През последните дни, на фона на безпрецедентни мерки срещу обявената пандемия, налагани глобално като по сценарий, една скандинавска страна се открои рязко със своя собствена стратегия за борба със заразата: Швеция. Това предизвика недоумение, нерядко възмущение и остри критики, отправени от други държави, и то не само от съседните. Шведските странности не останаха извън полезрението дори на американския президент, който направи едно твърде драматично изказване пред медиите относно „небрежността“, проявена от Стокхолм, на което шведите бързо опонираха, обвинявайки Тръмп в недостатъчна информираност…
В какво накратко се изразява тази стратегия: държавният епидемиолог Андерс Тегнел, заедно със своя екип, ежедневно следи развитието на броя както на заразените, така и на починалите от COVID-19. Сравнени с България, цифрите са много по-големи: към момента заразените в страната са 10 000, а починалите досега – 900, от които около 560 са над 80-годишни. Тази информация обаче се съпоставя с общата смъртност, която е около 90 000 годишно върху брой на населението 10 млн. Както и да варира кривата, резултатът от статистиката е сравнително нисък: жертвите на коронавируса са ок. 1% от общия брой починали, което е съпоставимо с жертвите от обикновен грип ежегодно.
Без да се изпуска от наблюдение, тази статистика се разглежда в още по-широк контекст, като се отчита капацитетът на страната да поеме предвиждания брой пациенти за интензивно лечение (парадоксално, по-нисък от този в България). Но не само това. Отчитат се също икономически и социални фактори, съставят се прогнози за здравословното състояние на хората в перспектива и то относно не само физическото, но също и психическото здраве. В резултат се стига до една широкоспектърна стратегия, която няма като първа цел да всява ужас и да парализира цялото общество в името само на един проблем (с относително ниски статистически характеристики), но да намери едно по-балансирано разрешаване на този проблем, с правилно определена разумност на риска, щадящо, доколкото е възможно, всички сфери на живота.
И така, докато повечето страни налагаха безпрецедентен режим на масова карантина и блокираха почти всички функции на държавата и обществото, Швеция прие различна тактика. Като начало наложи забрана на събиранията до 500 души, като всички останали мерки за лична хигиена, безопасно разстояние и т. н., останаха препоръчителни. Затвориха кината и театрите, но заведенията останаха отворени, както и всички магазини, фризьорски салони и повечето обществени обекти. Университетите и гимназиите продължиха дейността си онлайн, но детските градини и прогимназиите функционираха с почти непроменен режим: вкъщи си оставаха предимно децата на безработни родители, за да не се създаде криза в семействата, в които родителите са на работа. Същевременно проблемът не беше подценен и на няколко места в страната се разгърнаха временни военно-полеви болнични центрове. Кризата, разбира се, удари силно много отрасли, както навсякъде. Но безработицата все още не е неконтролируема, а животът не е замрял.
С развитието на пандемията в световен мащаб Швеция наложи още някои рестрикции, но засега все още далеч от крайностите, прилагани другаде. Максималният брой на събранията се намали до 50 души, като това се отнася и за частни събирания. Старческите домове бяха затворени за външни посетители. В ресторантите се позволява само сервиране на коректно разстояние между масите, като стоенето край бара е забранено. Но животът продължава да тече относително нормално. Епидемиологът Андерс Тегнел неотдавна обобщи: „Дори в момента резултатите в Швеция да не са най-добрите в сравнение с други страни, ние очакваме по-добър дългосрочен ефект, защото можем да си позволим да прилагаме умерени рестрикции много по-дълго време, отколкото страните, които напълно парализираха икономиките и обществата си“.
Защо си позволявам да занимавам читателите на един църковен сайт с тази „светска информация“ от една твърде различна и далечна страна? Защото се оказа, че именно оттук могат да се наблюдават много по-ясно някои засега още замъглени феномени в живота на църквите в глобален мащаб – така, както някои природни феномени, слънчевите затъмнения или северното сияние, например, по-ясно се виждат от едни места, отколкото от други.
Кризата протече толкова бързо и всеобхватно, че религиозните общности по света бяха сковани наравно с всички други сфери на живота. Мигновено наложените рестрикции от страна на съответните държавни институции не дадоха никаква възможност за самостоятелни решения на никого. В това число и църквите бяха принудени да се подчинят на държавните разпоредби в извънредна ситуация и, тъй като законите безусловно трябва да се спазват от всички, не остана и много място за дискусии. В много страни храмовете бяха затворени заедно с всички други обществени обекти под забрана за събиране на повече от няколко души – с незначителни отклонения в цифрата.
В Швеция обаче съвсем не беше така. Единствените ограничения, налагани до момента на църквите, са важащите за всички: първо събирането до 500, а после – до 50 души на едно място. Това положение се задържа в дните на Великия пост, чак до „западния“ Великден и съответно – православната Цветница (когато е написан настоящият текст). То даваше големи възможности на всички църкви в дните на изпитания да запазят богослужебния си живот без ни най-малко да влязат в разрез с държавните разпоредби относно епидемията.
Швеция обикновено се смята за крайно секуларизирана, едва ли не безбожна страна, но това не е съвсем така. Поне не много повече, отколкото която и да било друга модерна държава. Освен доминиращата лутеранска Шведска църква, отделила се от държавата едва преди двадесет години, тук има силна римокатолическа църква, многобройни източни деноминации, „свободни“ църкви, и, разбира се, православни. И тъй като нас ни интересуват повече последните, ще изброя техните представители: Вселенска, Сръбска и Румънска патриаршии (и Финландската архиепископия) със своите съответни местни епископи, и още Московска, Руска Задгранична, Българска, Грузинска и Антиохийска, със своите енории, подчинени на архиереи извън страната.
Ето накратко какво се случи с религиозния живот след обявяването на пандемията. Още докато наложените от държавата ограничения достигаха до цели петстотин души, инославните, обединени от местния Съвет на църквите, единодушно прекратиха дейността си по собствена инициатива. Това означава, че всички богослужения бяха напълно отменени до второ нареждане, включително и на Пасха. Много храмове просто са заключени.
И, което е още по-странно, същото направиха представителите на Вселенска и Антиохийска патриаршия, както и шведскоговорящите православни енории, подчинени на сръбския епископ. Те решиха по своя инициатива „да си останат вкъщи“ и просто затвориха храмовете си под носа на своите вярващи, като ги оставиха без възможност за духовно обгрижване. Малко по-късно частични рестрикции си наложиха и повечето от останалите православни, прилагайки формално разпорежданията в своите съответни „църкви-майки“, много по-строги от действащите в Швеция. Освен това доста православни енории ползват лутерански или римокатолически храмове, в които действат самоограниченията на стопаните.
Получи се една твърде грозна картина: докато барове, ресторанти и магазини се възползваха от дадената им свобода и се стараеха да привлекат поне максималния разрешен брой клиенти, църквите останаха затворени в най-усилния молитвен период, по собствена инициатива! Но това не беше спонтанен акт. В кулоарите – и не под натиск на държавата – действията изглеждаха координирани поне частично чрез местните поделения на Съвета на църквите. Това, което трудно се вижда другаде, тук стана очевидно: паралелно със страха от зараза се заражда една нова култура на политическа коректност, инспирирана вече не толкова от държавите, колкото от един наддържавен глобализъм, който тепърва предстои да открива лицето си. Интуитивно или не, световните църкви, вече включващи и православните, стават все по-възприемчиви и отзивчиви към неговите внушения, които вече са осезаеми в света.
Призивът „Останете си вкъщи“ в страните със строги карантинни мерки, каквито са повечето днес, е в съзвучие със стратегиите в извънредно положение и не бие на очи. Затова се възприема нормално като предупреждение и от църквите към вярващите. В Швеция обаче той придоби звученето на идеологема, нещо като етиката на климатичните активисти и веганското движение, в които впрочем страхът също присъства. Просто в един начален момент тази идеологема беше изпусната да се завърти на празни обороти, преди да се е задвижила от институциите. Именно в този момент пролича, че в мисленето на някои християни се случва някаква друга, паралелна промяна. Склонността към автоцензура и сервилност на църквите към външни сили донякъде има прецедент в лоялната към съветската власт обновленческа църква в годините на сталинизма. В най-ново време пък сме свидетели на силна политизация на големи и влиятелни църкви като Москва и Константинопол, което доведе и до известните ни разколи. Но специфичното сега е в глобалния мащаб, надинституционалната природа и необичайната анонимност на онова, което още през 2001 г. беше за първи път официално формулирано като „нов световен ред“.
На този фон бих искал да споделя личното си мнение, че БПЦ, която се намира в много по-екстремна ситуация във връзка с твърде крайната стратегията на държавата в пандемични условия, все пак успя да отстои достатъчно балансирана позиция, така че да не затвори напълно пътя на вярващите към великденските богослужения и да остане в консенсус с държавните органи. Това привлече и критиките на мнозина, но в един по-широк международен контекст е справедливо да оценим по-добре усилията на нашата църква. Без да идеализираме, а още по-малко да героизираме някого, БПЦ просто съумя да остане в границите на разумния риск, в максимална възможна полза на своите пасоми, но и без конфликт с държавата. И, отново погледнато в международен контекст, смятам, че този път някои други поместни (но и вече глобализирани) църкви биха могли да вземат скромен пример от нас.
Нямам за цел да внушавам конспиративни идеи. Но ако те се налагат от наблюденията върху някои нови феномени в мисленето и поведението на определени църковни кръгове, може би този път не е излишно да изострим вниманието си в тази посока. В такъв ред на мисли нямам намерение да всявам и излишен драматизъм. Светът върви по своя отдавна утъпкан път и ако вече времената започват да съзряват за своя „есхатон“, то за християните това е повод за радост, не за страх. Но ни е нужен дар за различаване на духовете, за да не изгубим присъствието на Светия Дух. Защото тогава може да започнем да се боим там, където няма страх, да припознаваме изкривено духовните явления или изобщо да не ги забележим.
Странно, почти сюрреалистично е, че именно Швеция може да се окаже една духовна наблюдателница към такива дълбоки и още неформулирани тенденции в живота и мисленето на църквите. Но да не пропускаме тази възможност, без да изключвам съществуването и на други подобни „наблюдателници“. Откровенията навярно едва започват.
