1
На Запад падането на Константинопол през 1453 г. е преживяно като „нещастие за цялата християнска вяра“ (думи на имп. Фридрих Трети от писмо до папа Николай Пети). Въпреки столетията на религиозно разделение, толкова често превръщало се в кървава борба, християнският свят все още е запазвал съзнание за своето единство. След това за Византия забравили. А когато си спомнили за нея, сравнително съвсем неотдавна, си спомнили вече не като за свое собствено минало, не като за забравен отрязък от своята собствена история и традиция, а като за някакъв тайнствен, богат на багри и слабо понятен „Изток“. Започнали да „откриват“ Византия по същия начин, както във века на ненаситното историческо любопитство откривали Индия, Китай и доколумбовата Америка. Така появилата се византийска мода обаче намирисва на мода по някаква екзотика. И не е нещо случайно, например, че в синтеза на Тойнби православната християнска цивилизация на Византия се оказва изцяло откъсната от християнската цивилизация на Запада и е представена като съвършено отделен свят, със свой собствен ритъм на развитие и на умиране, за почти естествен завършек на който се признава турската империя, Pax Ottomanica.
Това противопоставяне на Византия спрямо Европа, като между Изток и Запад, отравя отвътре целия нов интерес към византийското минало в западната наука и го лишава от цялостна историческа перспектива. Превръщайки се във все по-интересен обект на историческо изучаване и естетическо любуване, Византия си остава чужда, все със същото това клеймо: „Изток“. Византия я изучават отвън – нея я няма в духовната памет на Запада.
Уви, същото може да бъде казано и за руснаците. Наистина, в Русия никога не са забравяли за връзката си с византийското културно и духовно наследство. Тази връзка, това наследство са оценявали различно, отричали са се от тях, но не са отричали самите тях. Колкото до историческата наука, руснаците са изпълнили това свое задължение с чест. От самото зараждане на византологията нашите учени са заемали в нея първите места и имената на Успенски, Василиев, Кондаков и толкова много още бележат всички главни етапи от нейното развитие. И при тях обаче „категориите“ на самото възприемане на Византия, цялостният дух на това старателно до дребнавост възстановяване – година подир година, век подир век – на сложната историческа тъкан на византинизма са все същите, каквито са и на Запад. Буквално нищо, освен „наченките на образованието“, които при това имат славянски произход, не ни свързва с този свят, не го прави за нас кръвно свой.
Нима обаче това е всичко? Нима само в такива научно-исторически помени за Византия се състои онова задължение, за което – сам обаче стеснявайки го – е писал Грановски?[1] Или пък има и друго измерение на Византия, да припомним за което в нашите именно дни, в нашата „апокалиптична“ ситуация, вече не е просто дълг на историческа вежливост, нито академична задача, а повеля на съвестта?
В такова макар и само напомняне се състои целта на настоящата статия.
Става дума за духовното, религиозното значение на Византия и на византинизма в нашата собствена съдба. Едва ли някой би отричал неразривната, единствена по рода си връзка на Византия с източното православие. Та нали и до днес православието не само че съхранява своята външна византийска „форма“, но и отвътре, по духовно най-дълбок начин е определено именно от византийската рецепция на християнството. Всички знаят това, но всичко се ограничава само до формалното знание и признаване. Смятам, че истинското, т. е. жизненото значение на византийския християнски опит, неговият непреходен смисъл и до ден днешен остават непонятни.
При класическата руска интелигенция това неразбиране не буди удивление. Не е тук мястото да говорим за трагедията на взаимоотношенията на тази интелигенция с Православната църква. Излиза обаче, че дори при наличие на религиозни интереси западният опит, западният път – от бл. Августин до св. Франциск, Якоб Бьоме и Паскал – се оказват за нея по-близки и разбираеми, отколкото източното православие. Руската интелигенция, „идейна и безпочвена“, според определението на Г. П. Федотов, познава православието или в синодалния му, казионен аспект и се отблъсква от него, или, посредством Лесков и всевъзможните „бито-описатели“ на уютното православно еснафство, където православието е неизменно съединявано с образа на ревящия дякон, със семинарския анекдот и простодушната поезия на всевъзможните там „говеения“ и „разговявания“… Руският интелигент не познава православието на Атанасий Александрийски и на великите кападокийци, на Халкидонския догмат и на исихастите, на Роман Сладкопевец и Йоан Дамаскин, и на първо място това се обяснява, разбира се, с факта, че в културната му памет има място за Елада и Рим, за Средните векове и Ренесанса, за Просвещението и романтизма, но не се е намерило място за Византия. За разлика от бл. Августин, Василий Велики не е влязъл в числото на класиците. А по този пункт нашият школски curriculum само отразява невежествените недостатъци и ограничеността на Западното средновековие.
Неизмеримо удивителна и печална липса на чувствителност и неразбиране на византийския „завет“ в самата Църква сред тези, които продължават да изповядват верността си към историческото православие. Откритите врагове на Византия тук са малко. В преобладаващото си мнозинство църковното общество остава по традиция вярно на византийския облик на православието и, без да проявява съмнение, вижда в него самоочевиден израз на християнството. Точно тук обаче аз виждам все повече засилващото се откъсване на това църковно съзнание от автентичното разбиране на византинизма. От определено време нататък и особено силно след революционния погром в Русия, в Православната църква все по-очевидно се надига борбата между различните „идеологии“, между различните преживявания на християнството. И е характерно, че всяко от тях неизменно апелира към византийския „канон“ на православието като към свой източник и свое обосноваване. Мечтата за реставрацията на свещеното теократично царство, за нова победа над света или, обратно, аскетично-монашеското отчуждаване от света, вярата в космическата преобразяваща сила на тайнствата или преживяването им като есхатологично „инобитие”, приемането на културата и отхвърлянето на културата – всички тези „нагласи на съзнанието“ така или иначе оправдават себе си чрез Византия, позовават се на онова византийско наследство, което Църквата и до днес е съхранила без изменение – в богослужението си, в иконата, в целия този „етос“ на православната църковност. От това наследство всяка църковна идеология избира онова, което най-много ѝ е по вкуса, след което обявява своя тип византинизъм за единствен, анатемосвайки и обвинявайки в предателство всички останали. Като не забелязва при това, че и останалите извеждат себе си до същия прототип, че се вдъхновяват от все същия този византийски първообраз.
Този именно разнобой в изтълкуването на византинизма показва, че вече няма цялостно разбиране, цялостна оценка за него, че е изгубен ключът от дверите на едно здание, което очевидно всички ценят като най-велика светиня и, вместо да се опитват да намерят този ключ, просто го разграбват камък по камък, без да разбират, че християнският византинизъм бива разрушаван от нашите собствени ръце.
Съществената лъжа на всяко подобно частично изтълкуване на византинизма, на всяка частична вярност към него е в това, че, утвърждавайки своята самодостатъчност, представяйки частта за цялото, техните защитници вече губят способността да виждат истинското цяло. Тъй като пък всяка част се разкрива в истинския си смисъл само във византийското цяло, то и свеждането на всичко до нея извращава и нея самата. Пред очите ни се извършва не само поразително стесняване на църковната памет, но и същинско изопачаване на византийското предание. А нима не точно този произволен избор на нещо едно при отричане на всичко останало, нима не това обсебване от една, пък била тя и правилна, идея, не са наричали „ерес“ в златните векове на византийския разцвет?
3
Какво обаче е това цяло и как в него се примиряват и съвместяват всичките тези, така очевидно изключващи се едно друго, твърдения? Това цяло, в което, вярвам, се крие и непреходната ценност на византийския религиозен опит, бих определил като византийски хуманизъм. Знам, че за мнозина подобно словосъчетание би изглеждало странно и дори абсурдно. Та нали изглежда че каквито и аспекти на византийския свят да изброяваме, няма да намерим в него тъкмо хуманистичния мотив. Нима това, което ние наричаме хуманизъм – вдъхновение на творчеството, себеразкриване на личността, свобода на търсенето и на избора – нима всичко това не започва с въставане против сакралното, догматическо Средновековие?
Когато говоря за „византийски хуманизъм“ обаче, ни най-малко нямам предвид някакъв специфичен аспект на Византия, който да можем да противопоставим на друг – нехуманистичен. Тайната на Византия е в това, че всички нейни аспекти, които сега са изскубвани и представяни като единствена нейна същност, и на първо място нейните два основни полюса – приемането на света и отхвърлянето на света, в действителност само заедно съставляват нейната същност, с всичките си привидни противоречия и в цялата своя „логическа“ несводимост един към друг. Взет поотделно, всеки от тези аспекти е не само ограничен, не само е белязан от престъпления и падения, но и в едностранчивостта си е по същество лъжлив и действително „античовешки“. Да го оправдаваме изцяло, да го провъзгласяваме за абсолютна норма е възможно само при отклоняване на християнската съвест, при забравяне на съвършената евангелска мяра. Затова именно няма да можем да видим духовната правда на византинизма като вечна и непреходна без преди това да сме се отказали от очарованието си от историческата Византия. Тази пък правда се състои тъкмо в „съвпадението на противоположностите“ – съвпадение, което не е абстрактно, а дълбоко жизнено, така щото изскубването на един от неговите аспекти или свеждането на цялата Византия до една единствена формула е равносилно на предателство спрямо самата ѝ дълбочина. И ето че накрая стигнахме до онази несложна мисъл, да напомним за която беше и целта ни. Та нали в крайна сметка всички аспекти на византинизма не са нищо друго, освен действителни аспекти на света и на човека, и по-точно – на света и на човека такива, каквито са ни показани в дву-единното откровение на Стария и Новия Завет и каквито ние вече не можем да не ги виждаме, освен ако съзнателно не се отречем от това виждане.
Това е светът – съвършен в божествения замисъл, с който е бил сътворен, светът-космос, целият пронизан от лъчите на премъдростта и едновременно с това страшен в своето падение, разпад, „стихийност“. И човекът – „образ и подобие Божие“, свободен творец, призван към безкрайно възрастване и „обòжение“, и в същото време паднал, нищ, зъл и греховен, носител на ада и на смъртта – сам за себе си и за света. Трябва да се разбере, че византийската мечта за свещеното теократично царство, за осветените от благодатта свят, природа и материя, не само не противоречи на аскетико-монашеското отричане на „света и всичката му хубост“, но и че само в парадоксално съчетание с него придобива автентичния си смисъл и, главно, намира своя съд, настоящата си мяра; да се разбере, че „отрицателният“ път на византийската мистика, който с такава сила отхвърля положителното, дискурсивното познание за Бога и тайните на света, далеч не изключва, а напротив – придава в крайна сметка автентично измерение на човешкия разум, взривявайки ограничеността му и въздигайки го до Божествения Логос; да се разбере, че даже йератичното изкуство на византийската икона и византийския храм изпълват всяко човешко изкуство с онази дълбочина, с онова знание за истинския свят и за истинския човек във всички техни измерения, на които в цялото си съвършенство дохристиянското изкуство никога не се е радвало. Ще повторим: духовната правда на Византия е в това, че колкото и самата тя да е падала, колкото и изопачено и често греховно да е въплъщавала собственото си виждане, светът, очертан от всички нейни аспекти, е свят, в който докрай действителни са и доброто, и злото, и свободата – свят, в който човекът е поставен пред цялата мяра на своята отговорност. И това, което при логическия анализ изглежда противоречие, на практика е само правда – сложна, мъчителна, прекрасна и безобразна правда. Ако пък под хуманизъм разбираме такова схващане за света и за човека, в което дори и само принципно са съхранени всички нейни „измерения“ и няма съзнателна, ограничаваща лъжа за тях, нито евтин оптимизъм, нито пък евтин песимизъм, то и византийският опит в историята на човечеството остава ненадмината мяра на християнския хуманизъм.
Историческият грях на Византия, който и до ден днешен отравя Църквата и до известна степен „оправдава“ въставането против нея на „съвременното“, пък било то и християнско съзнание, е в това, че тя е поставила самата своя „форма“ по-високо от правдата, открита от самата нея, че вместо да живее с абсолютизма на своето виждане и с негова помощ да съди и своите собствени достижения, и собствените си несъвършенства, тя е абсолютизирала самата себе си. Ето защо, както вече казах, не трябва да превръщаме византинизма в собствена вечна правда без преди това да сме се освободили от робството спрямо историческа Византия. Ние не трябва да се връщаме във Византия, а в самия свят, в самия човек отново да забележим всичко онова, което е забелязало в тях християнското зрение на Византия.
Твърде много са хората днес, които са готови да извършат предателство спрямо това виждане и да раз-човечат света. В това отричане на божественото достойнство, на дълбочината и на славата на човека, от когото даже и самият дявол не може да измие светлината на Духа, радикалните марксисти, без сами да знаят това, не се различават от радикалните християни. Като към последно прибежище се обръщаме към културата, към духовните ценности, към музеите… Нека обаче не се лъжем: това, чрез което свети към нас нашата култура и за което тя свидетелства, е можело да засияе само в свят, в който е влязъл образът на съвършения живот, в света на славата и нищетата, на съда и милосърдието, в свят, над който се издига Кръстът.
В изповядването на света именно като такъв е и правдата на византинизма.
Превод: Борис Маринов
* Шмеман, А. „Правда византинизма“ – В: Опыты, 3, Нью Йорк, 1954. Настоящият превод е извършен според: Шмеман, А. Собрание статей: 1947-1983, М.: „Русский путь“ 2009, с. 640-644 (бел. прев.).
[1] По думите на Грановски, върху руснаците лежи своеобразният дълг да оценят това явление (т. е. византинизма), на което те са толкова много задължени (Грановский, Т. Н. Собрание сочинений, М. 1900, с. 379; бел. рус. съст.).
