Мобилно меню

4.7647058823529 1 1 1 1 1 Rating 4.76 (17 Votes)
От гледна точка на земното благополучие, трудовете на християнската добродетелност са най-безсмисленото нещо, което човек може да си представи.

Да вземем молитвата, например. Какво остава от нея? - Нищо. Даже избягваме други хора да присъстват, усамотяваме се, за да не ни разсее нещо. А като приключим, битовизмът отново ни повлича.

Вярно, църковните служби са красиви, вълнуващи, достъпни. От тях нещо може да се фотографира и запише, но всъщност нищо не може реално да ги възпроизведе. И всичко приключва на място в храма. След края на литургията отново сме в света, с битовите си, социални и прочее грижи, които изглеждат трайни и устойчиви, а онова, духовното, е крехко, неустойчиво на житейската лавина. Сякаш нищо не се е случило - не сме били на небесата, не е имало ангелско пеене, моленията ни са изчезнали точно така, както е казано във вечернята: „яко кадило” - като дима от каденето.

Струва ни се, че се преобразяваме на моменти. Но това изобщо не е трайно, не е и сигурно. Често пъти само се залъгваме, а си оставаме същите обременени от грехове и плът, прилепнали към земята, близки до смъртта.

Раждаме се духовно в кръщелния купел, отърсваме се от стария Адам, но продължаваме да носим неговите немощи и да грешим. Приемаме небесна благодат, обновяваме се чрез Тайнствата, а боледуваме и страдаме. Вярваме във възкресението, а ни чака гроб. Молим се за мир, а около нас война. Посвещаваме се на служение в Църквата, а бедността ни се усилва. Вършим добро - то не ни се връща. Наричаме се „царствено свещенство” (1 Петр. 2:9), а изглеждаме жалки в очите на силните.

Но не е ли така и със Спасителя? Не се ли ражда Божият Син в пещера, вместо в палат?

Словото Божие приема нашата плът, а вместо да пирува - пости! Вместо да спи сладък сън - бодърства, вместо да си почива сред балдахини - „няма къде глава да подслони” (Мат. 8:20).

Царят юдейски отказва да влезе на бял кон в града на царете Йерусалим, но влиза възседнал муле. Вместо царски пир - хляб и вино. Вместо велможи и ласкатели - търпи предател до Себе Си. Вместо да раздаде правосъдие, се оставя да бъде съден. Вместо да наложи корона, приема трънен венец. Вместо да накаже справедливо, бива разпнат. Вместо да царува дълги години, понася смърт, и то кръстна. Вместо да приема скъпи подаръци - отдава Кръвта Си за целия свят.

За това какви са Неговите последователи, нека видим думите на Апостола: „Бяха измъчени, като не приеха да бъдат освободени, за да получат по-добро възкресение; други пък изпитаха подигравки и бичове, а също окови и затвор, с камъни бидоха избити, с трион рязани, на мъки подлагани; умряха с меч убити, скитаха се в овчи и кози кожи, лишавани, оскърбявани и измъчвани (тия, за които светът не беше достоен), скитаха се по пустини и планини, по пещери и земни пропасти. И всички тия, макар и да бяха засвидетелствувани чрез вярата, не получиха обещаното, защото Бог предвиди за нас нещо по-добро” (Евр. 11: 35-40).

Добре, на какво се надяваме ние?

Всеки, чиито цели се ограничават с постигане на пари, слава, благоденствие, мир и дълголетие в този живот, би трябвало да се разочарова от християнството или да влезе в някоя от модерните протестантски секти, където успехът в сферата на тленното се счита за цел и краен резултат от Божието благоволение. Но не са ли именно те, които ще приемат и Антихриста един ден, защото неговото царство ще е такова, каквото искат бездуховните човеци.

Нашето спасение, нашата награда ни е обещана, но не за сега и не за тук. Всички обещания са ни в залог. Залогът е най-голямото изпитание на вярата.

Да живееш този живот не заради него самия, а заради небесния залог за него - това е „тип мислене”, една странна и неприемлива за езичеството ценностна система на единобожието, която се формира от древност. Защото идолопоклонниците може също да са вярвали в задгробния живот, но всъщност боговете и вярата им са били в този. За превръщащите тварното в бог задгробният свят остава само една мъглява и лъжлива проекция на земния живот.

Божественото откровение за Царството небесно не е просто учение за някакъв - какъв да е - задгробен живот. То е откровение за залога и за обещанията, изпълнени в едно духовно бъдеще и при определени условия.

Такова откровение бавно и трудно си прокарва път, защото е в разрез със стремежите на плътта, двигателни за човешкия егоизъм. Но Бог действа с постоянство и огромно търпение.

Да си спомним: нито един от древните библейски праведници не получава „навреме” онези блага, които са му обещани от Бога.

Авраам се сдобива с обещания син в дълбока старост, когато обикновено това вече не се случва.

Мойсей извежда своя народ от египетското иго, но сам не успява да влезе в Обетованата земя. Онези, които влизат, не намират там течащи мляко и мед, а само врагове и съпротива - до ден днешен. Йерусалим, наречен парадоксално на името на мира, никога не остава в траен мир - и това също до ден днешен.

Пророците, проповядващи спасение на своите, са избивани от тях самите, вместо да получат благодарност и почести. Св. цар Давид, от когото трябва да произлезе Онзи, Чието царство не ще има край, почива в гробница. Мъдрият Соломон бива лишен от разум. Избраният народ - откаран във Вавилонски плен. А когато пленът завършва, започва да се създава онзи закоравял юдаизъм на буквата и закона, който ще прикове вниманието си върху свитъците на Тората до такава степен, че един ден няма да бъде в състояние да разпознае Месията, Когото сам проповядва и очаква! И ще Го разпне.

В християнски времена също ще рухват свещени градове с крепостите, дворците и дори с разкошните си катедрали. Рим, Константинопол, Търново ще бъдат отмити от мътния поток на езичници или друговерци. „Святая Русь” ще стане крепост на атеизма. А съвременните демокрации ще възстановят древното езичество.

Къде тогава е спасението?

Да, ние сме станали „най-окаяни от всички човеци” (1 Кор. 15:19), защото вярата ни се е простирала само върху земното. Ние сме се поддали на дяволските изкушения, на които Христос устоял през време на четиридесетдневния пост в пустинята. Пожелали сме камъните да станат на хлябове, закопнели сме за царствата и прелестите на света и изкушаваме Бога с показност на вярата си (вж. Мат. 4:1-10).

Още едно доказателство за това би било, ако сме се смутили или паднали в униние, четейки написаното дотук. Защото сме очаквали: за молитвата - укрепване на плътта, за сълзите - смях, за усилието - още повече сили, за вярата - уют и покой, за св. Кръщение - повечко години на земята, за добрите дела - богати въздаяния. За чистата си православна вяра сме се надявали тайно като юдеите Бог да ни даде власт над другите. Ние всъщност сме си мечтали за Христос не на муле, а на бял кон, не в прост хитон, а в царска багреница. Но някак си успяваме да заобиколим тези „липси”, да ги покрием с изминалото време и със задоволството от собственото си благочестие.

А за благочестието сме очаквали да ни се осигурят не-пристъпни укрепления, в които да си живеем набожно и заможно. И един ден за погребението си сме таили надеждата да ни обсипят с цветя и кръстове, да дойдат да ни уважат повечко хора и да напишат нещо умно на гранитната плоча върху ни, за да се помни „вечно” нашето име и нашата заслуга... И дотук.

Съвсем естествено стигаме до отговора на трудния въпрос: защо Бог всичко ни е дал не веднага, но в залог; защо трябва да изживеем временния си живот с вярата в обещания и непрекъснато да държим „горе” сърцата си, след като те по-лесно туптят долу, подхранвани от земните сокове и радости?

Защото именно от това Бог ни спасява - временното, тленното, фалшивото, нетрайното и заробващото безсмъртната душа на човека. Всичко онова, към което са се стремили езичеството, атеизмът и ересите. Всичко онова, което Христос победи с тридневното Си Възкресение.

Да си спомним, че когато Господ се явява на учениците Си след Възкресението, Неговото тяло пак е от плът и кръв, носещо още раните от разпятието, но вече невредимо, неподвластно на болката и смъртта, свободно от въздействията на природния закон. То може да приема храна, но не се нуждае от нея (вж. Лука 24:43). То е като тялото на Адам преди грехопадението - реално, а в същото време ново тяло, съчетаващо по един тайнствен и необясним начин такива противоположности като материя и нетленност, плът и безсмъртие, живот и вечност.

Плът и кости, които обаче преминават през заключени двери (вж. Йоан 20:19, Деян. 1:3) и които се възнасят на небесата пред мнозина очевидци (вж. Лука 24:51) в свидетелство, че „плътта нищо не ползва” - „Духът е, Който животвори” (Йоан 6:63).

Четиридесетте дни, през които Възкръсналият Господ остава сред земните жители и многократно се явява на учениците Си, са много важни за правилното насочване на нашата вяра. Това са дни, които веднъж и завинаги са ни подарени и които никога повече до Второто пришествие на Господа няма да се повторят. Чрез тях ни е засвидетелствано всеобщото възкресение. Показан ни е донякъде видимо иначе невидимият залог, в който намират смисъла си всичките ни трудове, така безсмислени за света. Показано ни е също, че този залог не е красива и празна идея - той е реалност. Но реалност от друг порядък, от друг свят. Защото както царството на Христа не е от този свят (Йоан 18:36), така и нашата цел не бива да остане погребана тук.

Източник: Църковен вестник, бр. 08/2003 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uph 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Не търси съвършенството на закона в човешките добродетели, защото в тях няма да го намериш съвършен; неговото съвършенство е скрито в Христовия кръст.

Св. Марк Подвижник