Когато в Църквата избухват и се разгарят спорове, а това, уви, се е случвало и се случва често, в църковните среди неизменно се раздават призиви тези спорове да бъдат прекратени в името на мира и любовта. И на това бихме могли само да се радваме, ако в подобни призиви не звучеше толкова явно и нещо друго. „Това, за което вие спорите, – чува се в тях – не е важно, то не интересува никого и не е разбираемо за никого, освен за „специалистите” и „ерудитите”, а поради това и целият ви спор носи само съблазни и вреди…”
Тук се налага да припомним на тези изобличители нещо много важно, за което те като че ли забравят. А те забравят, че в Църквата мирът и съгласието са неотделими от истината. „Външният” – невярващ и нецърковен – човек ще се усмихне и ще свие рамене: „Що е истина?” Точно така е попитал и Пилат стоящия пред него Спасител. А Спасителят не му е отговорил, тъй като „външният” преди всичко не вярва в това, че истината е възможна, тъй като за него тя е винаги относителна, винаги се измерва от ползата, от успеха, от „актуалността”. За нас обаче, които сме вярващи и които знаем, че Църквата е основана върху въплътилата се Истина, че целият неин живот е в Този, Който е казал „Аз съм пътят и истината и животът” (Иоан 14:6) – за нас в Църквата няма нищо неважно, защото всичко се измерва чрез тази Истина и всичко Ѝ служи.
Да, в Църквата е имало много спорове и цялата ѝ земна история е изпълнена с тях. Имало ги е не само в смутните епохи, подобни на нашата, но и насред разцвета на църковния живот – в златните векове на Вселенските събори и на Отците на Църквата. Само че никой тогава не е дръзвал да сметне каквото и да било за неважно. Затова са и спорили, затова ги е имало и гоненията, и заточенията – заради една дума, заради една „йота” (както, например, във времето на арианските спорове при св. Атанасий Велики), защото преди всичко друго на земята са поставяли истината и верността към нея. И в тези спорове е имало повече истинска любов към Църквата и хората, които Сам Господ със Своето въплъщение е сметнал за достойни за познание на истината, имало е повече горене и повече вяра, отколкото в топло-хладната „широта” и „търпимост” на нашето време, когато толкова много в Църквата се е превърнало в територия на духовенството и „специалистите”. Така че трябва да се съблазняваме не от споровете за това, как да строим църковния си живот в съгласие с истината – в тях гори жива болка за Църквата и за нейната съдба, – а от онова море от равнодушие, което заобикаля тези спорове в средите на самия църковен народ, от скептицизма, с който дори и църковните хора са започнали да се отнасят към тези „неважни” въпроси…
Разбира се, в нашите спорове има много човешки страсти, много греховност и ограниченост… Те може да бъдат и трябва да бъдат просвещавани с молитва, с любов и търпение. На никого не е дадено да вмести в себе си цялата пълнота на истината. От всеки обаче се изисква стремеж към нея, духовно напрежение на разума, на сърцето и на волята, за възхождане към познанието на истината (1 Тим. 2:4). „Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте” (1 Сол. 5:21). И ако винаги се стремим към смирено послушание към истината, ако през цялото време се стараем да преодоляваме всичко греховно и ограничено заради истината, то и нашите спорове, произхождащи от човешка слабост, ще могат да послужат на славата на Църквата, „защото силата Ми се в немощ напълно проявява” (2 Кор. 12:9).
Разбира се, в нашите спорове има много човешки страсти, много греховност и ограниченост… Те може да бъдат и трябва да бъдат просвещавани с молитва, с любов и търпение. На никого не е дадено да вмести в себе си цялата пълнота на истината. От всеки обаче се изисква стремеж към нея, духовно напрежение на разума, на сърцето и на волята, за възхождане към познанието на истината (1 Тим. 2:4). „Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте” (1 Сол. 5:21). И ако винаги се стремим към смирено послушание към истината, ако през цялото време се стараем да преодоляваме всичко греховно и ограничено заради истината, то и нашите спорове, произхождащи от човешка слабост, ще могат да послужат на славата на Църквата, „защото силата Ми се в немощ напълно проявява” (2 Кор. 12:9).
Шмеман, А. „Важное и неважное” – В: Слово Церкви, Париж, декември 1949.
Превод: Борис Маринов
