Защо, кога и как празнуваме Великден? Исторически щрихи

Старозаветната Пасха

Празникът Пасха е бил установен в Стария Завет в памет на избавлението на еврейския народ от египетско робство (Изх. 12:23-27). Той е най-старият израилски празник. С думата „песах“ е било означено „отминаването“ на ангела покрай еврейските домове, чиито врати са били белязани с жертвената кръв на агне (Изх. 12:7). Това е бил най-големият юдейски празник, празнуван от петнадесетия до двадесет и първия ден на месец нисан (по лунния календар), който при известната си подвижност съвпада с месеците март и април.

В новозаветната епоха

празникът Пасха е свързан с Възкресението на Господ Иисус Христос от мъртвите. Така, както свидетелстват и евангелистите за Възкресението, бил е отбелязван и християнският празник пасха „рано в първия ден на седмицата“, след първия ден на юдейската Пасха. В древната Църква под „Пасха“ са разбирали седмицата преди Възкресението, наричана „кръстна Пасха“, и седмицата след него, наричана „възкресна Пасха“.

Време на празнуване на Възкресение Христово

От самото установяването на празника Пасха между отделните църкви възникват противоречия относно деня на празнуването му. По-голямата част от западните църкви (Римска, Картагенска и др.) са настоявали това да става в неделен ден, т. е. празникът да бъде подвижен. Тази идея особено ревностно е защитавал тринадесетият по ред епископ на Рим – Виктор († 199 г.). Антиохийската, Александрийската, Йерусалимската, Кесарийската и други източни църкви са празнували Пасхата в първия неделен ден след еврейската Пасха, позовавайки се за това на св. ап. и ев. Йоан и Апостолско правило 7: „Епископ, презвитер или дякон, който празнува светия ден на Пасхата преди пролетното равноденствие заедно с юдеите, да се низвергне…“. Малоазийските църкви с център гр. Ефес, от друга страна, са настоявали отбелязването на Христовото Възкресение да става вечерта на четиринадесетия ден на месец нисан, заедно с евреите. Противоречията прерастват в т. нар. „пасхални спорове“, които са били прекратени след решението на Първия вселенски събор (325 г.) за едновременното празнуване на Пасха от всички църкви. Оттогава Пасха се отбелязва в първия неделен ден след първото пълнолуние след пролетното равноденствие.

С ежегодното изчисляване деня на Пасхата е била натоварена Александрийската църква, тъй като от древност нейната школа е била прочута с образованите си астрономи. Всяка година Александрийският патриарх е изпращал до предстоятелите на останалите църкви т. нар. „Пасхални писма“, с които ги е уведомявал за деня на Пасхата и свързаните с нея празници. По-късно т. нар. „пасхална таблица“ е била включена в края на богослужебния устав и други богослужебни книги. Състояла се е от девет колони. В тях са били отбелязвани годината от сътворението на света, годината от Рождество Христово, индиктът, слънчевият цикъл, лунният цикъл, датите, сред които може да се случи Пасха, и др.

Пасхалното богослужение

Съгласно Правило 1 на св. Дионисий Александрийски († 264 г.) и Правило 89 на Шестия вселенски събор (680 г.) богослужението на Пасха трябва да започне около средните часове на нощта. Дотогава е продължавал и предпасхалният пост. Според други богослужебни устави като този на светогорския манастир „Св. Филотей“ от 1813 г. Христовото Възкресение е било възвестявано в деветия час на нощта, т. е. около три часа след полунощ. В много устави не е бил определен час, а е било отбелязвано само, че пасхалното богослужение започва в „ранни зори“. С много малки изключения, предимно в светогорски манастири и някои села в Гърция, днес всички църкви празнуват Възкресението в шестия час на нощта, т. е. в полунощ.

Христовото възкресение или Пасха е най-древният християнски празник. За него говори св. ап. Павел в Първо послание до коринтяни (5:7-8). Много рано празнуването му е било свързано с подготвителен пост, чиято продължителност е трудно да бъде установена, тъй като е била различна в различните църкви.

През първите християнски векове в нощта на Пасха са били извършвани кръщения на оглашените, а Евхаристията е била свързвана с „агапа“ или вечер на любовта. В „Завет на нашия Господ Иисус Христос“ (4 в.) е описано подобно последование. За тази пасхална вечер на любовта са били приготвяни специални хлябове, запазени и до днес в отделните църкви под различно наименование. След 313 г. броят на желаещите да приемат Кръщение е станал толкова голям, че е било невъзможно да бъдат кръстени само в нощта на Възкресението и общи кръщения са започнали да се извършват и срещу други големи празници.

Като „празник на празниците“ Пасхата не е била включена към дванадесетте велики Господски и Богородични празници. Постепенно около нея се е оформил цял празничен цикъл, който е започвал четиридесет дни преди и е завършвал почти шестдесет дни след нея.

През византийската епоха вечерта на Велика събота е започвало пасхалното бдение, което е било едно от най-тържествените последования на Източната църква и същевременно най-древната форма на всенощно бдение. Включвало е вечерна, по време на която са били кръщавани оглашените, Василиева литургия, на която новопросветените са били причастявани за първи път, дълго четиво от кн. Деяния, пасхална полунощница, утринна и Златоустова литургия. За тържествена Пасхална литургия е била смятана Василиевата. За да бъде улеснено кръщението и причастяването на оглашените, вечерната, свързана с Василиевата литургия, е била прехвърлена на сутринта на Велика събота. Постепенно отпадат кръщенията на оглашени, а заедно с тях и четивото от кн. Деяния. В нощта на Пасха е била извършвана пасхалната полунощница, утринната и Златоустовата литургия.

Пасхалната полунощница се отличава от обикновената по това, че след Псалом 50 („Помилуй ме, Боже…“) вместо обикновен троичен канон е бил пят канонът от утринната на Велика събота (извършвана на Велики петък вечерта) „Под морската вълна…“. Четирипеснецът на този канон е написан от св. Козма Маюмски († 776 г.), ирмосите – от монахиня Касия (8 в.), а тропарите – от Отрандския еп. Марк. Според други изследователи авторът му е св. Йоан Дамаскин († 750 г.).

Последованието, свързано със запалването на свещите, е заимствано от древно подобно последование, извършвано в Йерусалим при слизането на благодатния огън в храма „Св. Възкресение“. Почти всички богослужебни устави от времето след 11 в. изключват четенето на евангелие в края на полунощницата. Пасхалното богослужение дотогава е съдържало само „Слава на светата Единосъщна…“ и пеене на „Христос воскресе…“. Включването на евангелие преди началото на утринната е свързано с прехвърлянето на вечерната и Василиевата литургия на сутринта, тъй като евангелието на Златоустовата литургия е тъкмо Иоан 1:1-17. Първоначално е било четено второто утринно евангелие (Иоан 20:19-25), а по-късно – първото възкресно евангелие „А единайсетте ученици отидоха в Галилея…“ (Мат. 28:16-20), представляващо завършек на евангелието от вечерната на Пасха. Освен различни евангелски четива в отделните устави, различни по обем са били и евангелските текстове. Тази неуеднаквеност е била следствие от сравнителтно късното включване на евангелско четиво в края на полунощницата. Многократното изпяване на тропара „Христос възкръсна…“ със съответните стихове е заимствано от азматичните последования, където по подобен начин са се пеели антифоните.

Вероятно автор на Пасхалния канон „Под морската вълна…“ е св. Йоан Дамаскин, който при съставянето му е използвал някои от словата на св. Григорий Богослов († 389 г.). Ирмосите на канона са от древен чин, извършван при литийно шествие в Йерусалим, което е започвало от храма „Св. Възкресение“ и е преминавало през Светите места, свързани с новозаветни събития. След всяка песен на канона е била произнасяна малка ектения, чийто възглас е славословие, с което завършва някоя от осемте молитви на антифоните на азматичната утринна.

Съгласно традиция от началото на византийската епоха в нощта на Възкресението всички присъстващи са имали право да се причастят, без специално да са се готвили за това. Тази традиция ясно е отразена в огласителното слово на св. Йоан Златоуст († 407 г.) „Който е благочестив и богобоязлив…“.