Предисловие към „За себе си и за епископите“ от св. Григорий Богослов

Този, който е призван да бъде епископ, е призван не за да командва, но за да извършва това служение с такава кротост и такова смирение, че то да бъде полезно и на самия извършител, и на този, към когото е отправено… Защото управлението при християните трябва да бъде във всичко различно от властта на езичниците, която е жестока, безсрамна и безплодна.

(Ориген, Тълкувание на Мат. 20:25)

Предлаганата тук на вниманието на читателите поема на св. Григорий Богослов, преведена от о. Алексий Ястребов,[1] до този момент не е публикувана на руски език. В Патрологията на абат Ж.-П. Мин тя е поставена непосредствено след знаменитата поема „За своя живот“, която е преведена на руски език през деветнадесетото столетие сред другите автобиографични съчинения на св. Григорий. Решението на тогавашните издатели да не публикуват представения сега текст очевидно е било обусловено от неговото съдържание, защото св. Григорий се изказва много рязко за своите събратя по архиерейско служение.

Всъщност настоящият текст далеч не е единственият, в който св. Григорий стоварва груба и нелицеприятна критика върху епископите от своето време. Освен него на св. Григорий принадлежат още няколко стихотворения, специално посветени на темата за достойнството на архиерейския сан и недостойнствата на неговите носители – те са влезли в руските събрани съчинения на светеца. В тези стихове св. Григорий критикува епископите също и за разколите и разделенията, които те са внесли в Църквата:

Едни от вас спорят за свещените престоли,

един с друг враждуват, навличат безчислени беди

и техни жертви стават сами…

Други пък, разделени на партии, смущават

Изтока и Запада: с Бога започват, завършват с плътта.

От тези борци и при другите се появяват имена и битка започва:

за мен бог е Павел, при тебе – Петър, за него – Аполос.[2]

Христос напразно пронизан е с гвоздеи![3]

Стихотворенията на св. Григорий съдържат и немалко резки изобличения от нравоучителен характер, подкрепени със сатирични описания на архиерейския бит:

Григорий не е вече сътрапезник на земния цар, както бе преди,

той няма да вземе и малка облага за своята мешка,[4]

няма да полягва сред пируващите, клюмнал и безмълвен,

едва поемащ дъх и ненаситен към храната, като робите…

Няма да целувам ръце, изцапани с кръв,

няма да докосвам нищо под шията, та с малко милост да се сдобия.

На пир свещен, именен, погребален или сватбен

не ще отида с многобройна свита,

та всичко или с челюсти да изтребя, или да предоставя

на съпровождащите – с хищните ръце на Бриарей,[5]

а вечер да се завърна с претоварения кораб – одушевен гроб,

да отправя у дома отеготеното черво,

и от преяждане едва поемащ дъх към нова обилна трапеза да бързам,

неосвободен от бремето[6] на предхождащото тържество.[7]

През 80-те години на четвъртото столетие, когато са писани тези строфи, Църквата стремително се е разраствала: навред са се откривали нови храмове; след дългото надмощие на арианите отново на архиерейските катедри са се поставяли поддръжници на Никейската вяра. Външният разцвет обаче не е можел да заблуди опитния пастир, който е бил дълбоко загрижен за вътрешното състояние на Църквата. Св. Григорий добре е разбирал, че сред новоръкоположените епископи има много бивши ариани, които само са надянали новите маски, изгодни според обстоятелствата на времето. Освен това той е разбирал, че вакантните архиерейски места ще бъдат запълнени далеч не от най-добрите кандидати поради това, че е невъзможно в кратки срокове да бъде подготвен достатъчен брой достойни свещенослужители. Оставал е с впечатлението, че в свещените степени въздигат когото им падне, само и само да бъдат запълнени вакантните места:

Всекиму е даден вход в незаключена врата, и ми изглежда,

че чувам глашатая, който стои в средата и възглася:

Елате тук, злодеи, изметта на обществото,

чревоугодници, широкоплещести, безсрамни, нагли,

пияници, скитници, сквернословци, контета,

лъжци, обиждачи, клетвопрестъпници,

ограбващи народа, безнаказано на чуждото имущество

налагащи ръце, убийци, измамници, невярващи…

двоедушни, служители на промените на времето,

полипи, приемащи цвета на камъка, на който живеят…

Елате смело! За всички е приготвен широкият престол!

Елате, прикланяйте младите вратлета под протегнати десници,

които благосклонно са издигнати над всички, дори над нежелаещите…

Велико чудо! Не само, че Саул не е чужд на благодатта, но е и пророк![8]

И тъй, никой – ни земеделец, ни дърводелец, ни кожар,

ни ловджия, ни ковач –

никой да не остава надалеч и да не търси друг пътеводител към Бога:

та нали е по-добре да си началник, отколкото да се подчиняваш на началника.

Нека един да захвърли голямата секира, друг – дръжките на плуга,

трети – духалото, четвърти – копието, пети – клещите,

и всички – тука! Тълпете се пред божествената Трапеза,

натиснати и притискайки другите…

Който прави копие на картина, той поставя първо пред себе си оригинала,

а след туй и копието приема в себе си образа на оригинала,

но който гледа на вас, той ще тръгне в обратната[9] посока.

И това е единствената полза от вашата порочност![10]

Впечатленията на св. Григорий от съвременните му свещенослужители, както става пределно ясно от приведените строфи и от поемата „За себе си и за епископите“, са били доста песимистични. Може даже да изглежда, че той преувеличава, че е твърде субективен в своите оценки. Свален от Константинополския престол от събратя-епископи, св. Григорий им е бил силно обиден: това е без съмнение една от причините на неговите изобличения по техен адрес. Невярно би било обаче целият негов патос по техен адрес да бъде сведен до личната обида. В това, което се е случило с него самия, той е виждал не толкова своята лична трагедия, колкото общата кризисна ситуация, струпала се в Източната църква към края на четвъртото столетие. В неговите очи е протичало постепенно покоряване на Църквата от „света“,[11] масово оскверняване на епископата и клира.[12] Образът на епископа като пастир, духовен наставник и духовен старец, който по силата на своите високи духовни качества притежава безпрекословен авторитет в очите на паството, постепенно е бивал заменян от образа на епископа – държавен служител, участник в светските церемонии, който послушно следва указанията на гражданските власти: не само по църковно-административните въпроси, но и в областта на догматиката. Постепенно се е размивала границата между Църквата и „света“, между „Царството на Духа“ и „царството на кесаря“.

Процесът на оскверняване на клира, на секуларизацията и „одържавяването“ на църквата, който е започнал по времето на Константин Велики, в епохата на Юстиниан е довел до официалното провъзгласяване на идеала за т. нар. „симфония“ между империя и църква – симфония, при която църквата фактически губи своята независимост и се оказва в пълно подчинение от светските власти. През иконоборческата епоха (7-8 в.) византийският епископат поради своето нагаждачество дотолкова е загубил авторитет в очите на паството, че народът е започнал да се обръща за духовно ръководство не към представителите на „официалната църква“, а към монасите, които в много случаи се оказвали основни защитници на правата вяра против изпадащи в ереси императори и послушни тям епископи.

Невъзможно е св. Григорий Богослов да не е виждал в каква бездна се спускат представителите на църковното ръководство, когато следват законите на „този свят“, и тъкмо затова той с всичките си сили се е и възпротивявал срещу оскверняването на епископата и клира. В своите стихотворения той говори за наказанията, които очакват недостойните клирици на Страшния съд, припомня за библейския потоп и унищожаването на Содом като предобрази на Страшния съд:

Спрете, приятели! Да прекратим упражняването на нечестие!

Да почетем, накрая, Бога, със свети жертви!

Ако сме убедени, да извлечем полза от моето изказване!

Ако словото ми и старостта ми покриват наглостта на младоците,

или тези врани,[13] които гръмко и безумно ми вещаеха бури,

то свидетелствам чрез ръката на безсмъртния Бог и страшния ден…

че не съм им съпрестолник, ни сътрудник,

нито събеседник, нито спътник в плаване или по път.

Но нека ходят те по свои пътища, а през това време аз

ще търся за себе си Ноев ковчег, че в него да се спася от страшната гибел,

след което да избягам, като съм далеч от злия

и подпален Содом в ужасния и неизразим дъжд.[14]

Изобличенията на Григорий по адрес на недостойните църковни кадри звучат като пророческо предупреждение за всички бъдещи поколения. През единадесетото столетие с подобни изобличения към епископите и свещениците от своето време[15] се е обръщал и св. Симеон Нови Богослов,[16] който явно е бил под влиянието на св. Григорий.

Дотогава докато в Църквата остават архипастири, недостойни за своето призвание, думите на св. Григорий Богослов ще запазват своята актуалност.

Превод: Ивайло Маринов