Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Предисловие към „За себе си и за епископите” от св. Григорий Богослов

Понеделник, 01 Декември 2014 Написана от Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)

ilarionТози, който е призван да бъде епископ, е призван не за да командва, но за да извършва това служение с такава кротост и такова смирение, че то да бъде полезно и на самия извършител, и на този, към когото е отправено… защото управлението при християните трябва да бъде във всичко различно от властта на езичниците, която е жестока, безсрамна и безплодна.

Ориген, Тълкувание на Матея 20:25.

Предлаганата тук на вниманието на читателите поема на Григорий Богослов, преведена от о. Алексий Ястребов,[1] до този момент не е публикувана на руски език. В „Патрологията” на Ж.-П. Мин тя е поставена непосредствено след знаменитата поема „За своя живот”, която е преведена на руски език през 19 век сред другите автобиографични съчинения на св. Григорий. Решението на тогавашните издатели да не публикуват дадения сега текст, очевидно, е било обусловено от неговото съдържание, защото св. Григорий се изказва много рязко за своите събратя по архиерейско служение.

Всъщност, настоящият текст далеч не е единственият, в който св. Григорий стоварва груба и нелицеприятна критика върху епископите от своето време. Освен него, на св. Григорий принадлежат още няколко стихотворения, специално посветени на темата за достойнството на архиерейския сан и недостойнствата на неговите носители – те са влезли в руските събрани съчинения на светеца. В тези стихове св. Григорий критикува епископите, също така, и за разколи и разделения, които те са внесли в Църквата:

Едни от вас спорят за свещените престоли,

един с друг враждуват, навличат безчислени беди

и техни жертви стават сами…

Други пък, раздени на партии, смущават

Изтока и Запада: с Бога започват, завършват с плътта.

От тези борци и при другите се появяват имена и битка започва:

за мен бог е Павел, при тебе – Петър, за него – Аполос.[2]

Христос напразно пронизан е с гвоздеи![3]

Стихотворенията на св. Григорий съдържат също така и немалко резки изобличения от нравоучителен характер, подкрепени със сатирични описания на архиерейския бит:

Григорий не е вече сътрапезник на земния цар, както бе преди,

той няма да вземе и малка облага за своята мешка[4],

няма да полягва сред пируващите, клюмнал и безмълвен,

едва поемащ дъх и ненаситен към храната, като робите…

Няма да целувам ръце, изцапани със кръв,

няма да докосвам нищо под шията, та с малко милост да се сдобия.

На пир свещен, именен, погребален или сватбен

не ще отида с многочислена свита,

та всичко или с челюсти да изтребя, или да предоставя

на съпровождащите – с хищните ръце на Бриарей[5],

а вечер да се завърна с претоварения кораб – одушевен гроб,

да отправя у дома отеготеното черво,

и от преяждане едва поемащ дъх към нова обилна трапеза да бързам,

неосвободен от бремето[6] на предхождащото тържество.[7]

През 80-те години на 4 век, когато са писани тези строфи, Църквата стремително се е разраствала: навред са се откривали нови храмове; след дългото надмощие на арианите отново на архиерейските катедри са се поставяли поддръжници на Никейската вяра. Обаче, външният разцвет не можел да заблуди опитния пастир, който е бил дълбоко загрижен за вътрешното състояние на Църквата. Св. Григорий добре е разбирал, че сред новоръкоположените епископи има много бивши ариани, които само били надянали новите маски, изгодни според обстоятелствата на времето. Освен това, той е разбирал, че вакантните архиерейски места ще бъдат запълнени далеч не от най-добрите кандидати, поради това, че е невъзможно в кратки срокове да бъде подготвен достатъчен брой достойни свещенослужители. Той оставал с впечатлението, че в свещените степени въздигали когото падне, само и само да бъдат запълнени вакантните места:

Всекиму е даден вход в незаключена врата, и ми изглежда,

че чувам глашатая, който стои в средата и възглася:

Елате тук, злодеи, изметта на обществото,

чревоугодници, широкоплещести, безсрамни, нагли,

пияници, скитници, сквернословци, контета,

лъжци, обиждачи, клетвопрестъпници,

ограбващи народа, безнаказано на чуждото имущество

налагащи ръце, убийци, измамници, невярващи…

двоедушни, служители на промените на времето,

полипи, приемащи цвета на камъка, на който живеят…

Елате смело! За всички е приготвен широкият престол!

Елате, прикланяйте младите вратлета под протегнати десници,

които благосклонно са издигнати над всички, дори над нежелаещите…

Велико чудо! Не само, че Саул не е чужд на благодатта, но е и пророк![8]

И тъй, никой – ни земеделец, ни дърводелец, ни кожар,

ни ловджия, ни ковач –

никой да не остава надалеч и да не търси друг пътеводител към Бога:

та нали е по-добре да си началник, отколкото да се подчиняваш на началника.

Нека един да захвърли голямата секира, друг – дръжките на плуга,

трети – духалото, четвърти – копието, пети – клещите,

и всички – тука! Тълпете се пред Божествената трапеза,

натиснати и притискайки другите…

Който прави копие на картина, той поставя първо пред себе си оригинала,

а след туй и копието приема в себе си образа на оригинала,

но който гледа на вас, той ще тръгне в обратната[9] посока.

И това е единствената полза от вашата порочност![10]

Впечатленията на св. Григорий от съвременните му свещенослужители, както става пределно ясно от приведените строфи и от поемата „За себе си и за епископите”, са били доста песимистични. Може даже да изглежда, че той преувеличава, че е твърде субективен в своите оценки. Свален от Константинополския престол от събратя-епископи, св. Григорий им е бил силно обиден: това е, без съмнение, една от причините на неговите изобличения по техен адрес. Обаче, би било невярно целият негов патос по техен адрес да бъде сведен до личната обида. В това, което е произтекло с него самия, той виждал не толкова своята лична трагедия, колкото общата кризисна ситуация, струпала се в Източната църква към края на 4 век. Според неговите очи протичало постепенно покоряване на Църквата от „света”[11], масово оскверняване на епископата и клира.[12] Образът на епископа като пастир, духовен наставник и духовен старец, който притежава, по силата на своите високи духовни качества, безпрекословен авторитет в очите на паството, постепенно е бил заменян от образа на епископа – държавен служител, участник в светските церемонии, който послушно следва указанията на гражданските власти: не само по църковно-административните въпроси, но така също и в областта на догматиката. Постепенно се размивала границата между Църквата и „света”, между „Царството на Духа” и „царството на кесаря”.

Процесът на оскверняване на клира, секуларизацията и „одържавяването” на Църквата, който започнал по времето на Константин Велики, довел в епохата на Юстиниан до официалното провъзгласяване на идеала за т. нар. „симфония” между империя и Църква – симфония, при която Църквата фактически губи своята независимост и се оказва в пълно подчинение от светските власти. През иконоборческата епоха (7-8 век) византийският епископат, поради своето нагаждачество, дотолкова загубил авторитет в очите на паството, че народът започнал да се обръща за духовно ръководство не към представителите на „официалната църква”, а към монасите, които в много случаи се оказвали основни защитници на правата вяра против изпадащите в ереси императори и послушните им епископи.

Св. Григорий Богослов не можело да не вижда в каква бездна се спускат представителите на църковното ръководство, когато следват законите на „този свят” – именно поради това, той с всичките си сили се и възпротивявал срещу оскверняването на епископата и клира. В своите стихотворения той говори за наказанията, които очакват недостойните клирици на Страшния съд, припомня за библейския потоп и унищожаването на Содом като предобрази на Страшния съд:

Спрете, приятели! Да прекратим упражняването на нечестие!

Да почетем, накрая, Бога, със свети жертви!

Ако сме убедени, да извлечем полза от моето изказване!

Ако словото ми и старостта ми покриват наглостта на младоците,

или тези врани,[13] които гръмко и безумно ми вещаеха бури,

то свидетелствам чрез ръката на безсмъртния Бог и страшния ден…

че не съм им съпрестолник, ни сътрудник,

нито събеседник, нито спътник в плаване или по път.

Но нека ходят те по свои пътища, а през това време аз

ще търся за себе си Ноев ковчег, че в него да се спася от страшната гибел,

след което да избягам, като съм далеч от злия

и подпален Содом в ужасния и неизразим дъжд.[14]

Изобличенията на Григорий по адрес на недостойните църковни кадри звучат като пророческо предупреждение за всички бъдещи поколения. През 11 век с подобни изобличения към епископите и свещениците от своето време[15] се е обръщал св. Симеон Нови Богослов,[16] който явно е бил под влиянието на Григорий.

Дотогава, докато в Църквата остават архипастири, недостойни за своето призвание, думите на св. Григорий Богослов ще запазват своята актуалност.

Превод: Ивайло Маринов



 

* Иларион, епископ Подольский Предговор [Св. Григорий Богослов. О себе самом и о епископах] – В: Церковь и время, 22, 1, 2003, с. 106-110 (бел. прев.).

[1] Преводът е направен по критичното издание: Gregor von Nazianz. Über die Bischöfe (Carmen 2, 1, 12), Text von B. Meier [SGKA NF 2, 7], Paderborn, 1989, S. 30-73. При разночетения обаче не винаги като основа е ползван текстът на Майер – в някои случаи предпочитание е отдадено на по-ранните редакции на това произведение, като например PG 37:1166-1227. Ястребов е искренно признателен на директора на Гръко-латинския кабинет, д-р Ю. А. Шичалин, при чието активно участие е подготвен крайният вариант на руския текст на тази поема.
[2] По: 1 Кор. 3:4.
[3] PG 37:1238-1239.
[4] Тяло.
[5] Могъщо древногръцко митично чудовище с 50 глави и 200 ръце, син на Уран и Гея (бел. прев.).
[6] Поради запек (бел. прев.).
[7] PG 37:1266-1267.
[8] Виж: 1 Цар. 10:10-13.
[9] Във всякакъв смисъл (бел. прев.).
[10] PG 1233-1236.
[11] Виж: Иоан 14:30 (бел. прев.).
[12] Положение, което ще бъде още по-силно засвидетелствано и изпитано от св. Йоан Златоуст 20 години по-късно (бел. прев.).
[13] Св. Григорий нарича своите противници на Втория вселенски събор: „врани”, „гарги”  и „младоци”.
[14] PG 37:1242-1243.
[15] Век по-рано това е направил по своя начин и св. Йоан Рилски (бел. прев.).
[16] Виж, например, неговия химн 58.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9dafa 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме