Мобилно меню

4.8666666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.87 (90 Votes)
1_8.gif„За древните гърци Хронос е символизирал времето, което води към смъртта, времето, което изяжда само себе си. Хронос е титан, който изяжда собствените си деца. Неговият антипод в гръцкия пантеон е Кайрос - "щастливият момент". Кайрос е много малък бог, с ръст на джудже и гол череп. На челото си обаче има кичур гъста коса. Ако го хванете за кичура, вие сте щастливец. Ако обаче закъснеете, макар и за миг, ръката ви се плъзга по голия му череп и вие вече няма как да го задържите. Този бог, Кайрос, е "щастливото време", скрито във времето на човешкия живот, той може да се появи и в часовете за работа, и в часовете за почивка - по всяко време.”[1]

Християнството дава нов живот и смисъл, изпълва с живо съдържание древната мъдрост. Премъдрият Соломон казва: „..няма нищо ново под слънцето” (Екл. 1:9). По-късно един от най-ерудираните отци на църквата св. Йоан Дамаскин ще внесе малка, но съществена поправка:Христос, “бидейки съвършен Бог, стана съвършен човек, и постигна най-новото от всички нови неща, единственото ново нещо под слънцето”[2]. Христос, Божият Син е крайъгленият камък, даващ смисъл на историята. С Боговъплъщението на Христос, кайросът влиза в хроноса и дава възможност на всеки  човек да вкуси от вечността на „Царството Божие”[3]. „Животът в Христа започва в този живот, семената му израстват в този свят. Но той в пълнота се осъществява в идващия живот – в бъдещия век, който очакваме”.[4]

В Новия завет се използват няколко термина за понятието време, всеки един от които има своята семантична натовареност, даваща една или друга насока на разбиране на това, което в българския език се превежда просто като време. При това, новозаветните писатели влагат ново съдържание, дават една различна трактовка на понятията от тази, която имат древните гърци или с която боравят философите.

Хроносът – гр. χρόνος е формалното, преходното време, времето като хронология и проста линейна последователност[1]. Хроносът, това е мястото, където се случват събитията, хронологията, човешката история, това е изчислимото, количественото, календарното или астрономическо време. Хроносът представлява поредица от обикновени събития, верига от идентични моменти, поради което може да се създаде илюзорното впечатление, че можем да го управляваме. Ние може да влезем в потока му, създавайки графици и разписания и по този начин  да установим срокове за изпълнението на едни или други събития, но това съвсем не означава, че го правим подвластни на себе си. Хроносът е средство в живота на хората, но не може да бъде цел. Целта на човешкия живот е друга, но тази цел се постига в хроноса.

Кайросът – гр.καιρός  е истинното, благодатното време, време на сбъдването, извършването и осъществяването,  това е време, изпълнено със съдържание и смисъл.[2] В богословието, както можем да заключим от употребата му в Новия завет, това е времето на Изкуплението, затворено между Боговъплъщението и Второто Пришествие на Христа,  чието съдържание се изпълва от спасението и влизането на човека във вечността. Кайросът е точката, в която Бог среща човечеството в хроноса. Това е мястото, където вечното низхожда към временното и временното се докосва до вечното. Но за да влезе кайроса в живота на всеки един е необходимо човек свободно да откликне на викащия към него Христос, само тогава от сивото ежедневие на хроноса могат да израстат чудните цветове на кайроса.

Еонът – гр. αἰών, αιώνιον понякога се използва за век, голям период от време, но в езика на Църквата, това е думата за вечност. Това е парадоксът на времето. Вечност и време в езика на Библията не са тъждествени, не са свързани. Светите отци противопоставят хроноса – „времето на сетивния свят” на еона – вечността, „времето на вечносъществуващия космос (ред)”.[3]

Човекът трябва, използвайки хроноса и чрез събитието на кайроса  да премине в еона, във вечността. Но той не може сам да направи това, затова Бог влиза във времето, за да може човек да влезе във вечността (έχη ζωήν αιώνιον) (Ин. 3:13-16). Бог е този, Който прокарва пътя между небето и земята и прави възможен прехода от временното във вечното. С идването на Христос времето престава да има власт над човека. То отстъпва място на кайроса, чието средоточие става Литургията на Църквата и намира своята кулминация в Евхаристията, която непрекъснато преповтаря пасхалното тайнство, с което се отварят вратите на верните за вечността[4].  Евхаристията, която както категорично заявява един от големите апологети на евхаристийното богословие на нашето време митр. Йоан Зизиулас, не може да бъде осмислена и разбрана извън есхатологията.[5] Евхаристията, това тайнство на любовта, без която самата Евхаристия е немислима.[6]

Любовта, която има също есхатологичен характер е не само една от добродетелите, но се явява онтологическа, а не просто нравствена категория.[7] „Любовта, това е, което ще се съхрани в ‘нестареещия и нескончаем век’, когато всички дарования, които ни впечатляват днес, такива като например знание, пророчества и т.н., ще се премахнат”.[8]
 
Но въпреки че благоприятното време (кайрос) е настанало, промяната в човека настъпва бавно. Бидейки до идването на Христа само в хроноса, без да имат реалната възможност да вкусят от вечността, хората правят неуверено първите си стъпки, като продължават да служат на двама господари – на закона и благодатта. Те искат да налеят в живота си „ново вино”, но трудно се разделят със „старите мехове”.[9] При това, тези стъпки са толкова предпазливи, че често крачката напред е съпроводена с няколко назад, факт, подлагащ на изпитание дори самия ап. Павел, който е принуден да каже:
 
„Толкова ли сте неразумни? След като наченахте с дух, с плът ли сега свършвате? Тачите дни, месеци, времена и години! Боя се за вас, да не би напразно да съм се трудил помежду ви!” (Гал. 3:3; 4:10-11).

 




[1] Клюге, А. „Не Ноев ковчег, а множество лодки”, Литературен вестник, год. 12, 13-19.02, 2002.
[2] Louth, A. The wisdom of the Greek fathers. Oxford, 1997, p.24.
[3] „Законът и пророците бяха до Иоана; оттогава Божието царство се благовествува, и всеки на сила влиза в него”. Лк. 16:16.
[4] Св. Николай Кавасила. Περί τής έν Χριστώ ζωής. Λόγος Δ.  PG 150:584
[1] Виж по-подробно: Cullmann, O. Christ and Time, London., 1951; Marsh, J. The Fullness of Time, New York, 1952.
[2] Cullman, O. Christ and Time, p.20.
[3] Виж например:  Св. Василий Велики, Λόγος Β΄ Προς Εύνόμιον περι Υίου, PG 29:596B; Св. Григорий Богослов, Λόγος λη΄ Είς τά Θεοφάνεια, είτουν Γενέθλια τού Σωτήρος. PG 36:320B
[4] Сравни Ин. 6:27.
[5] Виж: Зизиулас, Йн. Евхаристия и Царство Божие. – В: Церковь и Евхаристия, Москва, 2009, с. 203-298.
[6] Ibid. с. 284.
[7] Ibid.
[8] Ibid. Особено впечатляващо явление днес е жаждата на хората за пророчества и чудеса. Разбира се, това е било характерно в по-голяма или по-малка степен за всички времена от историята на човечеството – търсенето на чудото, което да те накара да повярваш. „Ако не видите знамения и чудеса никак няма да повярвате” (Йн. 4:48). За същото говори и (Йн. 2:23). Св. ап. Павел, бидейки свидетел на увлечението на коринтяните по чудеса и харизми (І Кор. 12: 1-31), е принуден да им изясни превъзходството на любовта над всичко останало (І Кор.13: 1-7), както и да обясни нейния онтологически и есхатологичен характер –„Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати” (І Кор. 13:8).
[9] Сравни Лк. 5:38-39; Мт .9:17.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/389 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Човек може да изглежда мълчалив, но ако сърцето му осъжда другите, то той бърбори неспирно; друг обаче може да говори от сутрин до вечер и все пак да бъде истински мълчалив, т. е. да не казва нищо безполезно.
Авва Пимен

   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.