Мистицизмът в православието

В съвременния руски език думите мистицизъм, мистичен, мистика се използват в най-различни значения. За мистиката говорят като за нещо загадъчно, неразбираемо и тайнствено. Много често терминът мистичен се използва за окултни и демонични явления: в този контекст под „мистицизъм” се разбират различни явления с естествен или противоестествен характер, свързани в различна степен с окултизма. Всички тези значения на мистицизъм и мистика нямат никакво отношение към онова, за което ще стане дума тук. Ще говорим за християнската мистика, а християнството и окултизмът нямат нищо общо. Ще стане дума за неща, принципно различни от обичайните, които се подразбират под думата мистика. Ще стане дума за опита на общението на човека с Бога – опит, който в богословската наука е прието да се нарича мистичен.

Мистицизъм, мистика и мистичен произхождат от гръцкото прилагателно име μυστικός, означаващо тайнствен. В съвременното християнско богословие мистицизъм наричат такъв религиозен опит, който се основава върху срещата с Бога лице в лице – тайнствена и свръхестествена среща с Реалността, превишаваща всяко човешко възприятие. Мнозина мислят, че след като Бог е невидим, няма никаква възможност да се докоснем до Него непосредствено и да Го видим. Но опитът на Църквата показва, че виждането на Бога е възможно – въпреки че Бог по природа е невидим, срещата с Него е възможна, макар Бог да се намира отвъд пределите на разбирането и постижимото.

Иисус Христос е казал: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”. (Мат. 5:8). В това обещание на Христос се състои надеждата, че когато очистим сърцето си ще можем да видим Бога, при това не само след смъртта, но и приживе. Не става дума за обичайното земно виждане, а за съзерцаване с вътрешните очи на ума, с очите на душата. Това съзерцание е трудно да се опише с думи, тъй като е тайнствено и мистично. При все това то е основополагаща реалност на християнския живот.

Ще се опитам да разкажа за тази реалност въз основа на опита на хора от най-различни времена и страни: в старозаветния Израил, в средновековна Византия, древна Русия, съвременната руска диаспора. Ще видим, че в различни епохи, в най-различни точки в света, Бог тайнствено се открива на хората: Той, невидимият и непостижимият, е ставал видим и близък на човека.

Мистицизмът в Стария Завет

От най-дълбока древност човек е знаел, че по Своята природа Бог е невидим. И заедно с това, от най-дълбока древност Бог се е явявал на човека и му е давал възможност да Го познае и види. Библията ни говори за Мойсей, водача на израилския народ, който се качил на Синайската планина и там – в тайнствен облак – разговарял с Бога:

Мойсей казал: Покажи ми славата Си. Отговори (Господ на Моисея): Аз ще направя да мине пред тебе всичката Ми слава и ще провъзглася името на Иехова пред тебе; и който е за помилване, ще го помилвам, който е за съжаляване, ще го съжаля. И после каза: лицето Ми не можеш видя, защото не може човек да Ме види и да остане жив. И каза Господ: ето място при Мене: застани на тая скала. И кога минава славата Ми, Аз ще те туря в пукнатината на скалата и ще те покрия с ръката Си, докле отмина; и кога Си сваля ръката, ти ще Ме видиш изотзад, а лицето Ми няма да бъде видимо (за тебе)…Моисей веднага падна на земята и се поклони (Богу) (Изх. 33:18-34-8).

Символично описание на случилото се в действителност: На Мойсей е дадено да види Бога, но тъй като Бог е невъзможно да бъде видян в пълнота, Мойсей Го е видял в степента, на която е бил способен. Така и всеки може да види Бога според мярата на своите способности. Християнският писател от 2 век Теофил Антиохийски отговаря на въпроса на езичник: „Покажи ми своя Бог” следното: „А ти ми покажи своя човек”, т. е. покажи, че като човек си достоен да видиш Бога. И наистина Бог може да бъде видян само в случай че човекът е вътрешно чист, просветлен. Ако живее в грях и нечистота, той не може да види Бога, защото неговите душевни очи са затъмнени от греха.

Една друга история, описана в Библията, ни разказва как срещата с Бога може да прекрати човешкото страдание и да реши проблемите и недоуменията ни. Праведен и благочестив човек, на име Йов, претърпял много страдания: загубил семейството си и цялото си богатство, а към всичко това се прибавило и заболяването му от проказа. Отчаян, той се обръщал към Бога с молби, но му се струвало, че Бог не го чува. Тогава той започнал да обвинява Бога за своите нещастия и да проклина живота си. И ето че веднъж почувствал приближаването на буря и когато бурята започнала чул гласа на Бога, Който започнал да отговаря на всичките му въпроси. Тогава Йов се разкаял за своите оплаквания и проклятия и казал на Бога: „По-рано аз говорех за това, което не разбирах, защото бях чувал за Теб със слуха на ухото си, сега моите очи Те виждат. Затова се разкайвам в прах и пепел”.

Често се случва, човек да пребивава в отчайващи житейски обстоятелства и да се моли на Бога, без да чува отговор. Има безнадеждни ситуации, при които на човек му се струва, че всичко в живота е свършено и той вече не очаква нищо добро. Или идва болест, при която изглежда че лечението е невъзможно. И внезапно идва помощта от Бога – тогава човек разбира, че Бог по явен начин се е намесил в живота му. Така сред страданията и болестите човек може да срещне Бога. Тогава от радостта на тази среща той забравя всички предишни нещастия, защото няма нищо по-прекрасно от срещата с Бога и от виждането на Бога.

В Стария Завет са описано много други видения, когато Бог се е откривал и е говорел с човека лице в лице. Особено много видения на Бога се съдържат в книгите на пророците. Ето например едно от виденията на прор. Исайя (6:1-5):

В годината, когато умря цар Озия, аз видях Господа, седнал на престол висок и издигнат, и полите на одеждите Му пълнеха целия храм. Около Него стояха серафими; всеки от тях имаше по шест крила: с две всеки закриваше лицето си, и с две закриваше нозете си, и с две летеше. И викаха един към други и казваха: свят, свят, свят е Господ Саваот! Цялата земя е пълна с Неговата слава! И разклати се горнището на вратите от гласа на викащите, и домът се напълни с дим. И казах: горко ми! загинах! защото съм човек с нечисти уста, и живея сред народ също с нечисти уста, - и очите ми видяха Царя, Господа Саваота.

След това се описва, как един от серафимите се доближил до пророка и държал в ръка горящ въглен: докоснал този въглен до устата на пророка и обявил, че греховете му са простени. След това Бог пратил Исайя да проповядва словото Божие на народа на Израил – с думи да изгаря сърцата на хората, както се е изразил за това Пушкин.

Виждаме с какъв трепет старозаветният човек се отнася към срещата си с Бога. На него му се струва, че е трябвало да умре, след като е видял Бога, защото този опит превишава човешките сили. Той съзнава своето нищожество пред лицето на Божието величие и не може да повярва на случилото се: видял е Бога и е останал жив.

Едновременно с това разбираме, че Бог Се открива на човека не просто за да му покаже чудо и да яви Своето величие. Той се открива на човека с определена цел: да го призове към служение. В конкретния случай Бог призовава Исайя към пророческото му служение – „да обиколи морето и земята”; в други случаи Бог призовава хората към служенията на апостола, учителя, свещеника. Въобще, всеки човек има свое служение и призвание. И всеки може да има опит от срещата с Бога и лични отношения с Бога.

Мистицизмът в Новия Завет

Великата тайна на новозаветното откровение се състои в това, че невидимият Бог е станал видим в Лицето на Своя единороден Син Иисус Христос. По евангелието според Йоан, „Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни” (1:18). Това означава, че Бог по Своята природа е невидим, но във въплъщението на Сина Божи става видим за човека.

Евангелието казва, че Иисус Христос е „истинската Светлина, която просветява всеки човек” (Иоан 1:9). Това твърдение е изключително важно за цялата новозаветна мистика. Ако Христос е светлина, това означава, че тази светлина може да бъде видима. Христос е видима Светлина, произхождаща от невидимата Светлина на Отца:

Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота (и животът се яви, и ние видяхме, и свидетелствуваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам), което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа. И това ви пишем, за да бъде радостта ви пълна. И благовестието, което чухме от Него и ви възвестяваме, е това, че Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина. Ако кажем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, ние лъжем и не постъпваме по истината (1 Иоан. 1:1-6).

В тези думи на ап. Йоан Богослов е квинтесенцията на новозаветната мистика.

По особен начин Божествената светлина се е явила на трима апостоли – Петър, Яков и Йоан, когато Иисус ги взел със Себе си на планината и Се преобразил пред тях. Лицето му засияло в неземна светлина – явило се Божеството в Неговото величие и светозарна слава.

И след шест дни Иисус взе със Себе Си Петра, Иакова и Иоана, брат му, и възведе ги насаме на висока планина; и се преобрази пред тях: и лицето Му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина. И ето, явиха им се Моисей и Илия, разговарящи с Него. Тогава Петър отговори Иисусу и рече: Господи, добре е да бъдем тука; ако искаш, да направим тук три сенника: за Тебе един, за Моисея един, и един за Илия. Докле още той говореше, ето, светъл облак ги засени; и чу се из облака глас, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте. И като чуха това учениците, паднаха ничком и твърде много се уплашиха. Но Иисус, като се приближи, допря се до тях и рече: станете и не бойте се! А те, като подигнаха очи, не видяха никого, освен едного Иисуса (Мат. 17:1-8).

Както разбираме от разказа, ап. Петър е бил дотолкова зашеметен от видението, че предложил да направят палатки и да останат в планината завинаги. Но Иисус имал различен план. След Преображението Той и учениците слезли от гората и тук вече ги чакали хора: множество болни и бедни, които имали нужда от изцеление, подкрепа, наставление. И тези, които внимателно четат Евангелието, забелязват, че Христос се е преобразил пред Своите ученици не за да им покаже чудо, но за да укрепи вярата им. Предстояло им е да преживеят заедно с Христос Неговите страдания на Кръста, смърт и възкресение, а след това да станат Негови апостоли. И ето, Той им дал особения опит на виждането на Неговата светлина, за да могат те през целия си живот да съхранят верността си към Него.

Сред другите мистически откровения на Бога за човека, описани в Новия Завет, трябва да откроим видението на Савел, за което разказва кн. Деяния. Савел преследвал младата християнска община, тъй като смятал християните за опасни еретици, които нарушават юдейските традиции. Дишайки заплахи и убийство, отишъл в Дамаск, за да преследва и избива тамошните християни. И докато бил на път, „изведнъж го огря светлина от небето; и като падна на земята, чу глас, който му думаше: Савле, Савле, що Ме гониш? А той отговори: кой си Ти, Господине? Господ каза: Аз съм Иисус, Когото ти гониш. Мъчно е за тебе да риташ против ръжен” (9:1-5) От този момент за Савел е започнал нов живот. Той се обърнал към християнската вяра, приел Кръщение с името Павел и станал пламенен проповедник на Христос. Заедно с ап. Петър, той се смята за един от двамата първовърховни апостоли на Църквата. Така чрез мистично откровение Бог превърнал Савел в Павел – гонителя в апостол, врага – в приятел. Както и в много други случаи, виждането на Бога станало за Павел начало на неговото служение Богу – служение, в което той останал верен на Бога до края. Тъй като по-късно той, както и ап. Петър, били убити заради изповядването на Христос.

Тайнствени и величествени са виденията, описани от ап. Йоан Богослов в книга Апокалипсис (Откровение) – последната книга на Новия Завет, в която иносказателно се говори за бъдещото на света. Виденията и откровенията на Апокалипсиса са достоен завършек на цялата Библия, която от начало до край свидетелства за непосредственото общение с Бога и Неговото виждане като за нещо, възможно за човека. Необходимо е само да се очистим от греха, за да имаме чисто сърце, да сме готови да посветим живота си на Бога, подобно на Мойсей, на Исайя, на Павел.

Мистицизмът в ранната християнска Църква

В първите три столетия след Христос Църквата е живеела с интензивно чувство за Христовото присъствие. За това са спомагали и гоненията на християните от страна на римските императори. Ранната Църква е познала много примери на мъченичество, когато християни мъжествено предавали себе си на смърт, бидейки уверени, че веднага след смъртта си ще срещнат Христос.

При управлението на имп. Траян (98-117) Антиохийският еп. Игнатий Богоносец е осъден на смърт. Придружен от десет жестоки войници той отишъл в Рим, където е трябвало да бъде разкъсан от лъвове. Той не се страхувал от смъртта, но я желаел, тъй като мислел за предстоящата си среща с Христос. По пътя към Рим той написал седем послания, които са се съхранили и днес. В едно от тях, към Римляните, той казва:

Аз пиша на всички църкви с повеля към всички, че аз умирам доброволно за Бога… Жито съм Божие и чрез зъби на зверове нека да бъда смлян, за да бъда чист хляб Христов… Бих се насладил на зверовете, които са ми приготвени и се моля бързо да ми бъдат предоставени… За мене е по-добре да умра в името на Иисус Христос, отколкото да царствам над краищата на земята. Търся Онзи, Който погина заради нас; искам Онзи, Който възкръсна заради нас… Защото, макар и жив, аз ви пиша желаейки смъртта. Моята похот бе разпната на кръст и няма у мене огън, обичащ материалното, а жива и говореща вода има в мене, и тя отвътре ми казва: „Ела при Отца”.[1]

В Рим Игнатий бил хвърлен на лъвовете. Отивайки на смърт, той непрекъснато повтарял името на Иисус. След неговата смърт сред християните се разпространило предание, според което лъвовете разкъсали мъченика, но не докоснали сърцето му: един от войниците разсякъл сърцето му с меч и вътре открил изписано със златни букви името „Иисус”. Независимо от това, как се отнасяме към това предание, остава факт, че Игнатий е отдал живота си за Христос, Когото обичал с цялото си сърце и с цялата си душа: мистическото чувство за близост с Христос му помогнало с готовност и радост да отиде на смърт.

Мистическият опит на светците на Православната църква

Мистическата традиция в Църквата никога не се е прекъсвала. Многобройните жития на светците, в които са описани явяванията на Христос и Пресвета Богородица, са доказателство, че мистическият опит винаги живее в Църквата. В житията на някои светци се разказва и за виждането на божествената светлина по време на молитва.

Преп. Максим Кавсокаливит е живял през 13 век на Света Гора. Прославил се е с многобройни аскетични подвизи и чудеса. Житието му разказва за неговата среща с друг светец безмълвник – Григорий Синаит. По време на срещата Максим споделил с Григорий своя мистически опит:

Божественият Григорий Синаит, като се срещнал със св. Максим и беседвал с него, между другото го попитал: „Моля те, честнейши отче, кажи ми, ти пазиш ли умната молитва?”. Той, като поклатил слабо глава, му отвърнал: „Не искам да крия от теб, честнѝ отче, чудото на Пресвета Богородица, което се случи с мен. От младост имах велика вяра в моята Владичица Богородица и я умолявах със сълзи да ми даде благодатта на умната молитва. Един път, идвайки в храма, както обикновено, я помолих за това с безкрайна сърдечна топлота и после с любов целунах светата ѝ икона – тогава внезапно усетих в гърдите си и в сърцето си някаква особена топлина и огън, идващи от светата икона, което не ме изгаряше, а по-скоро ме освежаваше и услаждаше и вливаше в душата ми умиление. От този момент, отче мой, сърцето ми започна отвътре да казва молитвата, а умът ми се наслаждаваше с помненето на моя Господ Иисус Христос и Пресвета Богородица и винаги пребивава в паметта за тях. Оттогава молитвата не секва в сърцето ми…”. Казал му св. Григорий: „Кажи ми, отче, а случвало ли ти се е по време, когато произнасяш тази молитва… да имаш някакво божествено изменение или екстаз, или нещо друго – плод на Светия Дух?”. Божественият Максим му отговорил: „Да. Затова, отче, и се отделих в пустинни места и винаги обичах пълното безмълвие, за да се насладя в най-голяма степен на плодовете на молитвата, т. е. на преизобилната любов към Бога и на въздигането на ума към Господа”. Св. Григорий го попитал: „В часа, когато твоят ум се въздигаше към Бога, какво видя той със своите умни очи?”. Св. Максим му отговорил: „Когато благодатта на Светия Дух дойде върху човека чрез молитвата… тогава целият ум бива обхванат от благодатта на Светия Дух и не може повече да действа със своите сили… Където иска Дух Свети, там и го отвежда: или в нематериалния въздух на божествената светлина, или в някое друго неизречимо съзерцание, или накратко, както иска Утешителят, Дух Свети, така и утешава Своите раби… Така пророк Исайя видял Господа на висок престол, превъзнесен и обкръжен от серафими. Първомъченикът Стефан видял отворените небеса и Господ Иисус Христос да седи отдясно на Отца и т. н. По такъв начин и сега Христовите раби се сподобяват да видят различни видения… Когато благодатта на Светия Дух дойде в човека, тя събира неговия ум и го прави внимателен и смирен, поражда памет за смъртта и греховете му, за бъдещия Съд и вечното мъчение, изпълва душата му със съкрушено умиление и го подтиква към плач и сълзи… Тогава човешкият ум се възторгва от тази божествена светлина и се просвещава със светлината на божественото знание, сърцето става тихо и кротко и обилно дава плодовете на Светия Дух – радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, любов, смирение и т. н. (Гал. 5:22) и душата му приема неизречима с думи радост”.

Има още един велик светец, известен с мистичните си видения на божествената светлина – преп. Симеон Нови Богослов. Той се е родил в аристократично семейство и от детските си години бил посветен на служба в императорския двор. Като млад станал член на синклита (държавния съвет) и го очаквала блестяща придворна кариера. Но душата на юношата не била привлечена от светската слава. Тъй като бил по цели дни ангажиран в двора, той прекарвал нощите си в продължителни покайни молитви със сълзи. По време на една такава молитва, когато произнасял непрестанно „Боже, бъди милостив към мене, грешния”, върху му внезапно слязла някаква тайнствена светлина и изпълнила цялата стая. „Тогава онзи юноша забрави, – пише Симеон сам за себе си в трето лице – че се намира в стая и под покрив, тъй като от всички страни виждал само една светлина; не знаел даже дали стои на земята с нозете си; нямал грижа за нищо светско, в главата му не идвала мисъл за нищо от онова, което обикновено идва наум на носещите човешка плът. Сякаш целият се разтворил в тази нематериална светлина; забравил тогава целия свят и се изпълнил със сълзи и неизказана радост”.

Чета ви откъс от Благодаренията на преп. Симеон – труд, в който той описва своя опит от видението на божествената светлина:

Получих благодат от благодатта, благодеяние от благодеянието, огън от огъня и пламък от пламъка, и към възхождането ми се прибави възхождане, а в края на възхождането – светлина, и към светлината – още по-ясна светлина. И насред него отново възсия ярко Слънце и от него се появи лъч, и изпълни всичко… В това време пребивавах в най-сладки сълзи и неизказано удивление. Божественият ум беседва с моя ум и ме учи, говорейки така: „Разбра ли ти, къде те възведе човеколюбиво моята сила заради вярата и малкото търпение, които потвърждават твоята любов? Ето, бидейки смъртен, ти стана безсмъртен и удържан от тлението се намираш над него. Живеейки в света, ти пребиваваш с Мен, носейки тяло, не си измъчван от нито една от човешките страсти”. На това със страх и радост отговорих и рекох: „Кой съм аз, Господи, грешен и нечист, та Ти погледна към мен и ме удостои да разговарям с Теб? О, пречисти, невидими и непристъпни за всички, как Ти ставаш за мен достъпен и сладък и се виждаш като най-прекрасен чрез осиялата Те слава и благодат? Всичко това слушах тайнствено и отговарях по необичаен начин, свръхестественото видение ме изумяваше… Неизказаната красота на Явилия се порази сърцето ми и ме подтикна към безгранична любов… Бе ми дадено да се уверя, че всичките ми грехове са простени, но въпреки това виждах себе си по-грешен от всички хора… Оттогава често възхождам на висотата на съзерцанието без моята воля и доброволно слизам от нея, за да не забравя човешката мяра и за да спазвам непоколебимо смирение. Знам много, което другите не знаят, и въпреки това съм по-невежа от всички. Радвам се, че Христос, в Когото повярвах, ми дарува вечното и непоколебимо Царство, като недостоен за тези блага, непрекъснато плача и не преставам да плача… Когато съм по-ниско от всички, тогава се възнасям по-високо от небесата и в любовта се съединявам с Христос, Моя Бог… И така, желая да напиша това на вас, моите братя, не от желание да се прославя, … но за да знаете безмерното човеколюбие на Бога и колко е леко бремето на заповедите на Самия Спасител и Бог наш, и какво е въздаянието за Неговия дар… И още: за да видите, как помрачените по непостижим начин стават светлина, ако се приближат към великата Светлина – тези, които макар че се възстановяват от низшето… се съединяват с висшето, ставайки богове”.

Впоследствие Симеон осъзнал, че явилата му се светлина е бил Самият Христос. Божествената светлина се явява многократно на Симеон в живота му. Той описал тези явления в многобройни съчинения, достигнали до нас. В един от химните си той ни разказва за още едно видение, когато във вид на божествена светлина се явява цялата Света Троица – Отец, Син и Светият Дух:

Що за ново чудо се извършва сега? И сега Бог желае да бъде видим за грешниците… Страхувам се и да помисля, как да го изразя със слово?

Как да го опише езикът, как да го начертае пръстът?

Как да опише словото, как да разкаже езикът,

Как да изрекат устата всичко, което виждам днес?…

Посред нощта дълбока, сред безпросветна тъмнина

С изумление и страх съзерцавам Христос.

Небесата се отвориха, Той слиза оттам,

С Отец ми се явява и с Божествения Дух.

Той е един, но в три Лица: Три във всецяло единство,

Трисвето сияние в три божествени слънца.

Озарява Той душата по-ярко от земното слънце.

Просвещава Той със светлина помрачения ми разум..

Той идва при онези, които виждат, като светлина сред светлина,

В светозарно сияние всички Го съзерцават.

Защото зрящите виждат в светлината на Светия Дух,

Който е видял Духа, съзерцава и Сина,

А който е видял Сина, той съзерцава и Отца,

А Отец бива съзерцаван заедно със Сина.

Всичко това, както го казах, се случи с мен,

Неизказаното чудо едва разбирам,

Отдалеч съзерцавам красотата, която е незрима

Поради ярката светлина на ослепителната слава…

Треперейки, ужасявайки се, аз дойдох в изстъпление,

И не мога да издържа неизтърпимата слава

В тази нощ на неизказани и странни усещания…

Във всички произведения св. Симеон Нови Богослов подчертава, че божествената светлина се явява само на смирените и кротки хора, които водят свят живот и спазват Христовите заповеди. Опитът от съзерцанието на божествената светлина прави човека още по-смирен, тъй като осъзнава своето недостойнство пред лицето на божественото величие. Виждането на светлината, въпреки своя изключителен характер, не води към гордост и превъзнасяне над другите: напротив, по парадоксален начин то принуждава човека още по-дълбоко да види собствените си грехове и недостатъци и достойнството на другите.

Както св. Симеон Нови Богослов, така и другите православни писатели-мистици, са учили, че човек, достигнал съзерцанието на божествената светлина, става подобен на Христос и се съединява с Бога. Те наричат такова състояние обòжение, а човекът, който го е постигнал – бог по благодат. Това е състоянието на съвършенство, присъщо на светците; в същото време то може да бъде постигнато от всекиго. Както казва Макарий Египетски през 4 век, душата на човека, достигнал състояние на съвършенство, става цялата светлина, огън, любов, дух; съединява се с Дух Свети и изцяло се преобразява:

Когато човек достигне съвършенство на духа, изцяло се очиства от всички страсти, и когато душата изцяло встъпи в единение с Духа Утешител, като че ли разтворена в Духа, самата тя се сподобява да стане дух, тогава всичко в нея става светлина, всичко става радост, всичко – покой, всичко – веселие, всичко – любов, всичко – милосърдие, всичко – благост, всичко – доброта, а като че ли тя е потопена в добродетелта на силата на благия Дух, подобно на камък, отвсякъде обгърнат с вода в океанската бездна. По този начин, изцяло съединили се с Божия Дух, такива се уподобяват на Самия Христос, имайки в себе си непреложни добродетели на Духа и явявайки такива плодове. Духът ги е направил вътрешно непорочни и чисти, затова… винаги и във всичко в тях сияят плодовете на Духа… Понякога човек влиза, за да преклони коляно, и сърцето му се изпълва с божествена енергия, душата… се весели с Господа, подобно на невеста, радваща се за жениха… Случва се също, такъв да бъде зает цели дни, но за един час да се обърне към молитвата, и тогава вътрешният човек бива въздигнат от молитвата, и се обгръща от безкрайната дълбочина на бъдещия век, и той усеща някаква неизречена радост, така че изцяло летящият му и въздигнат дум изцяло се изпълва с възторг, и мислите забравят за всяко земно мъдруване, защото неговите помисли… като пленници биват отвеждани в божественото и непостижимото… Понякога по-силно, понякога по-слабо благодатта запалва в него огън, и светлината някога го озарява в по-голяма степен, а някога се отделя и мръкне… и при все че светилникът гори неугасимо, понякога става по-ясен, и тогава човек празнува като че в голямо упоение Божията любов, а някога и самата светлина, явяваща се в сърцето, отваря вратите към още по-вътрешната и дълбока светлина, така че човекът, изцяло погълнат от тази сладост и съзерцание, вече е извън себе си…

Мистицизмът в Руската православна църква

Може да наречем преп. Сергий Радонежски (1314-1392) „първия велик мистик на Руската църква”. Този велик руски светец е започнал своя монашески живот в дълбоко уединение. С времето обаче около него се събрали ученици и построили в близост до дървената му килия малки къщички. Така е положено началото на манастир, посветен на Светата Троица, който впоследствие се превръща във великата Троице-Сергиева Лавра. Още приживе преп. Сергий е известен по цялата руска земя със своята святост. През 1380 г. великият княз Дмитрий Донски, подготвяйки се за решително сражение с монголската орда, води цялата руска войска за благословение при преп. Сергий. Куликувската битка, за която Сергий е благословил Дмитрий, се превръща в начало на освобождаването на Русия от татаро-монголското иго.

В Житието на св. Сергий са описани немалко случаи на свръхестествена проява на Божията сила по време на неговите молитви или по време на извършвана от него Божествена литургия. Един път, когато служил литургия, неговите ученици видели ангел в светещи дрехи да му съслужи. В друг случай учениците видели божествен огън в олтара на храма, в който светият извършвал литургия. Когато повдигнал Чашата за причастието, огънят се свил на свитък и влязъл в Чашата.

Веднъж, след като светецът дълго се молел пред иконата на св. Богородица, той седнал да си почине и внезапно казал на ученика си Михай: „Чедо, бъди буден и внимавай, защото сега се подготвя за нас чудно и страшно посещение”. В този момент се чул глас: „Ето, Причистата идва”. Като чул гласа, Сергей се отишъл в притвора. И ето, велика светлина, по-ярка от слънцето, озарила светеца, и той видял вътре в тази светлина Пресвета Богородица с двама апостоли – Петър и Йоан. Сергий паднал на земята, нямайки сили да понесе такова неописуемо сияние. А Богородица му предсказала съдбата на неговия манастир, обещавайки никога да не изоставя неговите ученици.

За друг велик светец на Руската църква, преп. Серафим Саровски (1779-1833), е известно, че той не само е съзерцавал божествената светлина, но и сам се преобразявал, подобно на Христос на Тавор, и започвал да сияе с неземна светлина. За едно такова преобразяване на светеца разказва търговецът Мотовилов, когото Серафим излекувал от тежка болест на краката. В един зимен ден, когато всичко около килията на преп. Серафим, било покрито със сняг, Мотовилов разговарял със светия старец за целта на християнския живот:

Молитвата, постът, бдението и всичките други християнски дела са добри сами по себе си, но все пак не само в тяхното извършване се състои целта на нашия християнски живот. Макар те да са необходими средства за постигането ѝ, истинската цел на нашия християнски живот се състои в придобиването на Светия Божий Дух…

- Батюшка, вие все говорите за придобиването на благодатта на Светия Дух, но къде и как мога да я видя?

- Благодатта на Светия Дух е светлина, просвещаваща човека. Господ многократно е проявявал пред много свидетели действието на благодатта на Светия Дух… Спомнете си Моисей… Спомнете си преобразяването на Тавор…

- По какъв начин да разбера, че се намирам в благодатта на Светия Дух?

- Това е много просто, ваше Боголюбие – отговорил Серафим и хванал Мотовилов здраво за рамото. – Сега ние с тебе, батюшка, сме в Божия Дух. Защо не ме гледаш?

- Не мога, батюшка, да погледна, защото от очите ви се сипят мълнии. Лицето ви стана по-светло от слънцето и очите ме болят.

- Не се страхувайте, Ваше Боголюбие, — каза отец Серафим — и Вие сега сте станал така светъл както съм аз. Сега Вие сте в пълнотата на Духа Божи, иначе не бихте могли да ме виждате такъв… Благодатта Божия благоволи да утеши вашето сърце… Просто гледайте и не се страхувайте, Господ е с нас! Какво чувствате сега?

Мотовилов отговорил:

- Чувствам такава тишина и мир в душата си, че с никакви думи не мога да ги изразя… необикновена сладост… необикновена радост в цялото сърце… необикновена топлина!

- Как топлина, батюшка? Та ние сме в гората. Сега навън е зима и под краката ни е сняг и над вас също… Каква топлина може да има тук?

- Ами такава… като в баня…

- И мирисът ли е такъв, като в баня?

- Не, на земята няма нищо подобно на това благоухание.

Тогава преп. Серафим казал на Мотовилов с усмивка:

- И самият аз, батюшка, знам това, както и вие, но нарочно ви питам, и вие ли така се чувствате?… Тъй като нито под вас, нито при мен снегът се топи и над нас също – изглежда, че тази топлина не е във въздуха, а в самите нас.

По този начин Серафим Саровски явил на Мотовилов благодатта на Светия Дух, която и двамата усещали като неизречима светлина, необикновена тишина и мир, сладост и радост, благоухание и топлина.

Мистическият опит в наши дни

Някои мислят, че мистическият опит е бил присъщ за светците в древността, а в наши дни такъв опит е вече недостъпен. Това е дълбока заблуда. Всъщност в нито една епоха няма пречки човек да познае близостта на Бога в душата си и да се удостои с особеното благодатно чувство на Божието присъствие. За това свидетелства опитът на нашите съвременници:

Архим. Софроний Сахаров (1896-1993) е ученик на преп. Силуан Атонски (1866-1938), един от последните по време канонизирани руски светци. О. Софроний написал книгата Старец Силуан, в която е разказал за духовния път и мистически опит на своя учител. В друга книга пък – Да видиш Бога както е – о. Софроний описва своя собствен мистически опит. И по-конкретно говори за божествената светлина, която му се явила, както преди на апостолите на Тавор, на Павел и на преп. Симеон Нови Богослов:

Когато повярвах в Божеството на Христос до пълна несъмненост, тогава ме осия Светлина не от този свят… Отначало повярвах с жива вяра, след това ми се яви Светлината. Не било ли така и с апостолите Петър, Яков и Йоан?… Така и Павел носил духовно в сърцето си Христос, Когото гонел: и затова му се явила Светлината на Божеството в своята сила. И дръзвам да кажа, че видението на Нетварната Светлина е свързано неразделно с вярата в Божеството на Христос… В едната Светлина се явяват и Христос, и Светият Дух. Тази Светлина свидетелства за Божеството на Христос, защото не може да не познаеш Бога в тази светлина, за която говорим. Неописуеми са действията ѝ. В нея е вечността; в нея е неизразимата благост на любовта. В нея нашият дух вижда необятни хоризонти… Идва светата Светлина по време на дълбоко покайна молитва; а също така при молитва с любещо състрадание за обиждащите ни: внезапно любовта се слива със Светлината и Светлината прониква в душата… Тази света Светлина, откриваща се в сила, носи смирена любов, прогонва всяко съмнение и страх… Понякога Божествената Светлина се съзерцава по такъв начин, че човек вече не възприема нищо физическо. По време на молитва неговият дух влиза в сферата на умната Светлина, и заедно със загубването на обкръжаващия го веществен свят той губи и усещането за своето тяло. Духът се въздига в това видение с такава нежност, че той не може да си даде сметка за случващото се с него. Не може после да каже, в тялото ли си е бил или извън тялото… Явяванията на Нетварната Светлина не са толкова редки, както някои мислят. В покайния си порив мнозина аскети са се удостоили с този дар”.

Животът на друг наш съвременник, митр. Антоний Сурожски (род. 1914), също свидетелства, че опитът на ап. Павел, който срещнал Христос на път за Дамаск, може да се повтори в наши дни. Владика Антоний в детството си бил невярващ и това, което слушал за Христос, не предизвиквало у него никакви симпатии към християнството. Веднъж решил на прочете Евангелието, но за да не губи много време избрал от четирите Евангелия най-краткото и започнал да чете.

Докато четях Евангелието по Марк, – разказва след това той сам – между първата глава и началото на третата внезапно усетих, че от другата страна на масата, пред която стоя, Някой стои невидимо, но абсолютно осезаемо. Повдигайки очи, нищо не видях, никого не чух, никакви чувствени усещания нямах, но бях абсолютно уверен, че от другата страна на масата стои Иисус Христос… От този момент започна повратът в моя живот… Почувствах, че не мога да имам никаква друга задача в живота, освен да споделя с другите тази преобразяваща живота радост, която ми се откри в познанието на Бога и Христос. И тогава, още младеж, с време и без време, на училищната скамейка, в метрото, в детските лагери започнах да говоря за Христос, какъвто ми се откри Той: като живот, като радост, като смисъл, като нещо толкова ново, че обновяваше всичко… Бих могъл да кажа заедно с ап. Павел: „Горко ми, ако не благовестя” (1 Кор. 9:16). Горко, защото да не споделяш това чудо с хората би било престъпление пред Бога, извършил това чудо, и пред хората, които по цялата земя сега жадуват за живото слово за Бога, за човека, за живота…

По-късно митр. Антоний станал свещеник, епископ, предстоятел на катедралния събор в Лондон, глава на английската епархия на РПЦ, един от най-известните в света православни проповедници. Обръщането му от неверието към вярата обаче е станало благодарение на мистическия опит от живата среща с Христос. Тази среща станала за него повратен момент: той бил призован от Бога към служение Нему, както някога бил призован прор. Исайя, ап. Павел и много други хора, които по своя път срещнали Бога лице в лице.

Молитвата и мистическият опит

Както се вижда от живота на Максим Кавсокаливит, Симеон Нови Богослов, Сергий Радонежски и другите споменати светци, а и от опита на наши съвременници, мистичните срещи с Бога и озаряването с божествената светлина най-често се случва по време на молитва, на църковна служба или на четене на Св. Писание. Молитвата е най-краткият пряк път към мистичния опит. Това не означава, че всеки път, когато почнем да се молим, трябва да ни осиява божествената светлина. Човек не бива да се стреми към подобен род видения и да ги чака, защото те винаги идват неочаквано. На молитва обаче трябва да се стремим да се изпълним с живо чувство за Божието присъствие. За това е нужно да се молим внимателно, съсредоточено, без да бързаме, повтаряйки всяка дума от молитвата дотогава, докато не достигне самата дълбочина на сърцето ни. Такава внимателна и съсредоточена молитва ражда в човека състояние на умиление, когато в очите неволно се появяват сълзи, а сърцето става меко, като восък. Това е моментът, в който Бог по тайнствен начин се докосва до човешката душа.

В известното си стихотворение „Молитва” Лермонтов говори за благодатната сила, благодарение на която „и верится, и плачется, и так легко-легко”. Силата, която се съдържа в молитвата и принуждава човека да плаче от умиление, е силата на Божията благодат, която посещава сърцето на молещия се. Става дума не за нещо друго, а за мистичната среща на човешкото сърце с Бога. В основата на тази среща стои същият онзи опит, който са имали ап. Павел и преп. Симеон, само че в по-приглушена форма. Този опит трудно се поддава на словесно описание, но е основополагаща реалност на истинно-религиозния живот. Той може да бъде достъпен на всеки от нас, ако се научим съсредоточено и внимателно да се молим, ако изпълняваме заповедите на Христос и живеем според християнското си призвание.

Превод: Златина Иванова