„Ще съградя Църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят” (Мат. 16:18). Тези думи много често са били разбирани опростено, буквално – нещо като гаранция за непрекъснат успех, за ръст, благополучие и процъфтяване на християнството.
В подобни тълкувания често го е имало привкусът на историческия и дори на духовния квиетизъм. Все едно че в Евангелието не са записани никакви други думи: за оскъдяването на вярата и любовта, за безкрайните трудности на „тесния път”, водещ в Царството, за мощта на демоничните сили в света. „Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?” (Лука 18:8). Този квиетизъм, това нечувстване на съ-природния на християнското благовестие трагизъм по отношение на съдбите на света и човека твърде често са приспивали в християните чувството за отговорност, а също и онова напрегнато внимание към „времената и годините” в историята, което е било така силно у първите християни.
В продължение на векове се е създавал този тип на благополучния, самодоволен християнин, в продължение на векове християнството са го преживявали не като огън, който Христос е дошъл, за да свали на земята – очистващ, претопяващ и изгарящ огън, а като някаква самоочевидност, като един от необходимите „устои”, толкова безспорен, колкото и всевъзможните „ценности”, натрупани от човечеството в процеса на историческото развитие и станали предмет на школско изучаване и преподаване. Да, разбира се, във всички времена ги е имало, във всички времена са сияели и пробивите на този огън, неговата светлина и жар са обгаряли светците, праведниците, безумците, „за които светът не беше достоен” (Евр. 11:38). И тях обаче са се научили бързо да ги „утилизират” – като помощници, застъпници, покровители, но не и като призив и съд.
Но ето че когато този „християнски свят”, изпълнен с неравенство, лицемерие и самодоволство, започва да се руши и сгромолясва, благополучните християни, отдавна вече забравили думите на апостол Павел за „странниците и пришълците, нямащи тук постоянен град, но търсещи бъдещия” (срв. Евр. 13:14), първи започват повсеместно да съзират антихриста, да вещаят края на света, да изобличават, проклинат и ненавиждат. От „свещения бит” – право в паническия апокалипсис! Като не разпознавали, че точно техният вековен сън, тяхната неспособност да виждат в цялата история на света борбата между двете Царства, тяхното привикване с християнството са били причината за това срутване… Не научили се да обичат, те се усамотявали в патетичния си протест – точно толкова безплоден, колкото и нереалното „минало”, изведено от тях като абсолютно мерило за всичко…
Такава е нагласата в съвременния православен свят. На нея ѝ се противопоставя една друга, която в корените си е насочена все към същото, която е в същото това, само че по друг начин „осветскостено” християнство. Това е нагласата на съглашателите – на всички онези, които си мислят, че християнството е „полезно” и че може да стане още „по-полезно”, в случай че бъде в известна степен приспособено към „текущия момент”. Разбира се, това не е някаква „първостепенна ценност”, но, поставено на своето място, – в някоя друга политическа програма или в някой друг идеологически манифест, или пък при изброяване на вечните „духовни ценности” – защо да не споменем нещичко и за християнските принципи, за християнското вдъхновение и евангелските основания? При построяването на бъдеща държава, на общество или култура всичко това ще влезе в работа или поне в никакъв случай няма да навреди. И така, от едната страна стои апокалиптиката на стъписаните „битовисти”, а от другата – плоският реализъм на идеолозите на бъдещия свят – скучен, като всички „идеологии”.
И ето че в задушаващата, скучна дилема, създадена от тези две нагласи, ти се иска поне да намекнеш – без да обясняваш и да тълкуваш – за онова друго, без което всички разговори за религията звучат като нетърпим фалш. Това „друго” може да се нарече различно, всички думи тук са приблизителни. Това са и радостта от вярата, и огънят на Петдесетница, и светлината и пълнотата на Евхаристията, и свободата на онези, които са познали истината, и някакво предчувствие, предвкусване на онова, за което е казано, че „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9).
Отдавна вече е прието „мистиката” да бъде отделяна в някаква особена сфера на религията, в някаква религиозна „специалност”. По същество обаче – и това трябва да бъде казано с цялата възможна простота – религията е именно мистика. И там, където го няма поне безкрайно малкият дял на това свещено „безумие”, на тази радост, която не е сравнима с никакви други радости, и жаждата, която нищо в света никога няма да утоли, там няма религия, а само една нейна скучна земна карикатура. Религията – това е срещата с живия Бог и тази среща не може да не бъде смърт и възкресение на душата за нов живот.
Само намирайки тази своя автентична мистична природа обаче, само отново и отново потапяйки се в радостта и в огъня на Царството, вярата се и оказва истински „полезна” за света. Знаейки, че „светът в зло лежи”, познавайки цялата сила на демоничните сили, въставащи против Бога, цялата безкрайна тежест на ненавистта и злобата, вярата радостно и свободно ги побеждава.
Единствено за „мистика” са действително видни и съдбините на света, и тайната на Божествената любов. И ако ние поновому се вслушаме в древните и познати думи на Църквата, ако отново научим нейния език и нейните понятия, ще можем да чуем, как в тях вечно звучи призивът, еднакво обърнат към всеки от нас и към всички – призивът да търсим „едното потребно”, но в това „едно” да открием и получим всичко: и Бога, и любовта, и мира.
Шмеман, А. „Если по-новому вслушаться” – В: Вольная мысль, № 1, Мюнхен, декември 1957, с. 33-35.
Превод: Борис Маринов
