Продължението на Тайната вечеря

Събирайки се за Евхаристия, ние „се вливаме” в това приемство на евхаристийния опит, което съществува в Църквата от времето на Христа и което никога няма да бъде прекъснато.  Даже и в най-тежките и трудни години по време на гоненията Евхаристията е продължавала да се извършва в християнските общини.

По време на съветския атеизъм на Църквата практически са отнети всички права. Забранена е проповедта, свещениците не могат свободно да говорят за Христа, забранено е религиозното образование на децата и участието им в богослужението, практически не се издава християнска литература и Библията е недостъпна за повечето хора. И без съмнение Църквата Христова продължава да съществува и преди всичко се съхранява в Евхаристията, защото това тайнство се извършва постоянно. Ако не било възможно  да го извършват явно – го извършват тайно. Затворниците в Соловец – епископи и свещеници извършват Литургия през нощта,  лежейки на наровете, като за престол им служили гърдите на един от епископите.  И всеки път, когато се извършва Евхаристия в каквито и условия да се случва това – то тя е тази Евхаристия, която на Тайната вечеря е извършва Спасителят в кръга на Своите ученици.

Трябва да знаем, че Литургията, която се извършва днес, - не е само възпоменание, не е само повторение на събитията, които са се случили в миналото, а е пряко продължение на Тайната Вечеря. Свещеникът или епископът – предстоятелят на евхаристийното богослужение произнася същите думи, които Христос произнася на Тайната вечеря: „Вземете, яжте, това е Моето тяло, което за вас се преломява... Пийте от нея всички, това е Моята кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива...” Свещеникът не действа със своята сила, но с Божествена сила; той заема мястото на Самия Христос, единственият истински Извършител на Литургията. В този случай свещеникът е само оръдие в Божиите ръце. Ако при други случаи свещенослужителят може да привнесе в своето служение нещо лично – например в пастирското слово, в увещанието, в беседата с хората и т. н. то в момента на извършването на Литургията той изпълнява само една функция – явява, представя Христа и Христос действа чрез него.

Затова в Православната Църква съществува традиционно, установено през вековете почтително, уважително отношение към свещения сан - не към свещеника като човек, който има този сан, но именно към свещения сан, чрез който Христос непосредствено общува с хората. И така, когато свещеникът произнася думите на Христос на Тайната вечеря, ние трябва да знаем, че чрез него говори Самият Христос. Целувайки ръка на свещеника, ние в действителност целуваме ръка на Христа, защото в този случай свещеникът явява Христовото присъствие. И цялата Евхаристия, цялата Божествена Литургия – от начало до край се явява това откровение на Божието присъствие, което никога няма да прекъсне. В една от сирийските Църкви – така наречена Асирийска Църква на Изтока има обичай, който в тази Църква се приема за тайнство. Когато се подготвя тестото за евхаристийния хляб, в него се добавя частичка от хляба от предишната Евхаристия. Този обичай е свързан с преданието на Асирийската Църква, съгласно което апостол Йоан Богослов, за разлика от останалите апостоли, на Тайната вечеря получава от Христос две частици от Христовото тяло. С едната той се причастява, а другата запазва за извършване на Евхаристия. Смисълът се състои в това, че евхаристийният хляб, с който се причастяваме днес, е същият хляб, който е бил осветен от Самия Христос. По такъв начин съвременната Литургия не се явява обикновено повторение на това, което някога извършва Христос. Тайната вечеря се актуализира всеки път, когато се извършва Литургия.

Какво става с нас, когато се причастяваме със Светите Христови Тайни? Разбира се, става онтологично изменение на нашето човешко естество и това изменение е дълбоко вкоренено в самата тайна на Боговъплъщението. Християнството не е само религия, която довежда хората към Бога. И не е само път, който довежда човека до тези духовни висоти, където той се среща с Бога. То е и път, по който Бог Сам премина към човека – това е път на Божественото снизхождение. И независимо от това, колко високо се качваме по „лествицата” („стълбицата” – бел. прев.), която води към Бога, колко сме преуспели в добродетелите, най-същественото в делото на нашето спасение вече е извършено от Самия Бог: Бог е станал човек, ставал е такъв каквито сме ние, станал е Един от нас, за да изживее нашия човешки живот с радостите и скърбите му, с намирането и загубата, с победите и пораженията ни. И тази тайна на Боговъплъщението, която надвишава човешкото разбиране, която не е възможно да бъде рационално обяснена или осъзната, ни се разкрива чрез Евхаристията.

Причастявайки се, ние приемаме в себе си Тялото и Кръвта на Бога, Който стана Човек. С други думи, по този начин става нашето същностно, онтологично съединение с Божеството. Ние не само общуваме с Бога, но Бог влиза в нашето естество, при което това става не по някакъв символичен или духовен начин, но абсолютно реално – Тялото Христово става наше тяло и Кръвта Христова започва да тече в нашите жили. Никоя друга религия не може да даде това на човека. Именно в това се състои уникалността на християнството – Христос не е само учител, не е само нравствен идеал за човека, Той става за него Храна и човек вкусва Бога, съединявайки се с Него духовно и телесно.

Как трябва да се приготвим да приемем в себе си Христос? Как трябва да живеем, за да бъдем достойни за причастие с Тялото и Кръвта Христови? Преди всичко трябва да кажем, че няма човек, който да би бил достоен за светите Христови Тайни. Няма човек, който по своите качества, по начина си на живот да съответства на това, което ние приемаме в Причастието, на тази святост и божественост, която прониква хляба и виното в Евхаристията. „Никой от свързаните с плътски похоти и страсти не е достоен да дойде или да се приближи към Тебе” – така се казва в една от молитвите, които свещеникът чете по време на Литургията на Василий Велики и Литургията на Йоан Златоуст. Затова ние трябва да осъзнаваме, че ние сме винаги недостойни и никога няма да бъдем достойни за Причастието. Не трябва да мислим, че ще станем достойни, ако се причастяваме по-рядко или че ще станем достойни, ако по някакъв особен начин се подготвим за Причастие. Ние винаги оставаме недостойни и нашето човешко естество на духовно, душевно и телесно ниво винаги ще бъде неадекватно по отношение на тайнството Причастие. Без съмнение трябва да пристъпваме към Причастието и осъзнавайки своето недостойнство вътрешно да се готвим да приемем в себе си Христа.

Когато стоим пред светата чаша, всеки от нас изповядва пред Бога, че е първият от всички грешници – „от тях първи съм аз”. И това не е църковна риторика, това чувство трябва да изниква в нас всеки път, когато пристъпваме да приемем светите Тайни. При това, това чувство не е възможно изкуствено да го създадем в себе си – не трябва да се насилваш да мислим, че си по-лош от другите хора, не трябва да извикваш в себе си чувството за погнуса към себе си. Не това иска от нас Църквата. Пристъпвайки към светата чаша, ние не трябва да се сравняваме с другите хора, а да поставим сами себе си пред праведния Божий съд и Божията любов. И ако ние се проникнем от благоговейно чувство на Божието присъствие и предстоене пред Божието лице, тогава всеки от нас наистина ще се почувства пръв от грешниците.

И така, всеки път, когато се подготвяме за Евхаристия, трябва да започнем вътрешен път към причащаването – с осъзнаване на нашата греховност, на нашето недостойнство и нашето безсилие да изменим каквото и да било в себе си по радикален начин. Това първо.  

Вторият момент, свързан с подготовката ни към Причастието, е осъзнаването, че с целия си живот и през целия си живот трябва да се готвим за Причастие. Мнозина смятат, че подготовката за Причастие се свежда само до това да се съблюдава пост няколко дни, да се прочете някакво число молитви, да не се яде и пие сутринта. Да, това е нужно да се прави, но това е само спомагателно средство. Подготовката за Причастие се състои в това да живеем по християнски. Ако се причастяваме, но в нас нищо не се случва и ние оставаме такива, каквито сме били по-рано, ако се причастяваме, но няма реална промяна в нашия живот, то Причастието за нас е напразно. Никой от нас не може да бъде достоен за свето Причастие, но Причастието може всеки път да става за нас път към духовно обновление и преображение на целия ни живот. От друга страна Причастието може да се приема „за съд и осъждане”. Затова и ние се молим пред светата чаша: „Господи, да не ми бъде за съд или осъждане причастяването с Твоите свети Тайни”.

Кога Причастието става „за съд и осъждане”? Когато животът на човека не съответства на това, към което призовава това тайнство, когато човек, причастявайки се, остава равнодушен, когато Причастяването става по навик, автоматично. Ако сме си внушили, че трябва да се причастяваме само веднъж в годината или в месеца, но при това не подхождаме с всяка сериозност към приемането на светите Христови Тайни, такова Причастие може да ни бъде „за съд и осъждане”.

На Велики четвъртък когато в Църквата се извършва ежегодно възпоменание на Тайната Вечеря, ние чуваме за човек, който се причастява недостойно. Това е Юда, който заедно с останалите ученици присъства на Тайната вечеря. То е свидетел на живота на Христа, слушател на Неговата проповед, свидетел на извършените от Него чудеса. Нещо повече – той проповядва Христа заедно с другите апостоли, които Христос изпраща на проповед по време на живота Си. И без съмнение той се причастява „за съд и осъждане”. И става така, че той взимайки хляб от ръцете на Господа в състояние на раздвоеност, когато заедно с Бога за него се появява друга ценност – парите, които той в края на краищата предпочита пред Божествената Правда, Самата Тази Правда, с Която той се среща в лицето на Иисус Христос.

Ние трябва да пристъпваме към Причастие без каквато и да била раздвоеност, всецяло предавайки себе си в ръцете на Господа. Всеки от нас, пристъпвайки към светата чаша трябва да казва: „Да, Господи, аз наистина съм пръв от грешниците. Аз съм недостоен и никога няма да бъда достоен за Причастие, но аз жадувам да приема в себе си Твоите Тяло и Кръв, защото искам да променя своя живот. И макар, може би, до сега това не е ставало, аз искам да положа начало”. Всяко причастяване трябва да бъде ако не начало на нов живот, то поне, най-малко опит за започване на нов живот. Причастявайки се със светите Христови Тайни ние трябва да молим от Бога Той радикално да измени нашия живот, защото Божието присъствие трябва да освети нашия живот от неговото начало до неговия край.

При ръкоположението в свещенически сан свещеникът получава от епископа частица от Христовото Тяло с думите: “Вземи този Залог и Го съхрани цял и невредим за Когото ще бъдеш изпитан на Страшния Христов съд”. Тялото Христово му се дава като залог за това той да работи над себе си и да се стреми Христос, с Когото той се е съединил духовно и телесно, да живее в него и да действа чрез него, та той да бъде този орган, чрез който действа Бог. И ние, които при Причастието приемаме Тялото и Кръвта Христови ще бъдем „изпитани” на Страшния съд, където ще се окажем с хора от други религии и такива, които не са вярващи. И именно нас, християните, тези които сме приемали светите Христови Тайни ще ни питат какъв е бил плодът от това Причастие, какво то е внесло в нашия живот, как то го е изменил. Разбира се, това е голяма отговорност и ние, пристъпвайки към светите Христови Тайни, трябва да я чувстваме.

Нещо важно. Причастилият се със светите тайни трябва веднага да започне подготовката за следващото Причастие. Приемайки Христовите Тайни, ние носим в себе си Христос. Ние ставаме подобни на човек, който носи чаша напълнена до края с вино или вода: ако той бъде невнимателен, то може да разлее част от течността, а ако се подхлъзне  и падне, то  ще загуби всичко, което е било в чашата. Като се причастяваме с Христовите тайни, ние трябва да съзнаваме Какво и Кого носим в себе си. И от момента на Причастието, без почивка, без прекъсване трябва да започне подготовката ни за следващото Причастие. И не трябва да мислим, че причастявайки се днес, то за следващата Евхаристия можем да се подготвим за ден или за три дни преди нея, а в останалото време можем да живеем така като че ли Христос не присъства в нас. Ние никога не трябва да забравяме за Христа, с Когото сме се съединили духовно и телесно.

Дните преди Причастието – това разбира се е времето, когато трябва особено съсредоточаване, особено въздържание. Но съществуват различни правила относно поста преди причастие. Някои свещенослужители изискват хората да постят преди причастие три дни, други смятат че е достатъчно да се пости един ден, трети благославят да се причастяват в неделя тези, които са постили в сряда и в петък. Отсъствието на единомислие по този въпрос свидетелства за това, че правилата за поста преди причастие са с твърде късен произход. И са се появили тогава, когато хората са започнали да се причастяват рядко.

Нека да си спомним как се извършва Евхаристията в апостолско време. От посланията на апостол Павел знаем, че Евхаристията е завършек на трапезата. Тази трапеза продължава през цялата нощ и преди утрото завършва с преломяване на хляба във възпоменаване на Спасителя. Естествено, тогава няма никакъв евхаристиен пост. Евхаристията израства от съвместното вкусване на храна и завършва с агапа – трапеза на любовта, която продължава цяла нощ. При това при внимателно четене на посланията на апостол Павел става ясно, че тази трапеза няма нито символичен характер, нито е постна. В едно от своите послания апостол Павел говори, че на тази трапеза човек не трябва да се опива (1 Кор. 11:21).

Но евхаристийната  трапеза не  е само вкусване на храна или пиене на вино, тя не е развлечение. Тази трапеза завършва в невидимото присъствие на Христос, Който казва: „Нима могат сватбарите за постят, когато е с тях младоженецът?” (Мк. 2:19). Евхаристията е този момент, когато Женихът е със синовете „в брачния чертог”, когато Самият Христос присъства – чрез предстоятеля, като извършва Евхаристията – Тайната вечеря. Всичко започва с вкусването на храна, но постепенно възлиза на по-високо ниво – от земната към небесната храна. Не случайно вкусването на храна се съпровожда с четене на Свещеното Писание, молитви и псалми. След това, когато трапезата приключва, този, който я е възглавявал – апостол, епископ или презвитер произнася благодарствена молитва.

Това благодарение и днес е централният момент от Литургията – той е така нареченият „евхаристиен канон”. Както и гръцката дума „евхаристия”, която означава „благодарение”. Това е благодарение не само за извършващата се трапеза, но благодарност за живота на цялото човечество, за целия свят. Ако днес се вслушате в молитвите на Евхаристията, в евхаристийния канон, особено на Литургията на свети Василий Велики, ще видите, че в тези молитви пред нас се разкрива историята на целия свят. Ние благодарим на Бога за това, че Той създаде света и човека, за това, че Той приведе всеки от нас към живот, за това, че за всеки от нас Той стана Човек, страда и умря на кръста. Благодарим на Бога за това, че Той слезе в ада та и там да бъде проповядвано Евангелието, за да изведе от там тези, които са се намирали там. Благодарим на Бога за извършването на тази Тайна вечеря в която под вид на вино и хляб ни преподава Своето Тяло и Кръв за Причастие.

В древната Църква Евхаристията не е само обикновена трапеза – тя е тържествена, празнична трапеза. И сега Евхаристията съхранява характера на празничното богослужение. Не случайно, когато във великопостните дни изминаваме покаен път, Евхаристията се отменя та да можем по друг начин да преживеем съпричастието с Христос – без празничното и благодарствено настроение на Евхаристията. Великият пост е замислен като подготовка, като време, когато в някои дни се въздържаме от Причастие, за да осъзнаем неговата значимост, за да дойдем към Причастието с нещо ново, с нещо натрупано в себе си. 

Струва ми се, че в това се състои смисълът на тези правила относно поста преди Евхаристията, които съществуват днес в Църквата.

Казвам това, не за да престанете да постите и да се молите преди причастие и да започнете да се причастявате на сит стомах, както са правили апостолите. Днес няма такава практика. Но бих искал да осъзнаете какъв е смисълът, какво става при Евхаристията и в какво е смисълът при подготовката към Причастие. В историята на Руската Православна Църква има периоди, когато хората се причастяват твърде рядко. Така например през 19 век в Русия повечето от православните се причастяват веднъж в годината, а именно в събота преди първата неделя на Великия пост. Естествено, че дните за подготовка към Причастие тогава са дни на строг пост, време, когато човек трябва да събере себе си, да събере разпръснатия на части през изминалата година човек, докато не е приемал светите Христови Тайни. Разбира се, тази практика не е правилна, не съответства на първоначалния смисъл на Евхаристията.

Колко често да се причастяваме? Каноните на Църквата предписват да не се отклоняваме от Причастие без уважителна причина. В древната Църква по време на Литургията се причастяват всички присъстващи: хората идват на Литургия именно за Причастие, а не само да се помолят и да си отидат. Във Византия на тези места, където Евхаристия се служи всеки ден хората могат да се причастяват даже ежедневно, а там, където Евхаристията  се извършва в неделните дни, както това става в повечето енории, се причастяват веднъж в седмицата. През четвърти век свети Василий Велики отговаряйки на въпроса колко често трябва да се причастяваме, пише: “Добро и полезно би било да се причастяваме всеки ден, но ние се причастяваме четири пъти в седмицата: сряда, петък, събота и неделя”. Минималният времеви промежутък между две Причастия е литургическия ден: не бива да се причастяваме повече от веднъж на ден. Когато се причастяваме на Велика събота, а след това в пасхалната, то реално промеждутъкът е по-малък от 24 часа, но Пасха е нов литургически ден. Но като правило – хората не се причастяват по-често от веднъж в седмицата с изключение на особените дни – такива като Велики Четвъртък, Велика Събота, Пасха. Някои не чувстват в себе си достатъчно сили, достатъчно силен дух или желание да се причастяват всяка неделя, те се причастяват веднъж в месеца. Но месецът, който те прекарват от Причастие до Причастие трябва да бъде за тях време постоянно ново вътрешно приготвяне за приемане на светите Христови Тайни.

Не трябва да се отговаря еднозначно на въпроса колко често трябва да се причастяваме. Аз бих казал така: в идеалният случай трябва да се причастяваме на всяка Литургия. В същото време трябва трезво да оценим възможностите си. Всички живеем на различни нива на интензивност на духовния живот и не всеки може ежедневно да отдава самия себе си на Бога. Често ние не можем да организираме живота си така, че да пристъпваме към Причастие даже веднъж в седмицата. Затова не може да има един общ за всички ритъм. В същото време е важно Причастието да не се превръща в рядко събитие, което става само при дадени случаи например в деня на именния светец или по големите празници, да кажем само на Пасха и на Рождество. Но ако ние пристъпваме към светата чаша няколко пъти или веднъж в седмицата, веднъж на две седмици или в месеца, Причастието трябва да бъде този център, около който израства целия ни живот. Казано по друг начин – целият наш живот трябва да стане Евхаристия. Молейки се, ние искаме от Господ, Той да ни даде сили целия си живот, с всяко дело и слово ние да благославяме Бога „по всяко време”, душата ни да хвали Господа та да въплъщаваме в живота си Неговите заповеди.

Особено важно пред Причастие е да прочетем молитвите към Светото Причастие. Тези молитви дават на човека възможност да се настрои на съответната тоналност, дават му да разбере в какво е смисъла на Причастието. Тези молитви са много дълбоки и съдържателни. И тяхното четене никога не трябва да се превръща във формалност, в рутина.

Има и обстоятелства когато не ни стига времето да подготвителните молитви и най-многото което можем да направим е да съберем сили и да дойдем за Литургия. В подобни случаи не трябва да мислим, че не прочитайки молитвите ние автоматично се лишаваме от право на Причастие. Ние можем да прочетем една молитва за свето Причастие, но ако я прочетем с внимание, с пълно проникване във всяка нейна дума, това вече не е малко.

Освен това не трябва да забравяме, че самата Литургия е молитвена подготовка към Причастие. Идвайки на Литургия, ние се потапяме в тази стихия, която подобно на морски вълни, които закарват лодката в пристанището след час и половина – два ни довежда към светата Чаша. И ако внимателно се вслушваме в думите, които се пеят и четат по време на службата, ще установим, че нашето преживяване на Божествената Литургия е подготовка към Причастието. Литургията започва с възгласа: „Благословено е царството на Отец и Син и Светия Дух”. Тези думи веднага ни потапят в тайната на Света Троица. След това ние чуваме антифоните когато сме призовавани да благославяме Бога: „Благославяй, душо моя Господа. Благословен Си Господи. Благославяй душо моя Господа и цялата моя вътрешност Неговото свято име”. Това означава, че нашето сърце, нашите помисли, всичко, което е вътре в нас, трябва да се преориентира да възхвалява Бога. След това чуваме заповедите на Блаженствата – правила, по които трябва да се устройва нашият нравствен и духовен живот. Слушаме апостола и Евангелието, които също са обърнати към нас и трябва да ни накарат да се замислим за смисъла на християнския живот. След Херувимската песен, когато Светите Дарове се внасят в олтара, започва същинската евхаристийна част на богослужението, т. е. тази, която непосредствено се отнася към претворяването на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови. И всичко това е подготовка към причастяването, което увенчава Литургията, заради което се извършва Литургията.

Може би не всички знаят, че исторически Малкият и Великият вход са не само църковни церемонии. Малкият вход става в този момент, когато вярващите влизат от притвора в храма, понеже цялата първа част на Литургията се е извършвала в притвора. Четенето на Апостола и Евангелието, проповедта, молитвите за оглашените – всичко се извършвало в централната част на храма. След това от храма се отделят оглашените, т. е. тези, които още не са се кръстили и затова  не могат да се причастят: и понеже не могат да се причастят, не са длъжни да присъстват на самата Евхаристия. Великият вход е моментът, когато свещенослужителите влизат в олтара и там внасят хляб и вино, което по-рано е било принесено от вярващите в храма в качеството на приношение – „проскомидия”. След това следва тази евхаристийна молитва, която за съжаление повечето от нашите енориаши не чуват и не знаят, защото според днешната практика тя, както и някои други молитви, се четат от свещеника „тайно”, но първоначално тази молитва се е чела на глас. В практиката на някои поместни Православни църкви, а и в някои храмове на Руската православна църква тези молитви се четат на глас и тогава вярващите могат да слушат това, заради което всъщност се извършва Евхаристията – самото това благодарение, което по приемство ни е предадено от светите апостоли.

Божествената Литургия в този вид, в който е дошла до нас, се явява някакъв образ, икона на целия човешки живот. Ако възприемаме Литургията като ръководство към действие, и тези думи, които се четат, се пеят и се произнасят на Литургията - като образец, по който ние трябва да живеем нашия живот, то с времето ще дойдем до това, че целият наш живот ще стане Литургия, т. е. всичко което ние правим ще бъде посветено на Бога. И това ще стане не само в момента на причастието, не камо когато се намираме в храма или се молим в къщи, но и при други обстоятелства – на работа, в семейството и даже на почивка, ние няма да се отделяме от Бога, но ще живеем в постоянно чувстване на Неговото присъствие, като посвещаваме на Бога всичко, което правим и в професионален, и в човешки, и в духовен план. Мисля, че именно заради това ние се причастяваме и именно в това се заключава целта, която сме поставили пред себе си – нашият живот да се преобрази по образа на Христа, на Бога, Който стана Човек и той да стане една непрекъсната Литургия, едно непрестанно помнене и благодарение на Бога.

– Защото тогава от понеделника до петъка на първата неделя на поста цяла вярваща Русия е говеела и е постила: следователно, не трябвало специално да се пости преди Причастие. Но възниква въпросът: доколко ефективно се явява Причастието веднъж в годината? Може ли то да измени човешкия живот? Спомням си думите, казани по този повод от отец Александър Елчанинов: “Урок, който се получава веднъж в годината, нищо не носи”. Впрочем, по-добре е да се получи урокът макар и веднъж в годината, отколкото въобще да не се получи.

– И да, и не. В древнохристиянската практика във всеки храм има група хора, които се подготвят за встъпване в Църквата и не могат да се причастят, защото още не са станали пълноценни членове на Църквата, тъй като още не са приели тайнството Кръщение. Това са така наречените оглашени. Но за тях съществува специална програма, те ходят на занятия и самата Литургия на оглашените е ориентирана към обучени, катехизация. Сега Литургията на оглашение фактически е станала част от евхаристийното богослужение и границата между Литургията на оглашените и Литургията на верните само условно може да се прокара. Смятам, че днес хората, които не са кръстени, или пък се намират в числото на каещите се или просто не са допуснати до Причастие  - за тях все пак е полезно да присъстват на Литургията на верните, макар и това да противоречи на раннохристиянската практика. За съжаление в съвременната Православна църква няма постоянна програма за обучаване на хората чрез оглашение, а затова оглашението става даже чрез самото пребиваване в църквата, слушането на молитвите, на проповедта (в повечето наши храмове проповедта се произнася в края на Литургията, е не по време на Литургията на оглашените).

– Смятам, че да. Например тайнство Кръщение, което заедно с тайнството Миропомазване съставлява един богослужебен чин, се явява тайнство на влизането в Църквата, но това възхождане няма да е пълно, ако човек не се причастява със светите Христови Тайни. Следователно в някакъв смисъл тайнството Кръщение се явява път към Евхаристия. Същото може да се каже и за изповедта. В съвременната практика тя  пряко е свързана с Евхаристията, а в древната практика няма такава връзка. Но смисълът на изповедта е в това, човек да принесе покаяние за своите грехове, да се очисти, а това очистване е нужна отново за участие в Евхаристията. Може да се каже, че Евхаристията е връх на целия тайнствен живот на християнина в Църквата. Не случайно Дионисий Ареопагит назовава Евхаристията „тайнство на тайнствата”.

– Когато се потапяме в стихията на Литургията, ние излизаме от стихията на времето, ставаме неподвластни на времето. Литургическото време тече съвсем различно от обикновеното. Литургията разбира се продължава някакво време – час и половина – два часа, но това време е несъизмеримо с друго, което продължава час и половина – два часа и което ние прекарваме на друго място. Това може да се сравни с усещанията на космонавтите в космоса. Ние смятаме тяхното време по нашия календар, а при тях то тече по друг начин. Приемството на Евхаристията, което идва от Тайната вечеря, е нашето възхождане в миналото на Църквата. Участвайки в Евхаристията, ние събираме в себе си хилядолетния опит на битието на Църквата – не само християнския, но и старозаветния, т. е. практически опита на цялото човечество. Това първо.

А второ – това, че нашето участие в Евхаристията определя нашата бъдеща посмъртна съдба. На Пасха ние пеем в канона, написан от преподобни Йоан Дамаскин: „Дай ни напълно да се причастим с Тебе в невечерния ден на Твоето Царство”. И “невечерния ден” указва именно на отсъствието на времено. В някакъв момент нашият земен живот се прекратява и тогава ние идваме в друго,битие, където извън времето може да бъдем отлъчени от Бога, ако не сме Му причастни или пък да се съединим се с Бога още по-пълно, отколкото се съединяваме с Него в причастието. На земята ние се съединяваме под вид на вино и хляб с Бога в Евхаристията, а тогава няма да има вече хляб и вино, но Самият Христос. И от това дали се причастяваме или не, дали Причастието става реален опит на съединението с Христос и до колко, зависи какво ни чака в бъдещия живот – каква ще бъде степента на нашата близост до Христа или отдалеченост от Него.

– Бог винаги знае за цялото зло, което можем да извършим, сме извършили, извършваме или ще извършим в бъдеще. Но това не може да ни бъде оправдание. Да, Бог не винаги ни спира. В някои случаи Бог слага край на злите дела на човека, но в повечето случаи Той търпи греховете на хората. Даже знаейки, че даден човек ще се причасти „за съд и осъждане”, Той все пак не го отлъчва от причастие. Но понякога Бог дава на човека някакъв видим знак, като го кара да се замисли за своето духовно състояние. Всички знаете случая с Мария Египетска, когато тя пожелава да влезе в храма, но някаква сила я отблъснала. Осъзнавайки, че това е Божий знак, тя все пак влиза в храма и се причастява. В този момент тя още не е готова за причастие, но то става за нея някакъв залог, даден й, за да измени своя живот.

В тази поразителна история, която слушаме по време на Великия пост, е интересно и друго. Мария Египетска, след като се причастява  със светите Христови Тайни, отива в пустинята и в течение на много години не участва в Евхаристията, защото в пустинята няма нито храм, нито свещеник. След като след много години се среща със Зосим, тя го моли да я причасти. По време на пребиваването й в пустинята тя няма текстовете на Свещеното Писание и все пак, без съмнение тя е могла да ги научи наизуст. Като се оказва в коренно различни условия, тя не може да се причасти по този начин, по който се причастяваме ние, но очевидно това ставало по друг начин. Известно е, че много отшелници, които живеят в пустинята с години, не влизат в храмовете и живеят без Евхаристия. Заедно с това съществува предание, че някои от тях са причастявани от ангели. Каквото и да се е случвало там, тези нища могат да се разбират като указание за разнообразните начини, по които хората идват при Бога, а също и за това, че някои светии още в земния живот са се причастявали „напълно” за разлика от другите хора.

– Не само можем, но и трябва. Това е задача, която стои пред всеки християнин. Именно заради това и живеем в Църквата, за да преодолеем в себе си „стария човек” и да се възродим за нов живот. Църквата дава възможност на човека да преодолее раздвоеността и да възлезе на това ниво, на което човек намира целостта, загубена в следствие на грехопадението.