Ако светът ви ненавижда, знайте, че преди вас Мене е възненавидял

Тези думи на нашия Господ и Спасител са казани на всички християни, които са живели, живеят и ще живеят до края на дните

В същото време историята на Църквата ни доказва, че не винаги и не във всяка страна ненавистта, за която говори Христос, се е увеличавала особено и е прераствала в гонения. Ще се докосна както до историята, така и до съвременни въпроси, свързани с феномена на мъченичеството за Христос и с вярата в Него.

Църквата, държавата и владетелят: историческият контекст[1]

Гоненията са били почти повсеместни в началото на християнството – в древната Църква. За езическия свят, привикнал да се ръководи от материални категории, е било много трудно да приеме учението на Христос, да го пропусне през своята душа и да го примири с особеностите на културата, на манталитета и възпитанието от онова време. Как е възможно, например, да обичаш своя враг и да му прощаваш? За древния човек, особено за воина, тази мисъл е недопустима. Страните и народите тогава се намирали в постоянна война – и с външни врагове, и вътре в държавата – още повече в колосална държава, каквато е била Римската империя. Как е възможно безкрайно да прощаваш? Та нали го има съдът, с добре разработеното му римско право. Идеите на божествения Учител докарвали мнозина до недоумение, а то много често прераствало в ненавист – в злоба към тези, които успявали да вместят Новия Завет. Отначало те били малцинство и мнозина от тях станали мъченици, преследвани.

В мнозинството от европейските езици думата „мъченик” звучи като martyr (от μάρτυς – свидетел). Етимологическото пресичане на думите „мъченик” и „свидетел” е нещо, което изглежда особено символично. Понеслият страданията, но не просто така – според стечението на житейските обстоятелства, а заради истинната вяра, за вярата в Христос – най-често, с името на Спасителя в устата си или с молитвата си към Него, е и истински свидетел. Ала свидетел за какво?

На първо място, за своята вяра, която бива подкрепена не само от изповядването ѝ на думи, не само от някакви редови, всекидневни действия, но и от готовността ти да отдадеш заради тази вяра най-ценното – живота си.

На второ – като доказателство за правотата на казаното от Спасителя, че дори и портите адови няма да могат да надделеят над Църквата (срв. Мат. 16:18).

И, на трето място, като земно доказателство за представата за безкрайния живот: имената на древните мъченици съставят и първите мартиролози, и, в древната Църква, вярващите не забравяли своите страдалци, макар и възможностите за засвидетелстване на подвига им да са били крайно ограничени. Преследването от гонителите и нуждата да се съблюдава строга поверителност – всичко това са били характерни черти от живота на древните мъченици, с които нашата Руска църква ще се сблъска едва през 20 век.

Макар и парадоксално за езическия светоглед, борбата с християните в древната Църква довеждала не до унищожаване на последователите на Спасителя, а до тяхното увеличаване. При това, разбира се, вървяла и съпротивата от страна на християните, но метод на тази съпротива били словото, убеждението и духовният живот. Св. Атанасий Александрийски пише: „Не с мечове, нито със стрели, не с помощта на военни отряди, а с убеждение и със съвет се възвестява истината” (История на арианите, 33). По същия начин е продължавало и в цялата последваща история на християнството.

Когато някъде от името на Църквата се случвали злодеяния, осъществяването им не принадлежало на Църквата и не изхождало от Църквата. Не говоря за събитията от средновековния Запад, за кладите на инквизицията. Нека си спомним страшната епоха на цар Иван ІV Грозни. Като коронован християнски цар, той е използвал църковната – християнската символика и риторика. И ставало така, че злодеянията в негово време се извършвали далеч не винаги под покровителството на метлата и на кучешката глава,[2] а именно под сянката на знака, който е свещен за всеки православен – знака на Кръста Господен. Мнозина по онова време били подложени на страшни мъчения, – оставайки обаче верни на Христос и на Църквата.

Такъв е св. Филип, митрополит Московски – свещеномъченик от епохата на Иван Грозни. Външно, причините за неговите мъчения били различни от тези за мъченията на християните в древната Църква. Срещу него се изправил властник, наричащ себе си християнин. На дело обаче това е била същата тази ненавист, за която предупреждавал учениците и последователите Си и Спасителят. С тази ненавист и злоба царят въстанал срещу светителя заради същата правда, за която свидетелствал мъченикът на Църквата.

Епохата на царя-мъчител по кардинален начин се отличава от по-ранното време от нашата история, когато, напротив, управителите ставали мъченици. И действително заимстваният в страната ни от Византия, заедно със самото православно християнство, модел на взаимодействие на Църквата с държавата, е получил особена разновидност. Едва ли са много местата на ранните етапи на християнската история на дадена нация, държава или култура, където да е имало толкова дълбоко внедряване на християнските идеи в същността на държавното управление.

И тук става дума не само за кардинално преобразения след кръщението си велик княз Владимир, който е съумял да промени собствения си нравствен облик и начина на управление на страната към системата на социалното устройство и разпределението на материалните богатства в нея. Достатъчно е да си спомним кротките князе-мъченици Борис и Глеб или загиналите в Одер и отказали да отстъпят от християнската си вяра велик княз Михаил Ярославич Тверски, велик княз Михаил Всеволодович Черниговски и неговия болярин Теодор.

Подвигът на новомъчениците е изключителен

Какво обаче се е случило? Защо наблюдаваме такава кардинална разлика между благоверните управници и гонителите на Христовата истина? Разбира се, тук е налице обедняване на любовта и на верността към Христос. Толкова много те не са достигали в епохата преди Смутните времена. И ако обедняването на любовта сред християнските държави е водило до кървави трагедии, както в Русия в епохата на грозния цар, а и по-късно, в епохата на новомъчениците, то на Запад се появява заплаха за християнството от друг род.

В новото време свободата започва да се разбира от мислителите, а след тях – и от широк кръг хора, по съвсем друг начин – не така, както тя се разбира в християнското учение. Това вече не представлява свобода на нравствения избор – с идеал, заключаващ се в съблюдаването на ясните и недвусмислени нравствени норми, следването на които неведнъж е довеждало в историята до появата на мъченици. Това е лъжливо разбирана свобода – свободата на всепозволеността, която и в наши дни представлява най-голяма опасност за християнството. Тя не води, или поне засега не води, до мъченичество. Това, може да се каже, меко насилие над нравствеността засега не заставя верните на Христос да отдават живота си за Него по явен начин. Кой знае обаче какви порядки биха установили след няколко десетилетия децата, които понастоящем растат в еднополови семейства и чието съзнание се формира под въздействието на тази своеобразна етика? Ние очевидно нямаме отговор на този въпрос, но за да избегнем трагедии в бъдещето, трябва още днес твърдо да отстояваме християнските представи за семейните норми.

Следва да се каже също и че в течение на много столетия се запазва заплахата за християнството и от Изтока. Радикалните ислямисти днес са съвсем реална заплаха за християнството. Дори и в нашата страна на тази заплаха днес биват подложени хиляди наши съграждани – множество честни, вярващи православни християни, пък и не само християни. Последната седмица имаше страшен взрив във волгоградски автобус, който отне няколко човешки живота и подложи на опасност още десетки. Една терористка-камикадзе, заразена от античовешки идеи, не само отдаде собствения си живот за тези идеи, но и се стремеше да отнесе със себе си живота на колкото може повече, в нищо не виновни, хора. Парадоксалното е, че арабската дума „шахид” означава същото, каквото и гръцкото μάρτυς – „свидетел”. За какво обаче свидетелстват хората, подобни на тази терористка от Волгоград? Свидетелстват за едно тотално изопачаване на религиозното съзнание, за извратена религиозност, нямаща нищо общо с истинската религиозност. Онова, което просветва през човешките черти на терористките-камикадзе – покрити от покривалата на техните глави [хиджаб] – не е Божият лик, а озъбеният подобно на звяр дявол.

В това ни убеждават и събития, случващи се понастоящем в Близкия и Средния Изток. През последните години там се случи нещо страшно – нещо, имащо не толкова много аналози в световната история. След иракската война, от християните в страната останаха да живеят около една десета от техния предишен брой. Много от тях загинаха мъченически, други бяха прогонени от домовете си, лишени от подслон и имущество.

Трагични събития, съединени включително и с мъчения в името на Христос, се случват понастоящем и в Сирия, където бойците преднамерено разстрелват бременни жени, деца – пред очите на техните майки, където ликвидират и похитяват християни.

Може ли злобата да бъде спряна със силата на оръжието, с авиационните атаки или с разпръсването на химически отровни вещества? Живият опит на Християнската църква подсказва, че това е невъзможно. Злобата може да бъде спряна само със силата на Божието слово, само чрез непоколебимостта в истинската вяра. Това ние виждаме в примера на християните в Римската империя, които принудили кесарите да узаконят християнството с приемането точно преди 1700 години на Медиоланския едикт, както и в примера на собственото ни Отечество – пострадало от опитите със сила в живота да бъде прокарано лъжовното и съзнателно неосъществимото: приравняването на всички, достигането до един небивал никога размах на материалното производство, при пълно пренебрегване на духовния живот.

В нашата страна, в нашата, външно изглеждаща спокойна епоха, на нас също ни предстои да утвърждаваме Божието слово, основавайки се на живия опит на Църквата. Ето защо, ние сме длъжни отново и отново да говорим на външния свят за подвига на новомъчениците, същевременно продължавайки и научно-богословската рефлексия на този подвиг вътре в Църквата.

Важно е още да отбелязваме и необичайността, изключителността на подвига на новомъчениците. Въпреки че всяка святост възхожда към единствения свой източник, – личността на Спасителя, – както обаче виждаме от приведените исторически примери, в различните времена тази святост ние срещаме в различни нейни форми и в различни проявления.

Ние сме само в началото на пътя

За съжаление, у нас все още не е натрупан достатъчно много богословски, идеен материал, който да би разкрил в цялата пълнота подвига на новомъчениците, който да би показал неговата уникалност. И е съвършено ясно, че в работата по прославянето на новомъчениците ние сме само в началото на пътя. Смятам, че това е така днес, въпреки че броят на новопрославените светци в нашата църква е безпрецедентен и няма аналог в историята. Броят жертви из средите на верните чада на Църквата в епохата на новите гонения превишава в десетки и дори стотици пъти броя на поименно канонизираните новомъченици. Дори далеч не пълните бази данни – съвременните, например, списъци на мъченици от базата данни на Православния Светотихонов хуманитарен университет – включват десетки хиляди имена, докато пострадалите са всъщност стотици хиляди и даже милиони.

В тази връзка следва да се каже още, че пълната картина на мъченичеството в името Христово се различава от онази частична картина, която по явен начин вече е била засвидетелствана от Църквата. Не всички предначертания Божии стават известни на всички веднага. Мартиролозите, които са записани в небесната книга, се различават от нашите земни мартиролози.

Най-новата епоха на световните войни, индустриалното и постиндустриалното време явиха множество такива жертви, които, за разлика от древните мъченици, не са имали избор – да отстъпят ли от Бога или не. Такова е семейството на последния руски император, на когото никой от гонителите ми не е предлагал да се отрича от Христос, ала именно в безалтернативността на страданието за Него нашата църква видя подвиг, който е достоен за прослава. Такива са още и стотиците известни и безименни жертви на масовите репресии както в нашата страна, така и в други страни по света. Разбира се, не всички пострадали от човеконенавистната идеология са мъченици. Трудно е да наречем невинен страдалец или подвижник някой, който не дълго преди да попадне в репресивните молоси,[3] сам е бил гонител и сам до последния си ден не се е разкаял за своите деяния, бидейки уверен в правотата им.

Кого и как да канонизираме?

Всичко казано ни води към въпроса и за критериите за канонизацията на светите мъченици и изповедници. Не ни ли ограничават твърде много в нашето почитане към новомъчениците формулирани по-рано критерии? Не подхождаме ли ние много тясно и категорично в оценката си за деянията на хора, намирали се в най-жестоките условия на тоталитарния терор?

За времето на масовите канонизации в нашата църква – канонизацията от 1989 г. и особено тази от 2000 г. – към лика на светците бяха записани хиляди новомъченици и изповедници. В тези години епархийските комисии по канонизацията подготвиха още много материали за канонизация. Изглежда обаче, че на нас все още тепърва предстои да се научим да гледаме на въпроса за прославата на светците от широки богословски позиции, от гледната точка на особеностите на историческата епоха, а дори и от гледна точка на съборната интуиция на Църквата.

Древните мъченици нерядко преминавали през „кръщението чрез кръв”. Затова понякога в списъците на светците можем да видим имена на такива, които значителна част от живота си са били гонители на християните. Характерно е, че прославянето на мъченици в древната Църква съвсем не е познавало такава формализирана процедура, каквато е съвременната канонизация. Впрочем и самото понятие канонизация е дошло в богословския ни език едва през 19 век от речника на Римокатолическата църква. И е започнало да се използва като синоним на онова, което на езика на светите отци се е наричало причисляване към лика на светците. И макар тази дума удачно да подхожда на установената съвременна практика, тя едва ли би била приложима към практиката на древната Църква, тъй като мъчениците ги е обявявала за светци – без каквито и да било формалности – самата богослужебна практика. Там по-скоро се грижели да се съхрани паметта за сторения от тях подвиг във вярата, отколкото да проверяват предишния им живот. Тази практика, разбира се, е била свързана с публичния характер на съдебните процеси срещу християните в Римската империя – с това, че тях ги наказвали открито, а братята им по вяра обикновено ставали непосредствени свидетели на последното им „агонизиране”, на единоборството им с „духовете на злобата”, на техния подвиг. Тази практика отразявала и чистотата на ранното християнство, когато последователите на Спасителя, макар да имали по приемство благодатта на апостолското ръкоположение, не дръзвали да вършат земен съд над страдалците за Христос. И не излизали с присъди за живота им, но помнили подвига, извършен от тях в последния час в името Господне.

По-късно, в средните векове, е била установена сложна система за прославяне на светците, в която се предполагало щателно изучаване на живота на светия подвижник, при издигането на четири задължителни критерия. Безукорна вяра, народно почитане, извършване на чудеса и дори наличие на нетленни мощи – ето какво е започнало да се изисква, за да може един подвижник на благочестието да бъде признат за светец. Ясно е, че последните три от тези критерии не са били съблюдавани по отношение на много от прославените новомъченици и изповедници на Руската църква. Много от тези нови светци не се почитат широко от народа, много от тях не са проявявали документирани от хората и от съборния разум на Църквата чудеса, нямаме и мощите на мнозинството от канонизираните новомъченици. Нима обаче това означава, че трябва да се откажем от по-нататъшна канонизация? Разбира се, че не.

При това са били формулирани дори още по-сурови принципи. Предложеният за канонизация, например, не е трябвало в нищо да се признава за виновен – нито да е потвърждавал някаква своя „вина” (например, участие в контрареволюцията), нито да е разказвал за „вина” на други. По тези критерии у нас, например, не са канонизирани някои изповедници на вярата. Такива, за които сякаш няма основания да се съмняваме, че са страдали заради Христос, но чиято прослава така и не се състои.

Във връзка с това се появява и въпросът: доколко ние можем да се доверяваме на документи, подписите под които са били изтръгвани от хората от нашата църква чрез мъчения, в полусъзнателно състояние или просто когато вместо тях е подписвал някой друг? Смятам, че този въпрос, относно критериите за канонизиране в подобни сложни случаи, изисква истински съборно обсъждане, включващо привличането в него на най-широката експертна общност, която е налице и сега вътре в нашата църква. Това са нашите учени богослови, нашите църковни историци и канонисти.

Следва да се каже още и че в съвременната действителност древната практика не е приложима в пълна степен. Новите гонения не просто надминаха по своите мащаби преследването на християните в античния свят. Били са изработени най-изобретателни методи за разправа, за лъжа и за фалшификация. При това, – за разлика от римските палачи, – специалистите от Лубянка, като например Тучков, прекрасно са познавали и учението, и практиката на Църквата. И от самото начало на гоненията репресивните органи поставяли като една от своите задачи недопускането на прославата на новите светци. Действителните съдби на изповедниците са били неизвестни за техните съвременници. Разпитите им са преминавали в стаите за разпит. Материалите от следствието често са били фалшифицирани. Съдът, – ако това въобще може да бъде наречено съд, – се е провеждал при закрити врати, а наказанията са се извършвали тайно. Телта са били унищожавани или изхвърляни в братски гробове, подобни на рововете в полигона Бутово, в Левашовската пустош, в местността Сандармох и др.

Необходими са устни свидетелства и отворени архиви

Прикривайки действителните мотиви за репресивната си политика, гонителите издавали присъди срещу духовенството по политически причини, обвинявайки своите жертви в „контрареволюционна дейност”. В разгара на масовите репресии от 1937-1938 г. вече уж никого не принуждавали да се отрича от вярата си в Бога. Външно това никак не подхожда на съдбата на мъчениците от древната Църква. Това обаче е така само на пръв поглед. Ние разбираме, че хората в Църквата, и особено свещенослужителите ѝ, които към 1937 г. не били свалили своите кръстове, и които често вече били преминали през арестите, затворите и лагерите, добре знаели какво ги чака занапред. Че арестът и смъртното наказание само завършвали техния всекидневен изповеднически подвиг. И точно затова, няма достатъчно свидетелствата за следствените дела срещу мъчениците. Нужни са устни свидетелства, каквито са събрани много в последната четвърт столетие, но са нужни и други документи от епохата. Много от тях и досега са засекретени. Само пълното разкриване на архивите от епохата на гоненията ще ни позволи да отговорим на многобройните въпроси, възможна ли е или не канонизацията на този или онзи от хората, пострадали при комунизма.

Очевидно е, че прославянето в сонма на мъчениците на Руската църква е сложен процес, изискващ ново осмисляне на целия опит на Църквата Христова. Това се отнася и до самия процес на канонизация, критериите за който, по същество, все още не са окончателно установени като предмет на научно-богословския анализ и които, сигурен съм в това, тепърва ще се видоизменят. Ето защо, едни или други решения, свързани с канонизацията, не винаги са разбираеми за хората на Църквата.

Когато критериите не са очевидни, възникват и купища недоразумения, ала най-главното, отсъствието на отчетливо разбиране, пречи на по-нататъшното прославяне на подвига на новомъчениците. Появата на името на новия светец в църковния календар е само началото, а съвсем не завършек на прославянето. Необходимо е, новомъчениците да заемат в живота на съвременната Църква такова място, каквото са заемали в живота на раннохристиянската община мъчениците от древната Църква. За целта е нужно да се използват всички форми на църковната култура и на съвременната агиография, на богослужебното почитане, на киното и на музейната дейност. Важно е да се събират и да се съхраняват устната история и мемоарите за самите подвижници и тяхната епоха. Нужно е да се публикуват още и архивните документи, тъй като, без тези съвременни „мъченически актове”, пък ако ще те да засягат нечии интереси, ние няма да успеем да покажем на идващите в Църквата младежи онзи страшен контекст, в който е извършен подвигът на новомъчениците.

На последния Архиерейски събор беше възприето решението да се откажем от повсеместното именуване на новомъчениците само по личните им имена в списъците. Техните фамилии също са осветени от подвига им. Мнозина съвременни иконописци нанасят на иконата още и фамилиите на новомъчениците. Всичко това, заедно с новите изследвания на биографиите на новомъчениците и с публикуването на документите за техния живот и страдания, ни позволява да преминем и към истинското увековечаване на тяхната памет. За нуждата от това увековечаване ни говори висшата църковна власт. Така е казано по въпроса в решенията на Архиерейския събор от 2011 г. Не е случайно също така и създаването на Църковно-обществен съвет за увековечаване на паметта на новомъчениците и на изповедниците на Руската църква. Тези приоритети, – отчетливо обозначени от Събора и от Светейшия патриарх Кирил, – ни заставят да се замислим за все още много слабото влияние в нашето общество на гласа на Църквата, разказващ за подвига на мъчениците.

Ако нямаше страдалци за вярата, Русия не би оцеляла

Ако този глас звучеше с пълна сила и беше чуван, то едва ли от телевизионните канали и от официалните трибуни и средства за масова информация, отново и отново, биха звучали прослави на палачите и на организаторите на гоненията срещу Църквата и Божия народ. Онези, които днес ни призовават към почитане на Ленин и на Сталин, които са инициатори за реставрация на паметника на Дзержински, със самото това вече погазват неизвестните гробове на новомъчениците и на изповедниците на Руската църква и на стотиците хиляди невинно избити наши съграждани. За реставрацията на паметника на Дзержински бяха отделени 25 милиона рубли, докато в същото време ние все още нямаме паметник на великите светци – мъченици и изповедници на 20 век – на светия Московски и на цяла Русия патриарх Тихон, на Казанския светител Кирил,[4] на Петър Крутицки[5] и Агатангел Ярославски.[6]

Защо обаче говоря за тъкмо тези паметници, а не за църковното увековечаване? Защото работата е там, че споменатите от мен светители, десетките други Божи светци, хилядите пастири и милионите верни на Църквата, пострадали в името Христово през епохата на гоненията, заслужават не само да им бъдат посвещавани храмове, да им се съставят служби и да се рисуват техните икони – това вече се извършва повсеместно и в това направление в нашата църква се извършва огромна работа. Не трябва обаче и да забравяме, че тяхната памет е достойна и за гражданска почит. Ако в историята ни ги нямаше Ленин, Дзержински и подобните на тях злодеи, населението на нашата страна сега щеше да е два или три пъти по-голямо и нямаше да преживява духовните травми, нанесени тогава и проявяващи се и до днес. Ако обаче ги нямаше св. Тихон, св. Петър, св. Кирил, св. Агатангел, техните съслужители и сътрудници, многото други страдалци за вярата, а накрая – и Светейшия патриарх Сергий (Страгородски), не съм сигурен, че въобще днес Русия би съществувала като страна. Нашата страна не би удържала нито с мощта на танковете, нито поради строгостта на колхозните и заводските порядки, нито благодарение на маузерите на сътрудниците на НКВД, ако в нейния народ, пък ако ще и тайно, не бе живяла вярата, утвърдена в нея от Руската църква и поддържана и в най-лютото време на безбожието! Без тази вяра днес нямаше да я има нито Русия, нито нас.

Ето защо съм сигурен, че нашето общество трябва да определи приоритетите си и да наложи табу върху прославянето на злодеите и, в същото време – на скриването и оправдаването на техните престъпления. Окончателно настъпи времето всичко сторено в размирните години да бъде наречено със собствените му имена, още повече че все по-малко са останалите живи от непосредствените свидетели на тези събития. Ето защо за нас е важно да запазим местата на погребването на жертвите на масовите политически репресии – като места на паметта. Някои от тях Руската църква вече е взела под своето покровителство и на едно от тях – полигона „Бутово” до Москва – вече има църковно-обществен мемориал. Нужно е младежта да посещава тези места и всички поновому да си дадем сметка за подвига на пострадалите там новомъченици.

Непонятно е какво пречи още сега в чест на новомъчениците както да се строят храмове, така и булеварди, улици и паркове да носят техните имена – имената на тези добри, честни, скромни и достойни хора. В нашите ръце е днес да направим така, щото подвигът им наистина да стане жив опит – опит не само на Църквата, но и на нашето Отечество. Църквата е изработила иконографията, но защо техният подвиг така слабо е отразен в гражданската живопис, в кинематографията? Колко много средства се влагат за създаването на еднотипни, мелодраматични сериали! А опитът на новомъчениците остава почти неотразен във филмографията ни. За съвременното общество те не са така привлекателни, както звездите и модните кумири, или както героите-борци от епохата на комунизма за онова време. Въобще мъчениците се различават от героите – готови са да отдадат живота си за вярата, но не и да отнемат чужд живот. Култът към мъченика не е култ към силата, а поклон пред любовта и чистотата на убеждението – също както и цялото християнство е тържество на божествената любов. Сигурен съм, че, говорейки за мъчениците, ние утвърждаваме християнството.

Превод: Борис Маринов