В апсидата на църквата „Преображение Господне“ на Синайския манастир има чудно красива мозайка, изобразяваща Преображението на Христос. Много отдавна византийският император Юстиниан е заповядал да бъде изработена тази сцена тъкмо на това място, за да не забравят никога монасите за целта на своя монашески живот. Просветеното лице на Христос и възклицанието на Петър – „Наставниче, добре ни е да бъдем тук!“ (Лука 9:33) – за св. отци са означавали духовен връх, където много от тях са могли да се изкачат още приживе. Неслучайно св. Григорий Паламà през целия си живот защитава възможността за човека да преживее същото, каквото са преживели и апостолите на Тавор, и да видят Светлината на Бога. И не само той, но и всички отци настояват, че подвизаващият се християнин може да има опита от нетварната светлина. Опит, който не само ще промени дълбоко живота му, но и ще му даде възможност за един по-висш духовен живот и за едно възвишено богословстване.
Ако погледнем исторически на нещата, ще видим, че това се случва само на малцина от всяко поколение. Въпреки това обаче отците са подчертавали настойчиво важността на празника Преображение и са били особено строги към онези, които са оспорвали възможността на човека да има в живота си опита на апостолите Петър, Йоан и Яков на планината Тавор.
Отците са настоявали да запазят в богословието на Църквата чисто учението, че човек може да стане причастен на Нетварната светлина и да познае Самия Бог. Западните християни, които са развили едно друго богословие за сътворената благодат, са стигнали до заключението, че човек не може да общува непосредствено с Бога. И тъй като на основата на богословието се оформя животът на вярващите, с това си богословие те са отнели от своите вярващи не само тази висша цел, но и опита на Нетварната светлина.
Кои са обаче тези, които се удостояват с този опит в живота си? Старецът Порфирий, един от най-благодатните духовни отци на поколението на двадесетото столетие, ни го каза съвсем ясно: „Аз никога не съм се стремял да придобия духовни дарове, харизми, и никога не сметнах себе си достоен за такъв дар от Бога. Казвах си: с мен ли ще се занимава Господ? Нима няма наистина сериозни хора, с които да се занимава?“. И завършваше: „Само тези получават Божиите дарования, които смятат себе си недостойни за нещо такова. Докато в молитвата ти има някаква корист, дори това да е очакването на рая, оставаш на едно място. Молитвата не трябва да крие в себе си никакво изискване, а да казваме на Бога: аз, Господи, Те обичам. Ако ти мислиш, че съм достоен за ада, да бъде благословено. Нека отида в ада, но остави ме само и там, вътре, да Те обичам“. Същото ни казваше и старецът Паисий, както и другите старци, които сме познавали. Че молитвата ни не трябва да се смесва с никакво изискване и очакване, например да се молим да получим душевно услаждане или да получим дара на сълзите, или някакъв друг дар. Особено старецът Порфирий наблягаше на това: „Да не търсите дори и рая“.
Това е много важен елемент в духовния ни живот и без съмнение за тази безкористност е нужна определена духовна зрялост. Рядко се случва човек, който започва да живее духовен живот и е в неговото начало, да няма очакване да преживее нещо духовно или да получи възмездие за положените аскетични усилия. Но времето трябва да работи в човека и чрез духовните усилия личността трябва да съзрява духовно и най-важното – да се смирява.
Тук, на това място, се явява един фактор, който е определящ за духовното оздравяване на човека и той се нарича духовен отец. Христос ни обеща, че след възнесението Му с нас ще бъде Светият Дух и че хората сами ще се обучават в божествените тайни. За съжаление, историята показва, че обучаваните непосредствено от Бога са много малко. Всички останали, ние, имаме нужда от духовен отец, който да ни ръководи и да ни учи как трябва да развиваме връзката си с Бога.
Не трябва да оставяме без отговор въпроса, който може би ще възникне у някого. Защо след като Сам Христос ни обещава това, то не се случва? Отговор на това недоумение дава старецът Софроний Есекски: „Чудно е как Бог успя да насочи стъпките ми към най-подходящия за моя живот човек – стареца Силуан. Ако не се бях объркал дълбоко в духовните си търсения извън християнството, аз щях сам да успея да намеря пътя си към Бога. Но у мен имаше вътрешно разстройство и критериите ми се измениха, затова и имах нужда от духовен отец. И Бог се погрижи да намери най-подходящия за мен – стареца Силуан“.
Страстите ни, амбициите ни, горделивостта ни, коравосърдечието ни и най-вече нашият егоизъм са тези, които тровят атмосферата около нашето сърце и то вече не е в състояние да получава непосредствени откровения от Бога. Затова имаме нужда от духовен отец, който да ни указва пътя.
* Откъс от беседа, произнесена за празника Преображение Господне през август 2005 г. пред енорията на храм „Света Троица“, гр. София (бел. ред.).
