Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

„Вечната детскост на Бога“

Петък, 27 Декември 2019 Написана от Прот. Александър Шмеман

Nativity Icon„Който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него“ (Марк 10:15) – тези удивителни думи откриваме в Евангелието. Въобще за децата в Евангелието е написано много, за тях там се говори често. „Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно“ (Мат. 19:14) – какво означава това? Този свят, в който ние живеем, тази цивилизация, която определя всичките наши възгледи и мисли, и вкусове, почти не е способна вече да чува тези евангелски думи, да им повярва и, ще добавя още – да се зарадва поради тях. Защото този свят, тази цивилизация са преди всичко друго намусено сериозни и се гордеят с тази своя сериозност.

Неотдавна, поддали се на това общо настроение, някои християни на Запад дори започнаха да твърдят, че тъй като светът, както те казват, е достигнал своето пълнолетие, тъй като човекът е станал съвършено възрастен, старата детска религия вече не подхожда на този свят. Че трябва да бъде претълкувана и да му бъде преразказана по начин, който е подходящ за възрастни. А това означава – в мисълта на тези „възрастни“ християни – да бъде тя преработена на езика на съвременната наука. Религиозно настроените хора са започнали дори да се стесняват, по този начин, от своята детска вяра, да се опитват да я приспособяват към възрастния, научен светоглед на нашата цивилизация.

Вероятно обаче си заслужава и е необходимо преди всичко да попитаме себе си: какво означават тези евангелски думи, този призив ние да бъдем като деца, като деца да приемем Царството Божие, защото едва ли, разбира се, те означават някакъв принципен отказ от развитие, от знание, от ръст на науката и така нататък. В същия този Нови Завет ние намираме и толкова много призиви именно към възрастване, намираме желанието да бъде достигната пълната мяра на Христовата възраст – и цялото християнство е един постоянен призив тъкмо към растене, развитие, търсене на най-съвършения път. Затова, повтарям, този призив на Христос да сме като деца не трябва по никакъв начин да бъде представян като отказ на християнството от знанието, като някакво желание за запазване на човека примитивен, тъмен и непросветен. И трябва ли отново да доказваме, че самата наука, в чието име днес се развенчават вярата, религията, християнството, е започнала в манастирите, че първите университети са били създадени тъкмо от Църквата, че в зората на нашата цивилизация практически цялата просвета или, както са го наричали тогава, книжността, е била вдъхновявана именно от религията. Философия, физика, медицина – всички те са тръгнали все от това християнско вдъхновение, от вдъхновението да бъде опознат Божия свят, от вдъхновението на любовта и на помощта към ближния. Думите „доктор“, „магистър“, „кандидат“… всички те са взети от църковния календар – затова, защото първоначално всички научни степени са били давани от Църквата.

Затова нека да отхвърлим онова леко, несправедливо и клеветническо тълкувание, съгласно което да бъдем като деца – това означава да оставаме на една принципно нисша степен на образование и на развитие и, като резултат от това, по пътя на лъжата и при помощта на невежеството да експлоатираме тези неразвити и тъмни хора.

Но ето че Христос казва: „Който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него“. Той казва: „Бъдете като децата, защото на такива е царството небесно“. Кое обаче е онова, което съставлява същността на тази детскост? В какво точно се състои нейното вечно, непреходно значение?

За да намерим верния отговор на този въпрос е необходимо, мисля, да припомним този общоизвестен и действително универсален факт, че за почти всички хора детството остава именно като златното детство – като онзи рай, към който, след като го е изгубил, човекът постоянно се завръща в спомените си, с радост и с тъга, с любов и печал. Казано с други думи, изгубвайки своето детство, човекът губи онова, което след това през целия му живот болезнено му липсва, за което той непрестанно тъгува, към което през цялото време мислено се завръща. Какво обаче е това нещо? На този въпрос може да се отговори с една само дума – цялостността. Това е тази тайнствена способност, която позволява на децата, и само на децата, неделимо, с цялото си същество да се отдават както на радостта, така и на мъката – способността, благодарение на която детето винаги е цялото потопено във всичко онова, което върши и към което е отнесено.

Ето, от ръцете му е паднала неговата играчка и, Боже мой, каква е тъга, как плаче то, как цялото му същество се разкъсва от безутешна тъга. Ала ето че някой е вдигнал и му е върнал тази играчка, и то я държи в малките си ръчички, и ето че то отново е цялото в радост и залятото от сълзите лице сияе с такава пълнота на живота – ето че то е толкова благодатно и светло, че цялото е осветено от тази светлина и ликува с тази радост.

Ето тази именно цялостност ние изгубваме, когато излезем от детството. И от тази гледна точка възрастността – това е тържество на раздвоеността в нас, на нецялостността, на неспособността вече изцяло, без остатък да се отдаваме на каквото и да било; това е онзи дълбок и разяждащ всичко скепсис, онова толкова дълбоко вътрешно недоверие и, като следствие от тях – страхът, който постепенно отравя нашето съзнание. Погледнете около себе си и ще се убедите, че нашият свят, нашата цивилизация именно върху този скепсис е и построена, върху това взаимно недоверие и този страх, че в сърцето си тя има тази тъжна възрастна раздвоеност.

И ето – цялото християнството представлява един абсолютен призив внезапно да се погледне отстрани на цялата тази тъга на възрастността, на безрадостния свят, в който цялото време се раздвоява, в който всичко се разпада, в който всичко е отровено, всичко е пронизано от недоверие, от вражда и от скука. „Първом търсете царството на Бога… “ (Мат. 6:33). И ние питаме какво е това Царство Божие? И в отговор чуваме: „мир и радост в Светаго Духа“ (Рим. 14:17). Що за радост и що за мир са тази радост и този мир, които, по думите на Христос, никой и никога не ще може да отнеме от нас, освен завръщането към това детско умение да се живее цялостно? И цялото християнско учение е учение за това – преди всичко за това, как да се завърнем към тази цялостност, как да я възстановим в себе си.

„Който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него“: който не обикне в самата дълбочина на своето съзнание, със сърце и душа другия начин на живот, и който след това не започне с бавното и трудно завръщане към него, такъв никога няма да разбере последната и най-дълбока същност на християнството и няма да чуе неговото тайно благовестие.

Заради какво св. Серафим Саровски е стоял в самота хиляда дни и хиляда нощи на камъка в горския гъсталак, ако не за да може в края на този дълъг подвиг на събиране на душата, на просветление на съзнанието, на очистване на ума, накрая да се завърне към истинската детскост, т. е. към цялостността; ако не за да може отново да види Божия свят и всеки човек в него като свой брат, като радост, защото нали с тези думи – „Радост моя!“ – се е обръщал той към всеки от своите посетители.

Да, светът ще расте в своите знания, в техниката, в уменията си, както ние казваме, да управлява силите на природата, ала всичко това ще бъде напълно безполезно и няма да подобри и с йота живота на Земята дотогава, докато всеки от нас не приеме в сърцето си това, което един от великите поети (Пол Клодел) е нарекъл „вечната детскост на Бога“.

Превод: Борис Маринов

* „Вечная детскость Бога“ – В: Шмеман, А. Проповеди и беседы, М.: „Паломник“ 2003; настоящият превод е извършен според публикуването на текста на страницата Азбука.рутук (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uhyqx 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме