Проблемът с наследството на отец Александър Мен в руското православие

В жизнените пътища, както и във възгледите на о. Ал. Мен и на о. Ал. Шмеман могат да се намерят много общи неща. Освен самата християнска вяра ги обединяваше и любовта им към създадения от Бога свят, към неговия живот и култура, към цялото му многообразие, любовта към западната цивилизация. Но въпреки това имаше различия, на които бих искал да се спра. Възможността да се съпоставят възгледите на двамата изхожда сякаш от представата, че те са много близки, и затова сравними. Тази близост се прояваше по най-неочаквани начини. „В кабинета на о. Мен – отбелязва Н. Струве – бе окачена репродукция на иконата на св. Йоан Богослов „Благо мълчание”. Същата икона бе специално поръчана от о. Александър Шмеман и висеше в кабинета му в „Св. Владимир”(3). Разликата между двамата личи най-добре по посмъртната съдба на наследството им. Въпреки цялата нееднозначност на някои текстове и мнения наследството на о. Ал. Шмеман е прието от Църквата. Много негови книги още приживе бяха преведени на почти всички езици, които се говорят днес от православните общности, включително на финландски и японски. Отец Александър е един от стълбовете на Православната църква в Америка, такъв е отчасти и за православните във Франция. На една от неговите възпоменателните вечери, посветени на него, неговият приятел и съратник Никита Струве казва: „Много от тук присъстващите познаваха о. Александър, едни добре, други – бегло; мнозина го помнят като остроумен събеседник, охотно шегуващ се, понякога осмиващ някого с резки думи, пушещ цигари една след друга, гледащ по телевизията бейзболни мачове, обичащ живота с цялото му разнообразие и богатство, и все пак можем да кажем още сега, че този наш съвременник рано или късно ще бъде признат, както и Хомяков за истински учител на Църквата.”(4)

По отношение на наследството на о. Александър Мен не би могло да се каже, че въпреки широката му известност и почит към него сред духовните му чада и множество инославни, то е възприето от Църквата. Обаче това признание в единия случай и непризнаване в другия, са по-скоро признаци на други по-дълбоки различия. Те се проявяват най-ясно във връзка с темата „православие-инославие”. Отец Александър Мен завършва книгата си „На прага на Новият Завет” (и съответно, целия си шесттомник) с малък послеслов, станал един от най-известните му и знакови за него текстове: „Желанието да се съхрани светоотеческото наследство нерядко ще се излива в омраза към всичко чуждо. Ще пожелаят да приемат за истинно само едно от земните въплъщения на християнството, тоест своето. С разрушаването на духовното съцветие на Църквите ще избухнат разпри, съперничества и разколи. Противоположната, уравнителна тенденция ще доведе до опит да се омаловажи или игнорира неповторимата красота на всеки исторически облик на Църквата. Всъщност вселенското християнство е като планина, опасана с гори, храсти, поляни и ледници, които заедно образуват цялата й дреха. Не бива да се очаква, че светлината на Евангелието ще се пречупва еднакво. Като преминава през плътта на различни народи, тя ще създава все нови и нови духовни ландшафти.”(5) Дори този текст говори, че според автора му всички „земни въплъщения на християнството, в това число и стотиците християнски изповедания, съществуващи днес” са само „нови и нови ландшафти на духовността”, създавани от различни народи. С цената на известно огрубяване може да се каже, че заедно с приемането на цялото многообразие на това, което днес се нарича християнство, се приема и съществуващата днес раздробеност на християнския свят. В действителност отец Александър Мен не е бил привърженик на идеята за организационно обединение на всички изповедания в едно свръхизповедание, но в цитирания откъс не може да не се забележи неговото отношение към различните направления в християнството като към клони на едно дърво. 

 

Позицията на о. Александър Шмеман по този въпрос е радикално различна. И ако нейната широта, образованост и откритост не се познават, тя би могла да бъде наречена тесногръдие и нетърпимост: „... все повече се убеждавам – пише о. Александър Шмеман в едно от писмата си – че само православието, като истина за Бога, човека и света, като общо виждане за космоса, историята, есхатологията и културата може да се противопостави днес на разлагането и умирането на света, който християнството е създало, но от който в безумието си се е отказало. За да бъде обаче това противопоставяне действително, е необходимо православието отново да стане божествена простота, Блага вест в чист вид, радост, мир и правда в Светия Дух”.(6) От цялото множество земни въплъщения на християнството о. Ал. Шмеман избира като сила, която може да бъде противопоставена на всеобщото умиране, само едно – православието. Означава ли това културно и човешко тесногръдие? Едва ли. Това явно противоречи на целия живот на о. Ал. Шмеман, преподавал, писал и служил литургия на английски и смятащ за своя културна родина Франция. Просто за него Православната църква е била не „руско въплъщение на християнството”, не емигрантско гето, а истинската Църква, родена на Петдесетница.

 

За отец Аександър Мен разделението на християните е преди всичко разделение по темперамент и култура с психологически характер. Той говори за това в едно от интервютата си: „Как се отнасяте като православен към другите изповедания?” – „Отношението ми не се оформи изведнъж. По пътя на дълги размишления, на контакти и изследвания се убедих, че Църквата по същество е единна, а християните са разделени главно от тяхната ограниченост, тесногръдие и грехове. Този печален факт е една от главните причини за кризите в християнството. Само по пътя на братското единение и уважение към многообразните форми на църковен живот можем да се надяваме да придобием отново силата, мира и Божието благословение”.(7) Така разделението между християните се оказва обикновено следствие на човешката слабост и на различията между хората, затова и е лечимо с взаимно опознаване и уважение.

О. Александър Шмеман има текст, който засяга тези различия, но като че ли не в общочовешки, а в личен план. Там отново попадаме на друга позиция: „Ако Църквата е Сам Христос, то цялото предназначение на християнството е да ни направи съ-образни на Христос. И да се оправдаваме че „аз съм такъв човек и имам такъв характер” е чиста психология, с която трябва да се борим. Ако семето, тоест моето аз, паднало в земята не умре, то ще остане само. Но ако аз-ът умира, той се възражда в съгласие с цялото, като отражение на съгласието с Христос, живеещ в Църквата. У всеки християнин се отразява целия опит на Църквата, тоест основата на християнството. Опитът на всеки отделен човек може да бъде разширен до пределите на сборното съзнание, и в това е основата на нашия път.”(8) Да, всички хора и народи са различни, но всеки е способен да се уподоби на Христа в пълнота. Това не може да бъде призвание само на славяните или само на англосаксонците. В този смисъл позицията на о. Шмеман изглежда по-вселенска и единна с духа на ранната християнска проповед, която предлага една и съща блага вест, една и съща Църква както на юдеите, така и на елините.

Относно разглеждането на конфесионалните различия в зависимост от психологическите особености на различните култури възниква въпросът: действително ли общностите от хора с една културно-психологическа нагласа се оказват в православието, а другите, например, в католицизма? Може ли да се твърди в днешния отворен свят, че египтяните, сирийците и гърците са по-близки по манталитет до жителите на Ваалам и на Соловки, а не на Испания или Италия? И все пак опитът и мистиката на египетските и соловецките подвижници са едни, а на испанските и немските монаси, след разделението на Църквите – друга. За какво единство на психологическата нагласа може да става дума в този случай? Затова днес едва ли е възможно да се говори за конфесионално разделение между християните просто по културно-исторически признак, както правеше на времето о. Ал. Мен.

Интересно е да се запитаме как са се формирали толкова различни по „ширина и дълбочина” възгледи у двама души, принадлежащи към Църквата и кой им е повлиял навремето. Кои се смятали те за свои учители? Двамата нерядко са говорили за това. Питали са о. Ал. Мен: „Кой от богословите и писателите Ви е повлиял най-много?” – „Преди всичко трябва да спомена Вл. Соловьов. Въпреки, че не споделям много негови мнения, той беше мой истински учител. Едва след него се запознах с трудовете на руските религиозни философи. Много съм задължен на Бердяев, Флоренски, Булгаков, Франк, Лоски и др. От западните философи, в началото на моите занимания ми оказаха най-голямо внимание кантианските европейски философи, а също така Анри Бергсон и Кристофър Даусън. Когато впоследствие се запознах с трудовете на Теяр дьо Шарден, открих у него много идеи, които ми бяха близки. Сред Отците на Църквата ми остават любими ранните апологети, Климент Александрийски и Григорий Богослов”.(9) Тук отец Александър Мен представя напълно достатъчно духовната си генеалогия. Наистина, освен изброеното трябва да се има предвид и Катакомбната църква, духовници, съвременните западни богослови, с които е общувал о. Александър Мен, обаче той споменава тези, с които се е чувствал духовно близък, и които би могъл да нарече свои учители.

 

О. Александър Шмеман също има отговор на въпроса за тези, които са му повлияли: „По Божия милост имах възможност, да уча православно богословие в Парижкия Богословски институт при последните представители, участници и вдъхновители на религиозното възраждане от началото на века, да бъда свидетел на тяхната пламенност, вяра и преданост на Христа и Неговото царство. Твърдо вярвам, че в тъмнината на отдалечаващия се от Бога свят ще възтържествува тяхното свидетелство, тяхната светлина и техните възгледи.”(10)

Не е трудно да се забележи, че двата възгледа си приличат до голяма степен. В живота и на двамата отци заема важно място руското религиозно възраждане от началото на XX век. Те и двамата са негов плод. Единият – в Русия, другият - на Запад. При това о. Шмеман е възприел това наследство в неговата по-църковна форма, положила началото на „руския” вариант на западното православие. За о. Ал. Мен това направление също е било важно. По неговите думи, той му е бил много задължен, обаче макар пътят му да е започнал от изходния вариант на руското религиозно възраждане – соловьовския – той е преминал не през „завръщането към Отците” на Флоровски, а през интереса към западната религиозна философия, често в нейни оригинални форми, като тази на Теяр дьо Шарден. Не става дума просто за четиво. Вероятно о. Ал. Шмеман е познавал не по-зле от о. Ал. Мен западната литература, дори само поради своето триезичие и живота му на Запад. Няма съмнение, че е бил запознат много добре с френската литература и почти не е пропускал нова книга, докато о. Ал. Мен като че ли е четял повече руските автори от XIX век. Тук обаче не става дума за нивото на образованост, което не буди съмнение, а за избора на ориентири в духовния път, за избора на хората, които о. Ал. Мен и о. Александър Шмеман са смятали за свои учители. О. Александър Мен често е предпочитал философи и богослови близки до науката, идеите на прогреса и понякога отдалечени от православната мисъл. Учителите на о. Александър Шмеман са били сред последните представители на руското религиозно възраждане от началото на века, на етапа на тяхната пълна въвлеченост в православната Църква, когато те вече са се превърнали от философи в богослови и представляващи вече т. нар. Парижка школа. Когато четем как о. Александър Мен извежда своята духовна генеалогия от Вл. Соловьов, би трябвало да помним, че при цялата уникалност на този велик философ, за него могат да се пишат произведения като „Вл. Соловьов и православието”, което предполага известна дистанцираност на Соловьов от Църквата, въпреки че и православни, и католици водят за него твърде ожесточена борба.

В случая с о. Мен, изборът на учители и съответно виждането на себе си в известен смисъл вън от християнската вяра и култура е трябвало да повлече след себе си и определена преоценка на църковното минало. В текстовете и пастирството на о. Ал. Мен може да бъде забелязан достатъчно често отказ от значителна част на църковното наследство. Според спомените на много негови духовни чада, той сам не е обичал, а не е съветвал и другите да четат църковните отци. „Веднъж се оплаках, – спомня си М. Завалов – че не мога да чета светоотечески книги за духовния живот, макар да разбирам, че е нужно. Той ми отговори: И аз. Аз също не обичам да ги чета. И затова има определена причина. Те като че ли се стремят да създадат обособена от живота среда, където се говори на свой особен език. Това е искейпизъм. Например, Теофан Затворник, който е съвременник на Пушкин, Гогол и Тургенев, пише на невероятно остарял език, който е невъзможно да се възприеме, независимо от неговия духовен опит... А западният епископ и писател Франциск Салски, например, пише книгите си за духовния живот без да изостава от езика на съвременните си светски писатели...”(11). Бих отбелязал само, че не е лесно да се отхвърли цялото множество църковни писатели, писали в десетки различни жанрове, на най различни езици, в продължение на двухилядолетната история на християнството просто поради неприемливост и архаичност на стила им. Едва ли неразбираемите автори от предишните столетия, при това известни в стари преводи, могат да се заменят със съвременните православни автори, чиито текстове бродеха из Москва в самиздатски вид и безусловно са били известни на о. Мен. Замяната обаче често ставаше в друга посока. „Чета дебелата биография на Тереза Авилска – пише една от духовните му дъщери – и това ми действа необикновено плодотворно. Св. Тереза е като моя небесна приятелка, наставница и ръководителка!”(12); „Днес четох около два часа подарения ми от отеца Игнаций Лойола и ми се дощя да направя тези духовни упражнения, докато е в отпуска.” Отказът от православната духовна литература като четиво за енориашите по такъв начин е ставал в полза на католическа литература, далеч не винаги съвременна.(14) Това е не просто предпочитане на чуждото пред своето и на добре пред лошо написаното, а еклезиологически избор, едва не довел до преминаване в католичеството на самия о. Ал. Мен и мнозинството от енориашите му. За да се сравнят приоритетите на о. Александър Шмеман по същия въпрос, е достатъчно да се обърне внимание на издателската дейност на Свято-Владимирската семинария – сред издадените книги има отци на Църквата, неизвестни на американския читател, руска духовна литература и съвременни православни автори. Желаещите да правят упражненията на Лойола и смятащите Тереза Авилска за своя духовна наставница просто са се оказали в друго изповедание. Макар в библиографиите на всяка книга на о. Шмеман да могат да се открият имената на много инославни богослови, е явно, че това е въпрос на образованост и научно равнище, а не избор на духовен път.

Нерядко може да се забележи негативното отношение на о. Александър Мен към монашеството. Не към недостойни монаси и намиращи се в упадък манастири (за това виж: „Принос към съвременното монашество” от св. Игнатий Брянчанинов), а към монашеството като такова: „С времето се появяват християни от манихейски вид, ненавиждащи всичко земно, приличащи по-скоро на самоизмъчващи се брахмани, отколкото на Христови ученици. Служенето на хората ще им се струва пречка за съвършенството, въпреки че евангелската дума любов ще остане в устата им. „Искаш ли да придобиеш любов към ближния? – казва един сирийски монах, – Отдалечи се от него, и тогава в теб ще загори пламъкът на любовта... Бягай от хората и ще се спасиш.” Това е вече пълна метаморфоза, правеща от християнството отшелническа секта.”(15) Всичко това би могло да се приеме като критика на извращаването на монашеството, ако разглежданата от о. Ал. Мен фраза не бе малко променен цитат от св. Исаак Сириец (VII век), една от големите фигури на източното монашество, който се е молил даже за спасението на дявола, и който до наши дни продължава да удивлява с необичайните си становища не само практикуващите християни, но и нехристиянските изследователи. Нека разгледаме същия цитат от св. Исаак Сириец в действителния му вид: „Искаш ли, по евангелската заповед, да придобиеш в душата си любов към ближния? Отдалечи се от него и тогава у теб ще загори пламъкът на любовта към него, и ще се радваш щом го видиш, като че виждаш светъл ангел. Искаш ли също, обичащите те да зажадуват за среща с теб? Виждай се с тях само в определени дни. Опитът с истинския учител на всички”(16). Ето как коментира това съвременният богослов митр. Иларион (Алфеев): „Явно е, че Исаак не дава препоръка, отнасяща се до всички хора изобщо... става дума за специфичен аскетически опит в придобиване на любов към хората, чрез временен отказ от общуване с тях. Този опит не е лесно да се възприеме от тези, които са далеч от монашеския живот или го познават теоретически, от книгите. Неговата парадоксалност е, че отдалечавайки се от хората, отшелниците не се отделят от хората, и даже когато в буквалния смисъл бягат от тях, те служат с бягството си на хората. Занимавайки се със спасението на душата си далеч от хората, отшелникът помага за спасението на другите. Дванадесет века след св. Исаак Сириец друг велик монах – преп. Серафим Саровски – ще изкаже това, което винаги е било аксиома на монашеското дело: „Придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят”(17).

Съвременният английски патролог митр. Калистос (Уеър) си спомня запознаването си със св. Исаак Сириец така: „В трите ми първи срещи с Исаак се появяваше една тема – за любовта... Порази ме не толкова това, че Исаак поставяше любовта в самия център на богословската си система, а прямотата, простота и силата, с които той говореше за божественото домостроителство на любовта. Преди това никъде, освен в Светото Писание не бях срещал някой, който може да каже толкова много с толкова малко думи”(18). Удивително е, че о. Ал. Мен не е забелязал това в творенията на св. Исаак Сириец. Там където би могъл да види християнство, обърнато към дълбочините, а не към пространството, е видял секта анахорети. Повечето писатели-монаси са говорили не за преобразяването на света, а за преображението на човешката душа. Но дали това постоянно напомняне, че „Царството Божие във вас е”, не е направило монашеството толкова необходимо за Църквата?

О. Александър Шмемен също се смята за „критик” на монашеството, но той неизменно е твърдял, че „широкото монашеско движение, започнало след признаването на Църквата от императорската власт през IV век., и придобиването от нейна страна на някакъв статут в „мира сего” е било не друго, а израз на раннохристиянския есхатологизъм, утвърждаване на онтолочната принадлежност на християнството към „бъдешия век”, отказ от всякакво постоянно жилище в света и от самоотъждествяване с него.(19)

О. Шмемен не е избрал монашеския път. Той е живял в самия кипеж на съвременния живот, знаейки обаче, че „човек може да прекара в пустинята цял живот, и все пак да се направи за мисията на Църквата повече, отколкото друг, специализирал се в мисии”(20). Всеки си избира особен път в християнския живот, но истинността на този път може да се провери с това дали той не отхвърля другите пътища, другите обители от множеството, което съществува в Царството. О. Ал. Шмеман не е бил монах, но е признавал истиността на монашеския път. О. Александър Мен е бил много търпим човек, но е отказал признание на значителна част от светоотеческото наследство, монашеската традиция и руската духовна литература.

Често изглежда, че о. Александър Мен се е отнасял към историческото християнство като към твърде историческо. Не толкова вечното недостойнство на християните, колкото унизеното положение на Църквата в Съветска Русия би могло да послужи за повод да бъде отказан истински християнски произход на много от формите на традиционен църковен живот. Особеностите на съвременността често формират възприемането на цялата християнска история. Друг път на нападки са бивали подложени съвсем невинни неща, като сборниците с църковни правила: „Смятам че Номоканонът е остаряла и вредна книга – казва о. Александър Мен в свое интервю. Дълбокото ми убеждение е, че е тя е продиктувана не от Св. Дух, а от средновековните... християнски талмудисти. Това е истински Талмуд! Ако го почетеш, в него няма да намериш нищо общо с Евангелието. Сякаш книжниците и фарисеите, враговете Христови, са съставяли Номоканона и подобните нему...”(21) Не може да се премълчи, че Номоканонът е важен паметник на византийското канонично право, необходим за църковния живот на всяка епоха. Разликите между него и Евангелито са съвършено разбираеми, също както законодателните текстове във Ветхия Завет са различни по цели и стил от пророческите писания. 

 

При четенето на приведения цитат на о. Александър Мен би трябвало да се имат предвид особеностите на жанра интервю, както и особеностите на събеседника, но струва ли си да се оправдаваме за това, че различните епохи от църковната история са създали правила, много от които са действително остарели, а други действат и днес? За о. Ал. Мен често се е оказвало важно да се дистанцира от външната обвивка на църковната история или да подчертае невъзможността да се поправи нещо. Оправдаването, че живеем вътре в Свещеното Предание, е нерядко срещана особеност на християнските писатели от XX век.

* * *

Какво бъдеще има наследството на о. Ал. Мен? Както в случая с о. Ал. Шмеман, то се свежда до голяма степен до хората, които те са родили в Христа и които са довели в Църквата. Но също и в техните книги и всичко записано. Може да се каже, че о. Ал. Шмеман е успял да постави точка на своето писмено наследство – това е книгата „Евхаристията. Таинството на Царството”, която е писана в продължение на много години и е станала израз на целия му опит и възгледи. За да има още малко време за нейното завършване, о. Ал. Шмеман се е съгласил на трудно лечение на своя неизлечим рак... За символично заключение може да се смята и последната му благодарствена проповед.

Последният текст на о. Александър Мен е лекцията му „Християнството”, прочетена ден преди гибелта му, на 8 септември 1990 г. Смята се, че той е успял да напише практически всичко, което е замислил дотогава. Дали е така в действителност? Можем ли да смятаме оставеното ни от него наследство за завършено? Земният живот на о. Александър Мен бе прекъснат твърде внезапно, с убийството му на път за неделната литургия, което го постави редом със загиналите за Христа. Можем да смятаме Александър Мен за свят, поради характера на неговата смърт и съпътстващите я обстоятелства. Но преди общоцърковното признаване на светостта му би трябвало да бъде решен въпросът с проблемите, поставени от неговото наследство.

Накрая, в заключение можем да отбележим нещо странно - чрез книгите на о. Ал. Мен във вярата се обръщат много хора, тези книги още дълго ще бъдат най-доброто въведение в Библията на руски език, обаче във „вътрешнохристиянското пространство” текстовете на о. Ал. Мен понякога представляват нееднозначно ръководство. Изглежда той сам е разбирал това, защото най-доброто, което е написал, завършва с Петдесетница: това са дохристиянските религии, Ветхият Завет, Христос. Не говори ли това, че идвайки при Христос и влизайки в Църквата, не би трябвало изцяло да се ръководим само от текстовете му, просто поради това, че те свършват дотук? Може би става така, защото самият о. Александър Мен е чувствал и знаел от дълбочината на църковния си опит, че в духовната география няма никакво „междуконфесионално пространство”. „Вселенската църква на бъдещето” не съществува откъснато от настоящата Църква с нейното предание, опит и двухилядолетна история. Наистина мнозинството от духовните чада на о. Александър Мен днес са православни, но нима това не става често по инерция или „защото Господ ни роди в Русия...”? Такова „смирение” обаче не е жизненият избор на Църквата с всичките й ограничения, а без такъв избор човек или ще отиде в друго изповедание при смяна на обстоятелствата, или ще си конструира от разни подръчни нему елементи „своя” Църква. Едва ли последното ще има смисъл, тъй като Църквата е вече създадена от Спасителя и в нея, при всичките ни особености и различия, ще се намери жилище за всеки. В този случай наследството на о. Ал. Мен би било „поправено” от самия живот на духовните му чада и нищо няма да препречва пътя към неговото църковно признание и прослава.

Както казах вече, ние не знаем със сигурност дали авторът на Псевдо-дионисиевия корпус е бил православен, монофизит или някакъв друг, обаче станалият неотделим от този корпус коментар на св. Максим Изповедник го е направил един от основните текстове на православната традиция, а неговият автор – един от най-почитаните светци, тъй като по този начин монофизитските тенденции в съчинението на Псевдо-Дионисий са обезвредени. Дали духовните чада на о. Ал. Мен да не четат така и неговия корпус?

 

 

Бележки: