Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Вярата на свободата: може ли днес да се повтори „златният век” на християнството?

Сряда, 06 Август 2014 Написана от Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)

Metr Hilarion_AlfeevПрез 2013 г. целият християнски свят тържествено отбеляза 1700-годишнината от издаването на Медиоланския едикт. За Руската православна църква това събитие съвпадна с друг знаков юбилей – 1025 години от Кръщението на Русия. Пред в-к „Российская газета” Волоколамсксият митр. Иларион (Алфеев) споделя свои размисли във връзка с тези юбилеи.

Според мен, нашата епоха има в себе си нещо дълбоко сходно с епохата, която е последвала обнародването на Медиоланския едикт. През връзките между отделните епохи изпъква понятието свобода.

В същността си Медиоланският едикт е първият официален държавен документ на Римската империя, благодарение на който Християнската църква получава не само правото си на съществуване, но и държавно и обществено признание. Като пълноценен участник в обществените процеси тя започва не само свободно да устройва вътрешния си живот, но и да има съществено влияние върху живота на държавата и на обществото.

Новото положение на християните в обществото ги заставя да се замислят върху качеството на това общество и върху собствената си роля в него – роля на активни граждани, на молитвеници за отечеството и хора на добрата воля.

В империята започва бурен разцвет на християнската мисъл и култура, заражда се християнската историософия, формира се ново отношение на Църквата към света, който я обкръжава. Епохата, чието начало е положено с издаването на едикта, влиза в историята като златен век на християнството, а за империята тази епоха става време на смяна на светогледните парадигми. Богословието на Църквата ляга в основата на ново разбиране за личната, обществената и държавната отговорност, повлияло за обновяване на обществените институти, дало нов ценностен фундамент на семейните отношения, на отношението към жената, повлякло след себе си постепенно изживяване на института на робството в империята. Новата империя съединява в себе си римската култура на правовите отношения с гръцкото изкуство на изящната мисъл и с благочестието на Йерусалим.

Шестнадесет столетия преди нас Медиоланският едикт изпреварва всичко онова, което в пълна мяра става възможно едва в 20 век – след столетия на войни и дискриминация. В цяла поредица от международни документи, положени в основата на съвременното световно право (като Международния законопроект за правата на човека, Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи) свободата да изповядваш вярата си и да живееш в съответствие с нея – главната цел на едикта – се постулира като една от най-важните свободи на човешката личност.

Нещо подобно на това, което е станало в Римската империя през 313 г., се случи преди 25 години в мащабите на тогавашния Съветски Съюз. Бяхме свидетели на това, как Църквата в нашата страна, след множество изпитания и кървави жертви, изведнъж излезе от гетото. Съвършено неочаквано, в контекста на празнуването на хилядолетния юбилей от Кръщението на Русия, замислен отначало като строго църковно тържество, в народното съзнание се пробуди това, което е прието да се нарича генетична памет – национална или религиозна идентичност. И за властта не оставаше нищо друго, освен да види и да признае, че Църквата не е музеен експонат, нито е звяр в клетка, а духовна сила на многомилионен народ, способна да възражда и обновява. И именно даването на религиозна свобода изпревари даването и на останалите граждански свободи, които в наше време се разглеждат сред главните достижения на демократичното общество.

Убеден съм, че нашият народ именно затова и преодоля колосалната социална и икономическа катастрофа от 90-те и намери в себе си сили да се изправи на крака – защото в дълбините на националното ни съзнание все още не е изтрита докрай представата за християнската свобода.

Историческият опит на Църквата не ни позволява, веднъж получили свободата си, да не се разпореждаме с нея със своя ум. Днес от свещеноначалието на Църквата се изисква особена мъдрост, тъй като получихме такъв исторически шанс, който нямаме право да изпуснем. Светейшият патриарх Кирил възприе тази мисия, превръщайки в един от приоритетите на своето служение изграждането наново на отношенията на Църквата с държавата, с институтите на гражданското общество и с всеки гражданин, способен да чуе словото на Църквата.

Неотдавна на заседание на Валдайския клуб[1] президентът разказа нещо, което нашата църква говори в продължение на последните години – за съзнателния отказ на европейските страни от тяхната християнска идентичност. Валдайската реч на Путин ми се стори знакова. Сякаш най-накрая доживяхме времена, когато гласът на държавните лидери да може да звучи в унисон с гласа на хората на вярата.

Съзвучието между Църквата и държавата в оценката на обществените процеси в никаква мяра не трябва да се смята за признак на „сливане” между тях. Принципът на взаимното невмешателство във вътрешните дела между Църквата и държавата трябва да се съхранява и се съхранява. Този принцип обаче трябва да бъде уравновесяван от друг, не по-малко важен принцип: на съработничеството между Църквата и държавата във всички онези области, в които това съработничество е възможно и е необходимо.

Да притежаваш свобода – за Църквата означава да оставаш „солта на земята”,[2] евангелска закваска, духовна сила и народна съвест. Да осъществяваш свободата си пък означава да действаш, да използваш онези възможности, които ти се дават от Господа за служение и за проповед. Светът е устроен така, че свободата е условие за решително, но и премислено действие. Свободата е средство, условие за творчество. А творчеството – това е въвлеченост в живота на обществото, с всички негови вътрешни противоречия.

Запазвайки вътрешната свобода, ние не трябва да се страхуваме от творчедството и от риска на творчеството. Защото Господ ни призовава да сме Негови съработници в този свят, а съработничеството не може да не бъде творчество в най-високия смисъл на тази дума.

Носейки в света словото Христово, не трябва да забравяме за това, че най-добро свидетелство винаги ще бъде примерът на собствения ни живот. Нека творчеството ни започне в нашите души, в нашите семейства. Тогава нашият собствен опит ще оказва и преобразяващо въздействие върху цялото общество.

Превод: Борис Маринов



 

Иларион (Алфеев), митр. Волоколамский „Вера свободы. Можно ли сегодня повторить „золотой век” христианства?” – В: Богослов.ру (бел. прев.).

[1] Международният дискусионен клуб „Валдай” е периодично събиране на експерти, специализиращи в изучаването на външната и вътрешната политика на Русия. Една от задачите му е подобряването на образа на Русия зад граница (бел. прев.).
[2] Мат. 5:13 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9udx6 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме