„Дневници 1973-1983“

Вторник, 3 април 1973 г.

Днес – лекция: за Възкресния прокимен на Всенощното бдение, за подготовката към четенето и за самото четене на Евангелието и т. н. И отново: колко много откриваш радостно сам за себе си в тези опити да предадеш на другите непредаваемото. Боя се, че тези опити са неуспешни; дори в „православието“ хората са се отучили да разбират, да чувстват и да съзнават за какво става дума в богослужението, каква е онази реалност, в която то въвежда, как – преди да ни съобщи нещо, да предаде, да обясни – то създава „измерението“, в което и само в което може да стане всичко това: и съобщаването, и предаването, и причастяването. И Църквата съществува само за да яви това измерение в действителността. Без него цялото ѝ учение, строй и порядък не означават нищо… Но точно това [често] не чувстват дори богословите и поради това имам от тях такъв тежък „махмурлук“. В Святая святих проникнаха немските професорчета, които ни обясняват – научно и с примери – всичко: и „същността“, и „развитието“ и „проблемите“, но уви, тяхното не струва и пукнат грош. Студентът пък, седял три години над догматиката, патристиката и историята на Църквата, или се старае възможно по-скоро да забрави всичко това, или сам се превръща в „немско професорче“ и с безкрайна важност пише за „мистичния опит според Максим Изповедник“. И играта продължава…

Четвъртък, 27 септември 1973 г.

… Сигурен съм например, че аз не съм призван към никакво лично ръко­водство на хората. Не обичам нито „интимните“ изповеди, нито каквито и да било излияния от личен характер. Когато изповядвам, винаги имам чувство­то, че това не съм аз, а някой друг, и че всичко, което казвам, са само някакви безлични предписания, но съвсем не и онова, което трябва. А от свещеника очакват тъкмо такова лично ръководство, в негово лице виждат същината на свещенството. Вероятно много греша, но така и никога не видях около себе си, в Църквата, никаква особена полза от това духовно ръководство. Точно обратното, винаги виждах по-скоро вреди – едно снизходително от­ношение към егоцентризма, изтънчена духовна гордост (и от двете страни), едно свеждане на вярата до самия себе си и до собствените проблеми. Сами­ят аз пък винаги – още от дете – съм схващал същността на християнството не в смисъл, че то разрешава проблемите, а че ги премахва, че извежда чове­ка в такова измерение, където тях ги няма. В измерението, в което те същест­вуват, те поради това и съществуват, защото са неразрешими. Ето защо и самото християнство винаги е проповед, т. е. явяване на онова другото, висшето измерение, на самата реалност, а не обясняване на тази реалност… Ще ми кажат: а старчеството, с което днес е толкова модерно да се занимаваш? Възможно е, и дори най-вероятно е точно така, то да е особено призвание в Църквата, което не съвпада със свещенството, с пастирството като такова. Но нали и това призвание – в случай че приемем сериозно всичко онова, което знаем за старчеството, – не е в това интимно изповедничество, не е в обясненията и разрешенията на проблемите, а в същото това явяване на са­мата реалност. И поради това са толкова опасни псевдостарците, които така много се наплодиха в наши дни и чиято същност се свежда до духовното властолюбие. Към това псевдостарчество тласка всъщност самата система, която прави от всеки свещеник „духовник“ и малък „старец“. В Православ­ната църква вече почти няма монаси, които да не смятат за свой свещен дълг две години след пострижението си да започнат да пишат за Иисусовата мо­литва, духовността и аскетизма, да обучават в „умното дèлание“ и т. н. Няма и свещеници, които да не се смятат за способни за пет минути да разрешат всички проблеми и да наставят в пътя на истината…

Четвъртък, 11 октомври 1973 г.

Вчера ходих на „Андрей Рубльов“ в „Lincoln Center“. Много чаках този филм след възторжените похвали на владика Александър Семьонов-Тян-Шански и Никита Струве – хора с несъмнен вкус и вътрешен слух. Уви, разочарование. Филмът нито веднъж не ме увлече истински, не ме вкара вътре в себе си. Разбирам и „прегръщам“ всичките добри намерения на Тарковски, но avec de bonnes intentions on fait de mauvais films.[1] Целият негов (т. е. на филма) символизъм, уж така интензивно поднесен и натрапен, с уж така видните през цялото време детайли и шарки (вижте – казва – импресионистичната ми техника): опашката на коня и задните му части камерата следи цели две минути! И една жестокост, която е поднесена малко като в Grand Guignol.[2] Частичният успех е налице, талантът е налице. Като цяло обаче според мен това е провал. Изкуството, и особено зрителното, изисква „синергизма“, участието, че дори и съпричастието на зрителя. Тук пък всичко е сдъвкано, дадено наготово, смляно. Зрителят обаче остава отвън. В салона срещнах стотици познати. След края на филма двамата със Серьожа се изнесохме бързо. И друг път съм слушал всичките тези „потресаващо беше“!

Петък, 14 декември 1973 г.

„Христос никога не се е смял“. Мислих за това вчера по време на Christmas Party-то[3] в семинарията, където със смях и с много добре изпипани сцени от семинарския живот като че ли се „екзорцираха“ всички недоразумения, всички изпарения от нашия малък и поради това неизбежно повреден от всевъзможна дребнавост свят. Смях от различно естество. Има го несъмнено и смеха като форма на скромност. Изтокът почти е лишен от чувство за хумор – оттук е и толкова многото гордост, помпозност и склонност tout prendre au tragique.[4] Винаги ме изморяват хората без чувство за хумор, вечно напрегнатите, вечно обиждащите се, когато бъдат сваляни от своите си висоти, „моноидеистите“. Ако ни е казано „станете като деца“, то това не може да стане без чувство за хумор. Разбира се, подобно на всичко, смехът също е паднал и може да бъде демоничен. По отношение на идолите обаче смехът е спасителен и необходим повече от всичко друго.

… Аз обожавам дома си и всяко заминаване за мен винаги е подобно на смърт, завръщането ми се струва безкрайно далечно! Това, че в света съществуват домове – всички тези безбройни осветени прозорци, зад всеки от които има някакъв „дом“ – винаги ме изпълва със светла радост. Подобно на Мегре, аз почти бих искал да проникна във всеки един от тях, да усетя неговата единственост, качеството на жизнената му топлина. Винаги когато виждам мъж или жена да вървят с покупки, а това означава към дома си, си мисля: ето, той или тя си отиват у дома, в своя истински живот. И ми става хубаво, и те ми стават някак близки. Повече от всичко ме занимава какво правят хората, когато „не правят нищо“, т. е. именно когато живеят. И ми се струва, че само тогава се решава тяхната съдба, само тогава животът им става важен. „Еснафско щастие“ – това понятие са го измислили и са вложили в него презрението и осъждането си активистите от всички оттенъци, т. е. всички онези, които всъщност са лишени от чувството за дълбочина на самия живот – онези, които мислят, че животът изцяло се разпада на дела. Великите хора, като например Де Гол, са в действителност „малки“ хора и поради това от тях остава така малко или, още по-вярно, интересът след тяхното отминаване все повече и повече се съсредоточава върху „малкото“ у тях, върху техния живот, а не върху делата им, които се оказват в значителна степен призрачни! „Той нямаше личен живот“ – казваме ние с похвала. А в действителност това е и глупаво, и тъжно; и нямалият личен живот в крайна сметка не е нужен никому, защото на хората един от друг и един в друг им е нужен живот. Бог ни дава Своя живот („за да имаме ние живот от живот“ – Кавàсила), а не идеи, доктрини или правила. И общението е само в живота, а не в делата. Затова домът не противоречи на израза „tout est ailleurs“, който противоречи на почти всяка активност. У дома, когато всичко е „свършено“ (върнал си се от работа…), се възцарява самият живот, но точно той е открит „другиму, другиму, другиму“. Христос е бил бездомен не защото е презирал „еснафското щастие“ – Той е имал и детство, и семейство, и дом, а защото е бил „у дома“ Си навсякъде в този свят, сътворен от Неговия Отец като дом за човека. Само „на дома“ (не на държавата, нито на активността и т. н.) може, по Евангелието, да се каже: „Мир на този дом“. Ние не притежаваме „пребиваващ тук град“,[5] т. е. не можем да се отъждествим с нищо в света, тъй като всичко е ограничено и – след Христос – всяко отъждествяване се превръща в идолопоклонство, но ние имаме дом – човешки, и дом Божи – Църквата. И разбира се, най-дълбокото преживяване на Църквата е именно преживяването ѝ като дом. Винаги е тъкмо това, винаги и преди всичко самият живот (Литургия, вечер, утро, празник), а не активност. „Църковна дейност“, „църковен деятел“, „обществен деятел“: колко груби са всъщност тези понятия и как от тях не лъха нито светлина, нито радост…

Понеделник, 17 декември 1973 г.

В петък – чуден разговор с внуците в Wappingers Falls, у Ана и Том, при които нощувах и където на следващото утро имаше архиерейска служба с две хиротонии на наши студенти. След като в онова утро написах за дома и за живота, снощната вечер бе като че ли изпълнение на написаното, негова очевидност.

… В светлината на вчерашния ни разговор с Миша днес си мислих за срещата ми миналия вторник с о. Г. Граббе. Той казва: целта ни е да опазим „чистото православие“. В действителност, разбира се, нашият спор, коренното ни разногласие, е съвсем друго. За него „чистото православие“ е преди всичко и изключително бит. У тях няма никаква мисъл, никаква „проблематика“, нито дори способност тя да бъде разбрана; напротив – има органично оттласкване от нея, нейно отричане. От тяхна гледна точка отричането и оттласкването е правилно, защото всяка мисъл и всеки „проблем“ е опасност за бита. А междувременно цялата сегашна криза на християнството се състои тъкмо в това, че е рухнал „битът“, с който самото то се е свързвало и комуто всъщност се е подчинило, макар и да го е украсило в християнски тонове. Въпросът обаче съвсем не е в това, бил ли е този бит лош или добър – той е бил едновременно и лош, и добър, – а само в това, възможно ли е и необходимо ли е да се придържа към него – като към conditio sine qua non[6] – самото християнство, самото православие. На този въпрос „те“ отговарят с едно стопроцентово, дълбинно да. И точно поради това така лесно преминават от бита към „апокалиптиката“. По парадоксален начин апокалиптичната истерия се ражда именно от „битовистите“, като реакция на гибелта на бита, на органичния живот, на обичая, на строя. Оттук е още и инстинктивният им страх от тайнствата (от честото причастяване и т. н.). Защото тайнството е есхатологично, то не се вмества само в бита (в който обаче прекрасно се намества „умилителният обичай на ежегодното говеене“). Оттласкване от културата и от богословието. Защото и културата, и богословието са есхатологични по самата си природа. Те внасят в бита проблематика, въпроси, трагизъм, търсене, борба, те през цялото време заплашват статиката на бита. Културата „битовистите“ приемат само тогава, когато е застивала и превръщайки се в част от бита, е ставала една „обезвредена“ безопасна игла. Когато вече знаят какво и как следва да мислят (или да не мислят) за нея. Приживе Хомяков е бил смятан за модернист и рушител на устоите; сега за всички „битовисти“ той е символ и въплъщение на консерватизма. И това е така, защото „битовистите“ са абсолютно неспособни да възприемат каквото и да е съвременно творчество и духовно да се ориентират в него. За тях християнството, православието, е добро и „приемливо“ само защото е древно, защото е в миналото и е само субстрат и санкция на бита…

Четвъртък, 24 януари 1974 г.

… Завършвам книгата на M. Eliade (Fragments d'un Journal). Впечатлението е много силно. Много от написаното е безкрайно вярно, но едновременно с това някъде има и една фатална грешка. Да разбираш толкова добре всичко за религиите, за символите и сакралното и да нямаш жива, конкретна религия. Такава е съдбата на съвременния „интелектуалец“. От една страна, почти да завидиш на неговата свобода от „църквата“, от институциите и от всичко онова, което е полепнало по нея. От друга обаче – веднага чувстваш нейната истина, незаменимостта ѝ. „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот“.[7] И блажен е оня, който няма да се съблазни поради Тебе.[8]

В нашия свят всяка религия, която е без Христос (дори и християнството, дори и православието), представлява отрицателно и дори страшно явление, така че дори само съприкосновението с нея е опасно. Такава религия може да бъде изучавана за по-добро разбиране на християнството, или още по-добре казано, на Христос. Сама по себе си обаче тя не може да бъде „спасение“, каквото и да се разбира под тази дума. Ето това е, което не вижда и не чувства Елиаде. Както не вижда и това, че Христос е едновременно и изпълнение на тази „сакралност“, в която той справедливо вижда не „историческо“, а онтологично явление за човека, основно за неговата „структура“, и едно преодоляване на тази сакралност, без което религията неизбежно се „разлага“ в нещо демонично.

Ранните християни: Тялото Му е на престола, защото Той е сред тях. Сегашните християни: Христос е тук, защото Неговото Тяло е на престола. Уж става дума за едно и също нещо, но на практика съществува онази основна разлика, която отличава ранното християнство от нашето – онази разлика, за която неясно защо не знаят и която неясно защо не разбират богословите. Там всичко е било от знанието за Христос и от любовта към Него, а тук – от желанието да се „осветиш“. Там до причастието те води следването на Христос и от причастието произтича следване на Христос. Тук пък Христос почти не участва. Това са две почти различни религии.

Вторник, 19 февруари 1974 г.

… „Духовност“, „църковност“ – какви двусмислени и поради това опасни понятия. Удивително е, но почти всички, които познавам като търсачи на „духовност“, винаги са били тесногръди, нетърпими и скучни, безрадостни хора, които при все това обвиняват всички останали в „бездуховност“. И винаги в центъра са самите те – не Христос, нито Евангелието, нито Бог. В тяхно присъствие няма да разцъфнеш, а точно обратното – по някакъв начин духовно ще „се наежиш“. Гордост и егоцентризъм, самодоволство и тесногръдие – защо обаче им е тогава тази прословута „духовност“? И всичките тези специалисти по „църковност“!… Какъв дребнав и душен свят. Ще ми кажат обаче – това не е истинската духовност, това е псевдодуховност. Къде е обаче тази истинска духовност? Може би някъде в пустините или в самотните килии. Не знам. Във всеки случай тази, която в Църквата „професионално“ се представя за такава, за която говорят като за „духовност“, не само не ме убеждава, а дори напротив – отвращава ме. Няма нищо по-лошо от професионалната религиозност! Но всичките тези прокарвания на пръсти през броениците в моментите на църковни сплетни, целият този стил на наведените очи и на въздишките – всичко това е една изветряла, ужасяваща фалшификация. Тези мисли ми дойдоха след вчерашните разговори за Солженицин. Казах така: мисля, че той не е църковен човек – имайки предвид неговата „не-акатистност“. Какъв ужас предизвика това сред събеседниците! В наши дни „църковността“ е само алиби за безотговорността – християнската, нравствената, жизнената. „Църковността“ буквално освобождава от грижи за каквото и да било друго и най-важното – за същността на християнството, за неговото учение, призив, откровение.

Петък, 1 март 1974 г.

… Помня как в определен момент от моя живот, след няколкото години на увлечения (разбира се, под влиянието на о. Киприан) по „византинизма“, Византия ми стана скучна, безинтересна. Почувствах, че отъждествяването на пра­вославието с византинизма е погубващо и застрашава със стесняване на православното съзнание. Православието не се нуждае от завръщане към византинизма, а от оценка на този последния, от оценка на неговото място в историята и в живота на Църквата. Вместо това пък се е случило точно „завръщане“, превърнало Византия в идол. Типично идолопоклонство: все едно дали ще е пред Запада или пред Византия. Евразийците пък направо отпрашиха към Тамерлан и Чингис хан. Не се удава на руснаците самосто­ятелност и свобода – нито на мисълта, нито на душата. Те все са в „плен“ на поредния си идол, на максимализма си, на нечия чужда „цялостност“. Все по същия начин и интелигенцията се е „завръщала“ към Църквата и православието като към нещо външно и веднага, попадайки в Църквата, се е отказвала и от мисъл, и от свобода, за да се просне веднага пред Типи­кона. И в името на този отново открит Типикон с упоение е започвала да отрича и оплюва всичко добро в себе си. „Дар на всемирното разбиране“, „на нас всичко ни е ясно“ – да, по върховете и във висините на руската кул­тура това несъмнено е така. Но в нея е слаб „логосът“ и е силна „емоцията“. Руснаците не обичат, а се влюбват – дори в Хегел и Маркс. В „Запада“, във „Византия“, в „Изтока“. И влюбването веднага ги прави слепи, лишава ги тъкмо от „яснота“ и от разбиране. Мъчителни са страниците в Автобиографичните записки на Булгаков за това как се е „влюбил“ в Господаря. В действителност обаче той цял живот в някого се е влюбвал и веднага на това несигурно основание е построявал цяла теория. Други пък се влюбват в „Отците“, в „иконата“, в „бита“. И всяка „част“ – такъв е законът на тази руска влюбчивост – моментално се превръща в „цяло“, докато единстве­ният смисъл от всички тези „обекти“ на влюбването е в това, че те могат да бъдат осмислени само като части, не и като „идоли“. Пушкин е много по-необходим на Русия от Типикона. В името на Пушкин не е възможно да се ненавижда, да се коли и да се хвърля в затвор. В името пък на Типикона това е съвсем възможно.

Labelle. Вторник, 17 юни 1975 г.

… С Л. си говорихме за православието и защо то е истина. Затова, защото в него не е извършено предателство спрямо нито едно от основните „измерения“ на творението – нито към света (космоса), нито към човека в неговата единственост (антропологията), нито към историята, нито към есхатологията. Всичко се събира в цялото, но така, че да не е повредена нито една от частите. В православието няма по-малко отстъпничество и измени, отколкото в католицизма и в протестантизма, но нито една от тях не е била „догматизирана“, не е провъзгласена за истина.

Неделя, 7 септември 1975 г.

Два дена съм в Hartford – на втората среща на „хартфордската група“.[9] Сутринта – меса, отслужена от о. Avery Dulles, на която всичките (осемнадесет) участници, освен мен, се причастиха, въпреки че мнозинството от тях са „консервативни“ християни от други изповедания. Като е така обаче, къде е тогава разделението на Църквата и какво единство още търсят? Въобще, като оставя настрана дружеската атмосфера, почувствах вътрешното си „православно“ отчуждение от всичките тези дебати, от самия им дух. Православните много често са в плен на злото и на греха. Християнският Запад обаче е действително в плен на ересите – нито една от които in the long run[10] няма да отмине безнаказано.

Сряда, 10 декември 1975 г.

Върнах се от Kennedy Airport, където изпращах мама. Тези пет седмици с нея бяха трудни, а ето че в светлината на раздялата остава само светлината, както и острата жалост към старостта, самотата, безпомощността. Прибирайки се към вкъщи, си спомних изумителните стихове на Baudelaire: „ange plein de bonheur, de joie et de lumières…“.[11] Има нещо безкрайно важно в това напускане на живота и в борбата – безпомощна и безнадеждна – за своето място в него, за това все още да бъдеш някой и нещо, а не просто épave.[12] И те хваща срам, че си се дразнил затова, дето тя е „пречила“ на нашия живот и т. н. Остава само това, че ни е дала „безметежно детство“. В сравнение с бавното приближаване към смъртта какво изобщо представлява цялата окръжаваща ни суета, която е равнодушна към тази най-тържествена от всички възрасти в живота? Дотук – вече петдесет и четири години! – неизменно съм живял в един свят, в който съм имал майка. А днес сутринта, когато тя се раздели с мен, за да влезе във водещото я към самолета коридорче, така остро почувствах, че съвсем скоро ще има един свят без мама и че от този момент ще започне и моето собствено „отминаване“.

Вторник, 13 януари 1976 г.

… В неделя и вчера – сняг. Невероятна е красотата на белите градини, на заснежените дървета…

Чета биографията на abbé Marcel Jousse[13] – основателя на „антропологията на жеста“. Както и при Симон Вейл, поразява тази „стопроцентовост“ и убеденост в това, което е негово дело, негово откритие и негова тема, които са най-важните, неспособен е на компромис, на релативизъм…

В Жус обаче (след биографията му ще се заема и с неговите два тома) убедителна е основната мисъл за извращаването на християнството от „гръко-латинизма“, т. е. от писмената култура, за разлика от „словесната“ (от style orale). Струва ми се, че тук има нещо много важно за литургиката. Близка ми е с него подозрителността по отношение на „текстовете“ – на тези „богове“ на богословската „наука“. „И Словото стана плът“.[14] Само че плът, а не текст с бележки под линия, библиография и научен апарат.

Сряда, 11 февруари 1976 г.

Защо жената не може да бъде свещеник? Имахме дълъг разговор за това вчера с Том, срещу когото, според слуховете, заради статията му в по­следния „Quarterly“ се опълчват и православни жени. Откакто тази буря (във връзка с англиканите) започна, мен все повече ме удивява не самата тема на спора, а онова, което се открива в него за богословието. Невъзмож­ността да бъдат намерени решаващи аргументи нито „за“, нито „против“ – решаващи в смисъл на такива, които биха имали обективна убедителност и за двете страни. Всеки се оказва прав за себе си, т. е. вътре в собствената си перспектива, в „причинната връзка“ на собствената си аргументация. „Нашата“ страна понякога ми напомня изобличението на Лев Толстой от о. Йоан Кронщадски: „О, неистови графе! Как можеш ти да не вярваш на св. апостоли…“. Не е ли обаче цялата работа в това, че всичко е започна­ло – у Л[ев] Т[олстой] – с „неверието“ спрямо св. апостоли. Ето защо аргу­ментацията ex traditione просто бие встрани от целта. „Ереста“ винаги е нещо много цялостно, простичко измислено. Наистина, тя е преди всичко избор в дълбочина, а не някаква поправима грешка в подробностите. От­тук и безнадеждността на всички „богословски диалози“ – все едно винаги е ставало дума за „диалектика“ и аргументи. Всички аргументи в богосло­вието са post factum, всички те са вкоренени в опита. Ако опитът е друг, те са неприложими, нещо, което за кой ли път става очевидно в този спор за „свещенството на жените“. Том: „Как да се обясни например, че жена може да бъде президент на САЩ, но не може да бъде свещеник?“. Струва ми се – отговарям аз, – че тя не би трябвало да бъде и президент на САЩ. Точно за това обаче сега никой не говори, а да го кажеш би означавало на момента да предизвикаш обида. Да се обижда пък също не трябва и така се въртим в порочен кръг. И този порочен кръг е неизбежен винаги, когато е нарушен някакъв органичен, изначален и вечен опит. Същевременно в основата си нашата култура се състои тъкмо в отхвърлянето и нарушаването му, така че отхвърлянето представлява самата нейна същност, представлява нейния опит. Това е опит само от отрицание, от въставане, от протест, а и самото понятие „освобождение“ (liberation) също е изцяло негативно. Съвремен­ната култура мята върху съзнанието ни, върху нашия „изначален“ опит, ласото на принципите, които – макар да ни изглеждат „положителни“ – са на дело отрицателни и не произтичат от никакъв опит. „Всички хора са равни“ – ето го един от корените, най-неистинното от всички съждения a priori. Или: всички хора са свободни. Или: любовта винаги е положителна (оттук например оправдаването на хомосексуализма и пр.). Всяко ограни­чение е репресивно. Докато самите християни приемат всички тези „прин­ципи“ и културата, построена върху тях, не е възможно да разсъждаваш за невъзможността на женското свещенство, без да се самозалъгваш и да звучиш лицемерно. Казано накратко, ако се тръгне от някакво отвлечено, несъществуващо, натрапено на природата равенство между мъжете и же­ните, то никаква аргументация не е възможна. А това означава, че трябва да се започне с разобличаването на самите тези принципи като лъжливи – за свободата, за равенството и пр. – лъжливи именно в своята отвлеченост, „измисленост“. Трябва да бъде отхвърлена цялата съвременна култура в нейните духовни – лъжливи и дори демонични – предпоставки. Най-дъл­боко лъжливият от всички е принципът на „сравняването“, който лежи в основата на патоса за равенството. Със сравняване не се постига нищо и никога, то е източник на зло, т. е. на завист (защо аз не съм като него), след това на злоба и накрая, на въставане и разделение. Но това е и точната генеалогия на дявола. Тук в нито един пункт, в нито един стадий няма нищо положително – всичко е отрицателно отначало докрай. И точно в този сми­съл нашата култура е „демонична“, защото в нейната основа лежи сравня­ването. Тъй като пък математически сравняването винаги води до опита и знанието за неравенството, то веднага се стига и до протеста…

Срещу демоничния принцип на „сравняването“ християнството противопоставя любовта, цялата същност на която е именно в пълно­то отсъствие на сравняването в нея – както като „източник“, така и като „същност“. В света затова няма и не може да има равенство, защото той е създаден от любов, а не от принципи. И жадува за любов, а не за равенство, и нищо – ние знаем това – не убива така любовта и не я заменя така нена­вистно, както точно това постоянно натрапвано на света като цел и като „ценност“ равенство…

„Мъжкото“ и „женското“ начало са съприродни на света, но само чо­векът е този, който ги претворява в семейство. И ненавистта на нашата култура към семейството е продиктувана от това, че то изобличава злото на „равенството“.

Превод: Борис Маринов

* Из: Шмеман, А. Дневници 1973-1983, С.: „Комунитас“ 2011.

[1] „С благи намерения се правят лоши филми“ (фр.).
[2] Гран Гиньол (фр.) – парижки театър на ужасите, популярен през първата половина на 20 в.
[3] Рождественска вечеринка (англ.).
[4] Всичко да бъде възприемано трагично (фр.).
[5] Срв. Послание до Диогнет 5, 2-5 – В: Светоотеческо наследство: Изборник, с. 109. Основната идея в този раннохристиянски текст е сред любимите на о. Шмеман (бел. прев.).
[6] Непременно, задължително условие (лат.).
[7] Иоан 6:68.
[8] Срв. Мат. 11:6 (бел. прев.).
[9] През януари 1975 г. на среща в Хартфорд (щата Кънектикът) група американски богослови, които принадлежат към различни църкви, приема текста на Призив за богословско утвърждаване, повече известен като Хартфордски призив. Сред подписалите е и о. Александър Шмеман. Групата се среща още веднъж през септември 1975 г. Текста на Призива и доклада на о. Александър виж в сборника Церковь. Мир. Миссия (X. Экуменическая боль), издаден в Москва през 1996 г.
[10] В крайна сметка (англ.).
[11] Из стихотворението на Шарл Бодлер Изкупление: „О, ангел, изпълнен със щастие, радост и светлината!“ (фр.).
[12] „Развалина“ (фр.).
[13] Абат Марсел Жус (фр.).
[14] Иоан 1:14.