В третата неделя от Великия пост Църквата се покланя на Кръста Господен, на който Христос е разпънат заради спасението на всички хора. Светинята се подготвя от събота вечерта в олтара и в неделя в края на утринната се изнася в средата на храма, където остава цяла седмица за поклонение от клира и народа до петък на следващата, четвърта седмица. За важността на поклонението на Кръста Господен, за понятието „духовен кръст“ и за това, винаги ли нашите страдания са от Бога, предлагаме статията на прот. Алексей Умински.
Двата образа на кръста
От древни времена кръстът се свързва със смъртното наказание, при това с един от най-жестоките му видове. Разпъването на кръст е било не просто смъртно наказание за престъпника, но тази екзекуция е позорна и на нея са подлагани само робите. Свободните граждани на Рим никога не са разпъвани на кръст. Тази екзекуция била най-страшно поругаване, унижение и най-мъчителен начин за лишаване на човека от живот. Трябва да помним това и днес.
Но ние, вярващите, разбираме, че по собствена воля Господ Иисус Христос избира кръстната смърт заради нашето спасение. По особен начин Църквата ни напомня за това през Страстната седмица, когато свещеникът след богослужението произнася отпуста: „Господ, Който идва на доброволни страдания заради нашето спасение...“.
И в това доброволно приемане върху Себе Си на кръстната мъка и смърт, на кръстното поругаване и унижение, се състои спасителната жертва на Иисус Христос и Неговият изкупителен подвиг по отношение на човешкия род. Това е любовта, с която „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син“, за да бъде светът спасен чрез Него. Затова, когато носим кръст върху себе си, когато украсяваме храмовете с кръстове, когато поставяме кръст на гроба на християнина, когато осеняваме себе си с кръстен знак, всичко това е именно свидетелство за непостижимата божествена любов.
Чрез кръста Си Господ показва, че любовта Му винаги стига докрай и че в Своята любов към човека Спасителят е способен да приеме онова, което е несвойствено за Него – смъртта. Нали Бог е живот и Той е чужд на смъртта. За Бога смъртта е също толкова чужда, колкото е чужд мракът за светлината. Така Господ приема върху Себе Си човешка смърт, за да даде на човека Своя живот. В този смисъл образът на кръста за нас вече не е изображение на оръдието на смъртта, а образ на дара на живота, който ние получаваме благодарение на Божията любов към всекиго от нас.
Да приемем кръст върху себе си
За християните понятието „кръст" е неотделимо от самия живот. За Църквата кръстът не е отделен неин елемент, символ или възпоминание на божествената саможертва. Кръстът е единно явление, единен смисъл. Човекът, който приема божествената любов към себе си чрез кръстната смърт на Спасителя, трябва да бъде готов да отговори с нещо на Бога за това. Бог принася в дар на човека Самия Себе Си и това се извършва чрез разпятието. В отговор човек принася на Бога самия себе си. Тъкмо това и наричаме наш кръстен живот, духовен кръст. Това е, за което Сам Господ говори в Евангелието: „който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси“ (Марк 8:34-35).
Този откъс четем в Неделя Кръстопоклонна. И всеки път на богослужението, в края на ектенията, т. е. прошенията, ние изричаме: „И целия наш живот на Христос Бог да отдадем“. Както Христос отдава за нас Своя живот, така и ние трябва да бъдем готови да Му отдадем целия свой живот. В това и се състои смисълът на приемането на кръст върху себе си.
Бог и нашите страдания
Бог не се радва на страданията на човечеството. Господ идва в този свят, за да избави човека от страданията. Те не са изпращани от Бога, а са резултат на отпадането на човека от Него, резултат на изкривяването на света, в който човечеството пребивава след грехопадението. Страданията са чужди на природата на Бога.
Обаче безспорно страданията се срещат в живота на хората. Въпросът е само в това, доколко хората могат да ги приемат и понесат достойно, с молитва, и да срещнат в тях Самия Христос. Важно е да видим в своите страдания присъствието на Бога, защото вземайки върху Себе Си страданията на хората, Той присъства и във всяко наше лично страдание. Там, където страда човекът, до него пребивава Бог.
Ако хората имат достатъчно мъжество, вяра, любов и доверие към Бога, тогава в своите страдания те срещат разпънатия Христос. И тогава в страданията те могат да се уподобят на Бога. В този смисъл можем да наречем човешките страдания носене на кръст.
Но не всяко страдание е носене на кръст. В изпитанията човек може да отхвърля Бога, да Го похули, да се бунтува против Него, да мрази и себе си, и другите, да изпада в отчаяние и да губи вяра. В дадения случай това не може да се нарече носене на кръст, защото кръстът ни спасява, а не ни погубва.
Празник или трагедия?
Всички събития, преживявани от нас в Църквата, са наситени с най-различни чувства. Тук едни до други могат да бъдат радостта и скръбта, страхът и надеждата за възкресение. Както и всяка среща с Бога за нас – това е и съд, и радост от срещата, и възкресение, и страшно Второ пришествие...
Изобщо, всяко евангелско събитие, отразено в православното богослужение, е среща с реалността. Но реалността не може да бъде еднозначна, тъй като, докато живеем в нея, ние все още я осъществяваме. И, от една страна, срещата с реалността за човека винаги е голямо щастие, защото той се среща с истината. В същото време тази истина не всякога е сладка.
Ето и сега ние ще стоим в храма пред Кръста и ще разбираме, че нашата горчива истина от срещата с кръста е такава – това е едновременно и страдание, и светлина, и преживяване на отдалеченост от Бога, и радост от това, че все пак Той ни обича безмерно и безкрайно...
2018 г.
Превод: Радостина Ангелова
Източник: www.foma.ru
