Мобилно меню

4.6694214876033 1 1 1 1 1 Rating 4.67 (121 Votes)

9657Християнският пост е прост, защото е свят.

Извинете. Римата е случайна. Нямам намерение да пиша стихотворение! Ето, пак, простете…

Както и да е, мисля, че е време да обобщим някои прозаични теми на православното благочестие, докато не сме го превърнали в самоцел, в крайна сметка чужда на християнския дух.

Зная, че в духовното ръководство най-лесна и безопасна за ръководещите е безкомпромисната строгост. Наложи сухоежбина и няма да сбъркаш, забрани кафето, премахни растителното масло, сложи марката „чревоугодие“ на всяко ястие с изключение на хляб с вода и сурови зеленчуци, и ще си спечелиш авторитета на строг и свят радетел на добрите нрави. После, като за утешение, постът се поставя в атмосферата на една православна романтика, мечтателност за непостижимите подвизи на древни аскети, добротолюбие на фантазията. А гузната съвест е мощен инструмент да се манипулират хората през пости и добър начин да се изпратят на изповед…

Само че това ли е посланието за поста, което трябваше да достигне до сърцата и да преобрази нравите на християните от „последните времена“? 2000 години по-късно сякаш сме пренаписали книгата „Левит“ за християни с нов кодекс от педантични правила на хранене и поведение – цяла една схоластика на маслината и охлюва, която понякога ни отнема твърде много сили и внимание, и всъщност незабелязано ни отдалечава от Христос.

Постът е свят и необходим

Но не в контекста на този тип нравоучителност, занимаваща се на дребно с детайли, които в дългата история на християнството често са се променяли според мястото и времето.

Но в крайна сметка е останал един общ и прост принцип по отношение на телесния пост: благодарим Богу за всяка храна, но в отделни дни и периоди доброволно се отказваме от месо и животински продукти. Гледаме да не преяждаме, за да не се помрачи умът ни. Понякога временно усилваме поста, до пълно въздържание от храна, но според индивидуалната мярка на всеки един, за да не изпаднем в немощ, възгордяване или болезнен дискомфорт, което не е по Божията воля.

Постът не е само православен

Пост и въздържание съществуват както сред неправославните, така и в нехристиянските религии. През последните години се надигна и едно религиозно-неутрално аскетическо движение, нещо като пост на секуларизма: веганството. Въпросът е също, дали то наистина е толкова „неутрално“ или в крайна сметка съдържа религиозни идеи от Изтока, и даже от окултизма. А новото в тази стара съблазън е, че тя все повече придобива политическа украска и агресивно поведение в обществото.

Тревожна е и една истинска епидемия сред младите, предимно жени, която бих нарекъл болести на бездуховното въздържание: анорексията и булимията. Виждаме колко важно място заема храненето, далеч не само в църковния живот. И колко практики, нямащи нищо общо с християнството, външно приличат на пост. Това ни напомня, че освен практиката, постът има и своята символика и доктрина.

В храмовете ни и в неделните училища е необходимо да се обнови и усили богословското просвещение на православните, а не само да се проповядва морал. Постът ни трябва да е поставен не само на нравствена, но и на смислова, богословска основа, понеже той съдържа и съществена част от евангелското учение. Затова по-надолу предлагаме някои кратки бележки върху

Смисъла на християнския пост

Някой може да попита, защо Адам и Ева, бидейки безсмъртни, е трябвало изобщо да се хранят?

Учението за въплъщението на Словото осветлява този въпрос: Бог ни посети, облечен в нашата природа, като я очисти от греха, но не я лиши от нищо, което ѝ е присъщо. Христос като Бог възкресява и чудотвори, а като човек смирено се ограничава в плътта, изпитва глад, умора, тъга, приема храна и питие като всички, нуждае се от сън. Тайната на Богочовека ни разкрива и тайната на рая.

В съвсем различни обстоятелства, един ден Христос ще каже: „Отдайте, прочее кесаревото кесарю, а Божието – Богу“. Можем да направим един свободен смислов превод на тези думи, които навярно в Едемската градина биха прозвучали така: „Дай духа и мислите си на Бога, предай Му своята свободна воля с взаимна любов, а с плътта си участвай разумно в материалното, съобразно с нейната природа, приеми всяка храна с радост и благодарение като дар от Всеподателя. Но не вкусвай плода на непослушанието, което е грях“.

Безсмъртието е свръхестествен дар. То не принадлежи към нашата природа, но и не я променя, дава се на смъртното ни тяло и може да се отнеме от него, може и да остане вечно, като се осъществява само в мярата на живото единение с безсмъртния Бог. След Христовото възкресение апостолите с очите си видели тази тайна, когато Спасителят приема реална храна с възкръсналото Си Тяло, Което вече не се нуждае от храна, но същевременно запазва природните си свойства.

Така че и в рая храната присъства, тя е добра, вкусна и благословена. Но и постът присъства в най-положителната си проява, като доброволно послушание заради любовта.

Колкото до сексуалното въздържание, то не е било усилие за надарените с безсмъртие Адам и Ева, а естествено състояние, свързано с тяхното благодатно пребиваване у Бога. Единението в Светия Дух и дарът на безсмъртието издигат човека над страстното телесно единение. Така виждаме, че християнското въздържание – съвършено в монашеството и частично в съпружеския живот – е отражение на рая, макар и вече да е свързано с усилие и подвиг, поради действието на страстите.

Защо се лишаваме от месо?

Не защото месото и животинските продукти са нечисти, по-лоши, компромисни за благочестието или вредни за организма, нито пък защото са вкусни. Теорията за „спиране на кръвопролитията“ също не издържа на християнска критика. Тя по-скоро клони към източните религиозни схващания за мир с природата. Бог е благословил човека да господства над животните, за да различаваме ясно човек от животно, плът от плът и дух от дух. Убиването на животни е грях само когато е самоцел, извращение. Но убиването на животни с цел прехрана е благородно и благословено дело, то е благословение и за самото животно. Знам, че сега това звучи политически некоректно, но и най-ревностните правозащитници на животните трябва да се съгласят, че кравата и овцата няма да умрат по-щастливо от естествена смърт в старчески дом. Тяхното отглеждане носи Божието благословение от самата зора на човечеството и винаги е белег за цивилизованост и култура. Ако не беше така, то пасхалният агнец нямаше да бъде осветен от Закона като предобраз на Христовото изкупително заколение.

Тогава защо през пости не ядем месо, мляко и яйца?

Изгонването на прародителите от Едем всъщност не е изгонване от Бащиния дом. Смъртта не настъпва веднага, но има отсрочка, дълго време за осмисляне и покаяние, през което човекът продължава да живее в Божието творение, но вече трудно и безблагодатно. Изгонването от рая е по-скоро трагедия на отпадането от Божието битие и безславно връщане към животинското природно състояние, духовна смърт в името на тленния скотоподобен живот. Но същевременно – начало на завръщането към изгубения рай чрез покаяние и обновление, проява на Божията милост и доброта към падналите.

Ако преди грехопадението Адам има властта да дава имена на безсловестните, то след това той получава власт над тях да ги лови, опитомява и отглежда, да се грижи за стадата, но и да ги ползва за храна.

Затова през пост, когато временно се лишаваме от животинска храна, ние всъщност заявяваме своето желание да се издигнем отново над животинското в себе си, да си спомним за Рая, който Христос ни върна. С обратен знак, тук се съдържа и покайният елемент в поста: чрез греха се уподобихме на животни, чрез доброволното въздържание (ограничаването на плътта) Христос отново ни възвръща човешкото достойнство.

В по-ежедневен, телесен план е ясно, че животинската храна дава повече сили на плътта, което невинаги е полезно за духовния живот. Ние така или иначе ядем повече, отколкото ни е необходимо. Временното въздържание от „силни“ храни внася баланс в живота ни и ни помага по естествен начин да намерим мярката си. От опит знаем, че през дълги пости апетитът от само себе си намалява, количествата също, настървението към храната се укротява. Всеки, който е положил и малко усилие в този радостен подвиг, е почувствал до каква телесна лекота и умствено просветление води той.

Твърденията, че животинските продукти са нездравословни, съдържат холестерол, влияят зле на организма и т. н., освен че не са духовни аргументи, са и неправилни, понеже никоя храна не е вредна от само себе си, освен може би някои изкуствено създадени от човека синтетични храни. Вредни са невъздържанието и лакомията, които идват не от плътта, а са душевен недъг. Всеки продукт, и най-постният, може да стане вреден при неумерена употреба. От друга страна, самоизмъчването с глад, както и всяко самоизтезание отдавна е осъдено от Църквата като ерес.

Риба, вино и елей

Някои изтъкват, че рибата е продукт, „по-постен“ от месото, понеже водните животни са създадени в по-ранен стадий на сътворението, което ги прави „по-нисши“ в хранителната таблица. Такова богословско разсъждение обаче няма. Така, както не разделяме вече храните на чисти и нечисти, неуместно е да ги делим и на „нисши и висши“, прости и сложни.

Рибата заема своето почетно място сред хранителните продукти, тъй като я получаваме даром от водата – източник на живота и един от символите на Светия Дух. Тя носи особено благословение от Христос, Който с риба извършва много чудеса, вкусва риба след възкресението Си, за да покаже на апостолите, че е Самият Той, в плът и кръв. Известно е, че древногръцката дума за риба (Ἰχθύς) представлява съкръщение на думите: „Иисус Христос, на Бога Син и Спасител“.

Виното е също благословено питие, заемащо своето особено място на постната трапеза. То е главен литургически елемент заедно с хляба, благороден продукт, белег за цивилизованост и култура, изискващ умения и познание както за производството, така и за консумирането му. И ако виното може да влезе в противоречие с духа на поста, то това е свързано предимно с мярката, чието нарушаване може да замъгли съзнанието, да отслаби волята и да подтикне човека към невъздържание и други грехове. В малки количества пък действа благотворно, а в умерени – „весели сърцето на човека“.

Елеят е безусловно постен продукт, получен от благородното маслиново дърво, чиято символика му придава особен смисъл в поста. Той е знак за примирието с Бога и творението, свързан с маслиновата клонка, донесена на Ной от гълъба след края на Потопа. Той е не само храна, но и лекарство, а също знак за радост и елемент на Божието благословение. Елеят е също главният елемент в тайнството Елеосвещение, за изцеляване на тялото и опрощаване на греховете. Самата дума ἔλαιον на гръцки е близка и съзвучна с милост – ἔλεος. Елеят дава и светлина, възпята в християнския химн „Свете тихий“.

Маслиновото олио влиза в състава на св. Миро, използва се в св. Кръщение, при освещаване на храм и в царското помазване.

Изхождайки от тази богата християнска символика, разбираме защо рибата, виното и елеят са елементи, които заемат особено място сред храните в християнския пост: те са постни продукти, но ознаменуват по-леките степени или празничните дни през пости. В никакъв случай обаче не бива да се превръщат в средство за натоварване на съвестта на вярващите, повод за вменяване на грях или осъждане на хората, които ги употребяват.

Покайният аспект на поста

Както виждаме, християнският пост по същността си е радостен, свързан с рая, изпълнен с трите висши добродетели: вяра, надежда и любов – без които всъщност би изгубил смисъла си.

Но постът може да изразява и други, траурни чувства. Те са свързани с конкретни събития и личности.

Различаваме няколко източника на поста. По-горе видяхме онтологически най-дълбокия: паметта за сътворението, издигането, прославата и падението на човека; изгубения рай.

Тази главна нишка ни отвежда към поста на Христос в пустинята. Той е не толкова пример за буквално подражание (кой би дръзнал на този подвиг днес?!), но преди всичко едно антропологическо откровение. Той ни показва какви сме създадени изначално, какви сме станали след грехопадението, кой е нашият истински враг и изкусител, как трябва да му противостоим и какви трябва да станем, приемайки изкуплението и образа на въплътилия се Христос. И всичко това се разкрива в контекста на едно пълно, съвършено телесно въздържание, чрез което действа и говори Светият Дух.

Пример е и постът на Моисей и на евреите в Синай, когато Бог дава на света първите заповеди на духовния закон. Това е трепета преди срещата с Божието величие, съзнанието за нищожност и нечистота, но също и дръзновението за лична беседа на човека с Бога. Виждаме нещо тържествено, велико в този пост.

А ние, християните, днес се готвим чрез пост за среща с Бога не на висока планина, не в бури и гръм, а в скромната Витлеемска пещера. Там Бог ни се явява близък и достъпен, безкрайно смирен, малък в Тялото Си като нас, за да може всеки един да го приеме в своето тяло и душа пълно и безпрепятствено.

Но има и друг пост, свързан пряко със скръбта и покаянието в един по-драматичен израз. Това е постът на съгрешилия, на изпадналия в беда, паднал човек. Лишаването от храна там е свързано с дълбоко съкрушение, душевна болка, обхващаща и тялото, страх и трепет пред Божия гняв. В древността такъв пост понякога е обхващал не само лишаването от храна, но и облеклото (навличали „вретище“, дрипи), и някои жестове дори (посипвали главата си с пепел, предавали са на плач и т. н.). Такъв е постът на съгрешилия или изпаднал в беда праведник, на тайнствения лирически герой на Псалтира, от името на когото говори Давид. Или постът на ниневийците, които послушали някога проповедта на св. прор. Йона и чрез покаянието привлекли Божията милост. Някои християни в Близкия Изток и днес практикуват отделно „поста на ниневийците“, в памет на това събитие, тясно свързано с тяхната история.

Този тип пост, който условно наричам траурен, в православната практика не се обособява като отделен. Той е само един аспект на нашия пост, който понякога  се изявява по-подчертано. Такова е настроението на поста в сряда и петък, през първата седмица на Великия пост (Покайният канон на св. Андрей Критски ни дава верния тон в началото на св. Четиридесетница), в Страстната неделя, в деня на отсичането главата на св. Йоан Кръстител.

В християнските чувства обаче траур и покаяние са смесени. В крайна сметка ние скърбим най-вече за себе си, за личната си участ, гибел, за собственото си беззаконие и падение, чрез които всички хора допринасяме за Разпятието на Спасителя. Неслучайно и Той ни казва: не скърбете за Мен, но за себе си скърбете!

Когато постим в сряда и петък, постът ни напомня, за да не забравяме никога, за мерзкото предателство на Юда и за страшните Христови мъки на Кръста. Нашата памет има нужда от телесно напомняне.

Количеството?

То е винаги индивидуално, затова и Църквата не дава никога общи предписания за количеството на храната, която да употребяваме. То е свързано повече с духовни добродетели като самопознанието и борбата със страстите. Затова определянето на правилно количество на храната не само през пости, но и изобщо, обикновено е индивидуално, относително и по тази причина – нелеко дело.

Ако отслабването е добър ефект от поста, и за това благодарим. Но то не бива да ни ръководи в духовните неща. Има хора, които през пости даже напълняват, не поради преяждане, но по някакви индивидуални особености на организма, метаболизма и прочее фактори, които не са в сферата на нашето внимание тук. Известно е, че от такива безусловно постни продукти като захарта, картофите и белия хляб естествено се напълнява, дори когато се консумират по-умерено. Що се отнася до диабетиците, за тях е задължително да употребяват месо, риба и сирене, а хлябът и картофите могат да са вредни за тях. Но всички тези обстоятелства са предмет на разсъдителност, която е от полза във всички случаи – и в пости, и извън пости. Ще напомня само за разсъдителността, че тя е висша добродетел, дар, измолен от Бога, оръжие срещу суеверието, белег за духовна зрялост.

Веганството е грях

Не само защото веганите по света показаха рога по-лоши и от тези на бик, като започнаха да тероризират традиционните производители на месо, да рушат от векове градена култура, не само защото стигнаха до агресия, не по-малка от тази на вандалите. (Слава Богу, у нас в по-малка степен засега.)

Веганството като идеология е преди всичко духовен грях на неразличаването на добро от зло, на плът от плът, на човек от животно. То в основата си е анимализъм, принизяващ човека до скот и издигащ безсловесната твар до човешко достойнство. Или пантеизъм, припознаващ тварите като богове, а Бога като творение. А това всъщност е връщане на човечеството назад към омрачението на първите и най-страшни години след изгонването на Адам от рая.

Да бъдем внимателни, дали наистина с християнски мисли пристъпваме към постенето, както някога апостолите и първите християни, както истинските аскети-богослови, или като тайни вегани, или може би като юдействащи, които още са под тежестта на Закона. Да не забравяме, че постът и богословието винаги вървят заедно, против народните предания, суеверното благочестие и пара-църковните доктрини.

Развитие и фиксиране на поста

В апостолските времена постът е бил наистина прост: или пълно въздържание от храна, по подражание на Спасителя, или въздържание от месо. Разисква се и темата за „идоложертвеното“, но тя всъщност не засяга поста, а чистотата на християнската вяра от примесите на езичеството. В етически аспект най-важното е отношението към другите: да не им налагаме своя подвиг, да не осъждаме никого и да не послужим за съблазън както чрез прекомерна строгост, така и посредством нехайство. Както и да не смятаме поста за самоцел, а за средство в духовния живот.

По-късно, с развитието на монашеството постът става твърде нюансиран. Появяват се правила и междинни степени, понякога описвани с впечатляващ педантизъм. Забелязват се наред с това и големи различия между отделните поместни практики. Да припомним само колко различни по дължина и строгост са били Рождественският и дори Великият пост в християнската древност.

Такова развитие и разнообразие на постните практики трябва винаги да бъде разглеждано в контекста на поместната църква. Много от правилата са създадени в своето време, в различни манастири, енории, епархии, с определена цел: да бъде хармоничен съвместният живот на християните в конкретната общност, да се избегне безчинието и да се постави общ критерий, според действащите обичаи. Нов етап във фиксирането на тези правила (не само за поста, разбира се) е разпространението на първите църковни устави (типикони). В най-пълен вид те съществуват събрани в т. нар. Йерусалимски и Студийски (Константинополски) типикон, първият по-строг, вторият – по-смекчен. Но, както се казва, всеки манастир си има свой устав, така че напълно легитимно са съществували и правила от чисто местен характер.

Тук няма повече да се занимаваме с историческото развитие на поста. От наша гледна точка можем да заключим: поместните правила и „нюанси“ на поста са създадени по необходимост и с разсъждение, но днес в много отношения се оказват твърде формално фиксирани и прилагани.

В какво се заключават предизвикателствата в съвременното практикуване на поста?

Между строгостта и формализма

Както казахме, дори и манастирите често са си определяли свой начин на постно хранене и степени на строгост. Днес обаче огромното мнозинство православни по света не живеят в манастири, а монасите за съжаление са едно съвсем малко малцинство. Съвременният човек живее в секуларизирана среда, с напълно различен начин на хранене. Ние обаче почти нямаме установен адаптиран подход за прилагане на поста според нашите условия. Но да помислим, колко са хората днес, които в света могат да се ръководят буквално, примерно по Йерусалимския типик?

Всичко това създава специфични затруднения при възпитаването на постни навици у децата, които са най-раздвоени между светското и църковното, ако родителите са вярващи. Училищата днес нямат ангажимента да предлагат постна храна, а и не е по нашия обичай да налагаме такива изисквания, както вече на много места постъпват веганите и мюсюлманите. От Църквата обаче се очаква добър съвет, подкрепа и утешение към православните семейства с деца.

Съществуват и други предизвикателства към постещите. В нашия свят имаме неограничен избор на всякакви продукти, но не всички са еднакво достъпни или свойствени за всеки. Веднъж в една северна финландска провинция видях домати, които се продаваха за 13 евро килограм – около 26 лв. Смокините пък се продават на бройка срещу 2 евро едната! Затова пък еленовото месо е по-консумирано от всичко друго… Е, как звучи там правило от типа на „шест смокини и две чаши вино“? Защото и с виното нещата не са еднакви навсякъде…

Ние трябва да приемем, че не всички хора днес могат да постят еднакво дълго и строго. Хората се кръщават или приемат православието в различни възрасти, идват в Църквата от различни културни среди. Ако човекът не е приучен към пост от детството си, постът е свързан с промяна на вече установени хранителни навици, с които организмът е свикнал. Те се променят бавно, с търпение и голямо внимание.

Това има особено значение, когато налагаме правила за пост преди св. Причастие. Прекалено дългото и строго постене може да отдалечи хората от св. Чаша, да направи Причастието нещо недостъпно за тях. Задължителният канонически пост преди Причастие всъщност е най-строг, но и кратък: от навечерието на св. Литургия. Тогава всеки здрав човек може да не яде и пие нищо земно, за да различи тленната храна от Небесната. Но налагането на седмици допълнителен пост, особено когато човекът се старае да спазва отделно положените пости, изглежда неадекватно и води до парадокса, че ние, православните християни, най-стриктно спазваме постите, но най-рядко се причастяваме.

Със „съпружеския пост“ също трябва много да се внимава, да не допринесе „църковното правило“ повече за разпадане, отколкото за запазване на християнския брак. Съпружеското въздържание си има своите (немного) задължителни дни, свързани с Причастието и Страстната седмица. Тези дни могат да се спазват от всички. Но да се натовари съвестта на една млада новобрачна двойка със задължението да се въздържа от законно общение няколко пъти по 40 дни в годината, е по-скоро безотговорно. Същевременно пред Църквата стои един много по-важен въпрос от този, как да се въздържат младоженците. И той е: как да запазим любовта и топлотата в дългогодишните бракове, как изобщо да съхраним целостта на християнския брак и единството между венчаните в тайнството, когато обществото проповядва „свободни отношения“ и насърчава развода?! Мисля, че ние твърде рядко и срамежливо повдигаме днес тази тема, заменяйки я в най-добрия случай със схоластически разсъждения „как точно, кога и колко“. А православието в това отношение има богатия личен опит на семейното духовенство, за разлика от римокатолиците. Жалко е да не се възползваме от него.

Кошмарът на правилата

Като дете ме бяха научили, че на Никулден се яде риба. Правилото всъщност разрешава риба на Никулден, но то звучеше като задължение да се яде риба, до такава степен, че дори е грях да не се яде риба на Никулден…

Също така, дълго недоумявах защо маслината се смята за блажна и баба ми не яде маслини през пост. Накрая се изясни, че това се дължало на животинските мехове, в които пренасяли маслините в стари времена…

На този принцип правилата на поста могат да бъдат превърнати в предания от фолклорен тип, които нерядко водят и до суеверие.

Ядат ли се охлюви през пости, мешести разрешават ли се винаги или се смятат за животни? От растителното масло, зехтинът по-малко постен ли е, и защо? Или най-лесно е да се храним два месеца без олио, за всеки случай? – разбира се, без съботите и неделите! Може ли да ядем семки в дните без олио? Който яде елей вероятно греши, но същият грешник ли е, който „прибавя по малко“ слънчогледово олио? То и без това слънчогледът е бил непознат по времето на св. отци… Миди и раци следва ли да се разглеждат като риба? Скъпите продукти постни ли са? Със или без хайвер? Ами ако пише, че „може да съдържа следи от мляко“?! Сладкото, грях ли е? Черният шоколад постен ли е, ако не съдържа мляко? Ой, плодовото желе е блажно, защото желатинът се прави от животински кости и кожа!

Да изреждам ли още? Не се ли разпознаваме всички ние в тези въпроси? И не сме ли вече крайно уморени от тази психоза?

Вероятно след тези прозаични бележки върху поста, се очаква и някакво

Обобщение

Да, мога да предложа следното:

Да не превръщаме поста в психоза и стрес. Да си починем духовно през пости: усилието – молитвено или телесно – ако не води към лекота, е вредно. Да продължим да живеем нормално, с умереност във всичко. Да не даваме място на екстремизма да ръководи духовния ни живот. Да постим с евангелска простота. Да придобием богословско съзнание за смисъла на поста, странейки от суеверията и фолклора в постните „предания“. Да гледаме само в собствената си чиния. Постейки, да благославяме с радост и любов храната на непостещите.

През пости да се храним по общото правило с растителна храна, тогава никога няма да сгрешим. Да постим от любов към Бога и Неговата святост, тогава Сам Той ще ни е ръководител и ще ни посочи степента на строгост, която е подходяща и разумна за нас.

Но да страним от веганството като от ерес.

Да помним, че примерът на великите постници е пример на любовта им към Бога, че постът им е бил тяхното естествено движение към Христос, а не чудо на източната екзотика. Ако почувстваме духовен порив, да усилим поста но с разсъждение, дали този порив е на здрава духовна основа. Да се пазим от романтичните представи за поста и аскетизма на отците.

Да очистим първо вярата си, преди да пристъпим към хладилника. През пости да пазаруваме онова, което ни е под ръка. Ако на пазара предлагат чушки и домати, да не издирваме авокадо – и обратното.

Да не драматизираме нещата, да не изпадаме във фатализъм. Ако не можем да постим дълго, да не се отчайваме, но да попостим все пак, колкото можем. Който се „облажи“ веднъж, да не спира поста до края по тази причина, но да продължи спокойно. Отхвърлянето на кафето, чая, ядките и сладкото, е екстремизъм. Но да не разреждаме с „по малко мляко“ поста, заради немощната си съвест, и да не се окажем лукави пред Бога.

Който тримири, да се смири (извинете!)…

Без крайности с олиото. Като общо правило строг пост без олио може да се препоръча през първата великопостна седмица и на Страстната неделя, според силите. През останалото време всеки е свободен да реши, но по-разумно е да постим с олио и смирение, отколкото да отпаднем в изтощение и униние.

Да приготвяме постната храна вкусна и да я поднасяме естетично, за да не оскърбим Божия дар с неуважение. Да не се гнусим от непостната храна. Да обичаме непостещите и да не ги корим и съдим. Да се радваме на хората, които се хранят добре, а чревоугодието да виждаме само в себе си. Да не бъдем бреме за другите, когато постим. Да се научим на изкуството да нарушаваме поста, ако се наложи, с разсъждение, в името на любовта, но без лукавство. Христос пости съвършено в пустинята, но после „яде и пи с грешниците“, което също е пример за нас в благоразположението към другите. Въпреки че фарисеите роптаят и днес срещу това…

Да не налагаме непосилно бреме нито на себе си, нито на близките. Да не преяждаме при заговяване и разговяване.

И накрая, да започнем поста скромно, като своя малка крачка към Бога, и да се оставим Той да ни ръководи и завърши нашия път.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uhrd3 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Имайте непресторена любов помежду си, пазете Преданието, и Бог на мира да бъде с вас и да ви утвърди в любов.
 
Св. Павел oт Обнора
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.