Св. Синод на Гръцката църква призна правото на Константинополската (Вселенска) патриаршия да даде статут на автокефалия на ПЦУ. Все още се очаква официалното становище на останалите поместни църкви. Междувременно евхаристийното общение между двата водещи църковни центъра – патриаршиите на Москва и Константинопол – е нарушено, а съборният принцип в управлението на Църквата е замразен след тежкия удар върху православната съборност, нанесен през 2016 г. със саботирането на Критския събор.
Оттук произтичат следните въпроси, които могат да послужат като основа на по-задълбочени коментари, заети не толкова с вътрешните мотиви на една или друга църква, а с глобалните проблеми на цялото православие:
1. Ако Гръцката църква се ангажира да признае едно изконно и досега неоспоримо право, потвърдено в историята от множество прецеденти (включително и признаването на самата нея), то защо изобщо се налага подобно признание? Понеже при вече утвърдено действие на каноните обикновено не се изисква допълнителното становище на чиито и да било синодни комисии, нито нечие специално признание.
2. Ако допуснем, че прерогативите на Фенер досега са били неоспорими, но при конкретните обстоятелства са поставени под съмнение от някои от поместните църкви до степен, че от тях се очаква поотделно специално становище, то следва ли, че Фенер трябва да се съобрази с тези специфични обстоятелства? Обратното не означава ли, че статутът на Вселенската патриаршия не е на първа сред равни, а на първа сред подчинени, което повдига въпроси от еклисиологичен характер. А това още повече задълбочава кризата.
3. Може ли съборният принцип да бъде пренебрегнат, за да се приложи формално действието на вече съществуващ канон, или в нови обстоятелства Съборът има силата и авторитета да променя действащите канони?
4. В случай, че съборността на Църквата е нарушена, както е към момента, което означава, че поместните църкви нямат волята заедно да обсъждат и решават наболелите проблеми, то каква трябва да бъде градивната роля на Вселенската патриаршия: да продължи да бъде посредник и да свиква събори, докато се постигне присъствието на всички, или да продължи да взема еднолично решения, без да се съобразява с останалите?
5. И още едно водещо предизвикателство: ако съборността не се изчерпва със събирането на едно място на епископи от всички поместни църкви, което може да остане безплодно при изостреното усещане за приоритета на националните и други политически интереси над общоцърковните, то кой може да инициира оздравителния процес, така че ожесточеното и антидиалогично противопоставяне (както е в момента) да отстъпи място на открит и свободен от предразсъдъци диалог? Император вече няма. Значи вече всичко зависи от съвестта и зрелостта на поместните църкви. Не би ли заслужил такъв църковен водач (или църква) от само себе си вселенски авторитет, защото казано е: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Мат. 5:9). Ако има такъв водач (църква), то тя трябва да надрасне националните си предразсъдъци и да покаже вселенско мислене на всички нива: от епископат до мирянство, особено в международен план.
Има ли днес такава църква?
