямал в къщи нищо за ядене и хукнал до приятеля си, съсед, а оня: аз вече спя, не мога да стана… А първият – все едно – чука и приятелят му си помислил: „той няма да ме остави да спя” – отишъл и дал. А защо, за какво Му е била нужна тази история? А хората, възприемащи тази картина, светвали някак. Не седели досадени, слушайки някакви поучителни истории. Те навярно са се усмихвали, докато Той е разказвал. За нас тези текстове са сакрализирани. Те запазват своята сакралност, но сакралност не скована, а сакралност с усмивка, бих казал аз. И много от притчите са такива. И даже онази притча, която ни изглежда трогателна – тя, отчитайки нравите на хората от Изтока, също се слуша с усмивка. Една жена си изгубила парите. Но когато метяла пода и ги намерила, тя не просто казала: е, слава Богу и да си ги прибере; а хукнала при съседите: „Слушайте, гледайте, а пък аз си намерих парите, които бях изгубила” – това си е жива сценка. (У нас това е написано много хубаво в Богословски трудове, в есето, което се нарича, ако не греша, „Евангелски мотиви”.) Разбирате ли, това е бил и Неговият живот.

Сега да погледнем към притчите, които са дадени от други велики учители – онези, чиито мисли днес живеят в религията, във философията на нашето столетие. Да вземем притчата на Платон за пещерата и за хората, които седят в пещерата. Една романтична и фантастична картина: хора, които са оковани в пещерите, гледат стената, а там минават сенки и т. н. Платон се опитва да ни предаде по този начин, че виждаме реалността само в отражение. Или будистките притчи – те обикновено са приказно-фантастични, там действат разни фантастични животни, възникват някакви необичайни ситуации, там почти няма нещо обикновено. Между другото, всички евангелски притчи са прости по сюжет. Единствената притча, която някак излиза от този жанр – това е притчата за богаташа и Лазар.[12] В нея фигурират вече и този свят, и оня свят, и пропастта между тях, но това е единствената притча, в която Господ като че ли обговаря вече съществуващ, повтарящ се сюжет, единствената притча, в която Той като че ли се е възползвал от готов материал. Подобни текстове има в египетски паметници, това, разбира се, е бил бродещ сюжет.

Много добре е написал Чарлз Дод, един от най-големите съвременни тълкуватели на Библията, директор на изданието The New English Bible (едно голямо издание, в което участват десет протестантски църкви): има едно известно изречение, че стилът – това е човекът; и ето, като четем най-древните текстове на Евангелието, т. е. онези, които могат да звучат като най-автентични, в тях ние започваме да виждаме Онзи, Който говори това. Като много от съвременните тълкуватели, Чарлз Дод е направил обратен превод – превел е гръцките текстове на Новия Завет на арамейски или древногръцки (на какъв език Христос говори с народа, е спорен въпрос). И се изяснило, че повечето от реченото от Иисус има вътрешен ритъм, те всички са се произнасяли като стихове, казвани на глас. Били са почти поеми. И ако вие внимателно прочетете някои от поученията Христови, ще видите веднага, че в тях присъства поезия. Ритмичността се забелязва даже в руския превод. Това се е произнасяло на арамейски или на древноеврейски, след това е превеждано на древногръцки и най-накрая – на руски – и все едно, чувства се: „Блажени са нищите духом, защото тяхно е царството небесно; блажени са плачещите…” – това е явна ритмика, която ни насочва към поетичен първообраз.

Трябва да се отбележи, че на Изток поетическата структура се е отличавала от западната. Да кажем, при гърците се е употребявал отчетлив размер, например хекзаметър, рими имало по-рядко. В европейската поезия римите са станали норма. В поезията на средновековния Изток е имало много своеобразни рими: римувани двустишия, в които се е римувала предпоследната дума, а последната дума е една и съща. (Ако вземете Алишер Навои[13] или Низами,[14] то ще видите това при тях много често. По подобен начин е писал и Шота Руставели[15].)

„В древния Изток един от признаците за поетична структура е бил играта с образи: в двустишие и в двата реда се повтаря една и съща мисъл, но предадена по различен начин. Или пък мисълта се повтаря в антитеза – противопоставяне, или в нарастване. Мога да отворя където и да е Библията и веднага ще видите колко често се среща това. Когато тълкувателите изясняват къде в Библията е поетическата част и къде прозаическата, то именно този паралелизъм изявява къде е поетическата част.

Мога да взема всеки текст. Ето, отварям на Псалом 1:

„Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци,
в пътя на грешници не стои
и в сборището на развратители не седи…” (1:1-3).

Това е тристишие и в него се варира една и съща мисъл. И по-нататък двустишие:

„а в закона Господен е волята му,
и върху Неговия закон той разсъждава и денем, и нощем!” (1:4-5).

Ето така, и в Новия Завет това често присъства в казаното от Христос. Значи, не отвлечено философско разсъждение, а цялостно поетично виждане присъства в думите Христови. Ако вземем началото на Евангелие според Иоан, то ще видим, че и сам евангелистът започва своя текст явно поетически. Поезията звучи даже в тройния превод (вероятно подосновата на Евангелие според Иоан също е била арамейски или древноеврейски текст):

„В начало беше Словото,
И Словото беше у Бога,
И Бог беше Словото.
То беше в начало у Бога.
Всичко чрез Него стана,
И без Него не стана нито едно от онова, което е станало.

И светлината в мрака свети,
И мракът я не обзе” (Иоан 1: 1-5)

Това присъства навсякъде.

А колко много всевъзможни черти на Христа може да се намерят в Евангелието! Ето, например, евангелистът нищо не казва за свойствата на Неговия поглед. Но! Той се приближава до брега и говори на бъдещите Си ученици (които се занимават със своите си работи!): „Вървете след мен”,[16] – и те тутакси, оставяйки всичко, тръгнали след Него. Значи, станало е нещо такова. Или пък, неведнъж се казва: „Иисус го погледна” – и веднага се разбира, че това е подействало.

Има още едно косвено съображение. Древнохристиянските писатели, опитвайки се да представят тайната на унижението на Бога в Христа, казвали, че Той е имал невзрачен вид, че е имал някакви телесни недостатъци – твърденията произлизат от пророчеството на Исаия, Глава 53, където се говори за страдащия праведник: „Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи” (53:3). Ала бъдете спокойни: ако имаше нещо такова, то в полемиката от това време (раннохристиянското) Неговите противници непременно биха го използвали. Но ние не намираме никъде нищо такова, даже и най-малък намек. Къде ти – Тамерлан малко накуцвал и получил прякор Куция. А тук няма нищо… Това търсене няма някакво особено богословско значение, но то ни дава възможността да Го видим жив сред живите хора.

Ние никога не виждаме колебания при Него – това е признак за пълната Му, абсолютна увереност: решава нещо – и го прави; никаква раздвоеност: ап. Павел размишлява, моли Бог да го вразуми – а Той никога.

Ап. Павел цитира Писанието като че ли се подпира на него, а Христос казва: „Ето, в Писанието е казано, а Аз ви казвам…”.[17]

Някои критици от миналия век, че и от сегашния, се опитват да докажат, че в Евангелието Христос е показан само като човек, че всичко това (т. е. божественото) се е насложило после, но нали Проповедта на планината – това е един от най-древните текстове. И от този текст вече е явно, че Христос говори за Себе си в съвършено друг дух. Забележете, че Той никога не употребява формулировката, която постоянно, традиционно са употребявали пророците. Пророкът, встъпвайки в храма, винаги е започвал своята реч със сакралната формула: „Така казва Господ” – и по-нататък вече е говорел от името на Бога. С това самото той е подчертавал, че се явява само рупор, само глашатай, само предаващ. А всички проповеди на Христос идват само от Него Самия.

Виждате ли колко много може да се намери в Евангелието, ако се позамислим.

А само историята за детето Иисус в храма колко струва! Това е Неговият характер и Неговото юношество – всичко заедно. Той така се увлича в разговора с тези учители, че забравя за всичко друго на света. Той просто е беседвал с тях за Закона Божи и е забравил и за родителите си, и за всичко. И Неговата майка Му казва: „Ние с болка (с болка!) Те търсехме!” – а Той казва: „Аз трябва да бъда в дома на Отца”. Значи Него го е теглело тук, в дома Божи… При което веднага става ясно каква е разликата между евангелския текст и традиционната интерпретация на това място, да кажем, в иконописта: на иконата в центъра е отрокът Иисус, в голям размер, около него седят някакви старци, малки фигурки, а Той седи и ги поучава. Богословският смисъл на тези изображения е понятен. Такива са и възрожденските картини от 19 век. Но в Евангелието съвсем не е така: Той ги е слушал, Той им е задавал въпроси и те са се дивели на ума Му” – това е всичко.

Той е бил потопен дълбоко в религиозната традиция, това доказват изследванията на древни текстове, които Той много често цитира, без да ги назовава – реминисценции от стари молитви и т. н. При това Той не e принадлежал към никоя от официалните религиозни школи. Което, между другото, е било причината законниците така да Го нападнат – защото там е имало такива школи, там всички учители, както се говори, са били дипломирани, само че те са принадлежали към различни направления. А такива „партизани” не е имало, пророци не е имало, смятало се е, че тази институция вече е без съдържание. И тъй: как Той ще знае Писанието, без да се е обучавал? Буквално – „без да е преминал учение”. А какво значи това? Че Той не е минал през училище. Става дума не за ограмотяване: на това са учели всички деца. Йосиф Флавий пише, че децата от самото начало ги учат на грамотност, за да могат всички да четат Библията.

Има още някои малки щрихи, които в руския синоден превод не винаги могат да се забележат. „И въздъхвайки тежко, Той казал: „О, роде неверни!”, и, „поглеждайки ги с гняв, Той казал: „О, род неверен и развратен!”, докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя?” или „възмутил се духом”, т. е. изпаднал в печално състояние.

И когато богатият юноша дошъл при Него, казано е: „Иисус, като го погледна, възлюби го”, т. е. Той веднага го е обикнал, Той е бил способен на това. И по същество, след екзекуцията на Иисус всичко, което е останало на учениците Му – това е била привързаността им към Него, защото вече е нямало на какво да се надяват. В един разказ на Чехов (нарича се „Студент”) е показано, че тази удивителна способност на Христос е именно като човек да прави тези редове безсмъртни.

Превод: Венета Домусчиева

„Человечество Иисуса” – В: Мень, А. Мировая духовная культура. Христианство. Церковь. Лекции и беседы, М.: „Фонд имени Александра Меня” 1995 и онлайн – тук (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 8 (135), 2018, с. 20-27 (бел. ред.).

[1] Авторът има предвид превода на руски език. Той е бил издаден през 19 век, а дотогава е ползван само църковнославянският текст на Св. Писание (бел. прев.).
[2] Виж: Мат. 19:24 (бел. прев.).
[3] Виж: Мат. 23:24 (бел. прев.).
[4] Виж: Мат. 17:20. Притчата за синаповото зърно е една от притчите на Иисус Христос за Царството небесно. Съгласно Библейска енциклопедия на Брокхауз, под синапово зърно се има предвид зърното на черния синап (Brasica nigra). Макар и да е едногодишно растение, то може да достигне до 2.5-3 м. височина и се разклонява, тъй че изглежда като дърво, а семената имат диаметър от 0.9 до 1.1 мм. (бел. прев.).
[5] Виж: Лука 10:15 (бел. прев.).
[6] Виж: Марк 1:35 (бел. прев.).
[7] Виж: Марк 1:36-38 (бел. прев.).
[8] Виж: Лука 10:19-37 (бел. прев.).
[9] Виж: Мат. 16:13-15 (бел. прев.).
[10] Виж: Лука 7:33-34 (бел. прев.).
[11] Виж: Лука 7:32 (бел. прев.).
[12] Виж: Лука 16:19-31 (бел. прев.).
[13] Алишер Навои (1441-1501) – тюркски поет, суфист, държавен деец на тимуридския Хористан (бел. прев.).
[14] Абу Мухаммед Иляс ибн Юсуф, известен под псевдонима Низам Гянджев (ок. 1141 – ок. 1209 г.) – класик на персийската поезия (бел. прев.).
[15] Шота Руставели е грузински поет от 12 и 13 век. Автор на поемата „Витязът в тигрова кожа”, смятана за националния епос на Грузия, той допринася най-много за грузинската литература (бел. прев.).
[16] Виж: Мат. 8:22; 9:9; 16:24; 19:21; Марк 2:14; Лука 5:27; 9:59; Иоан 1:43; 12:26; 21:22; Иез. 47:9, 10; Марк 1:17, 18; Лука 5:10, 11.
[17] Виж, например: Мат. 5:28 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u8rx6 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме