Спасителят Господ Иисус Христос произнесъл пред народа притчата за сеяча и семето. Прочетете я! За нея говори св. евангелист Матей в 13 глава на написаното от него Евангелие. Чудна картина! Христос, застанал край Генисаретското езеро, и народът - струпал се край Него.
Той влязъл в една ладия, отдалечил се малко във водите, за да бъде виждан добре от всички, докато говори. Златни били словата Му. Народът слушал в унес: „Излезе сеяч да сее; и когато сееше, едни зърна паднаха край пътя; и долетяха птици и ги изкълваха”. Други паднали на каменисто място; поникнали, но нямало пръст и при слънчевия пек изсъхнали. Други - в тръни и тръните ги заглушили. Но някои паднали на „добра земя” и поникнали, и дали плод - едни сто, други шейсет, а други трийсет.
Символично Господ Иисус с тази притча представя духовния сеяч - свещеника, проповедника, учителя. Семената - това са наставническите слова на нравоучителя...
Нашата Златна Добруджа в буквален смисъл справедливо е наречена „златна” - пълни хамбарите на народа и държавния хамбар със златна пшеница. Но, ще кажа смело, че и сега пълни хамбарите на народа. Когато минавам покрай нивята, радвам се, като виждам да изкласява златната пшеница, а по синорите - цветя, които усилват радостта на сеячите - собствениците на нивите, и ги прави щастливи. Няма необработена земя, не говоря празни думи. Идете - и ще се уверите. Бог е благословил труда на земеделските стопани, които с молитва и прекръстване са започнали да хвърлят семената за посев по нивите и те дават плод стократен...
Иван Вазов, на своето време, като гледал всичко това, се провикнал поетично:
Морен сеячът из нивата сееше -
сееше златни зърна,
руен се пот от челото му лееше...
И нататък продължава:
Зная сеячи и други във нивата -
в другата нива у нас;
там ще поникне трънака, копривата...
Не, поете, не! За твоето време - не! Тогава цъфтеше, изкласяваше и посеяното даваше златни зърна не само в Златна Добруджа, а и по цялата страна. И понеже Иван Вазов говореше за духовните семена, затова словата в стиховете му трябва да се отнесат към далечното бъдеще. Тогава, в онова време, моралът беше на висота; сеячите - учители, наред с науката, насаждаха и морал, нравственост, неотделна от вярата. Затова словата им бяха благодатно озарени и учащите се растяха, изкласили като златните пшенични класове не само в Златна Добруджа, а в цялата страна. Учителите възпитаваха народа с научните знания, но и във вяра, и морал, и от училищната школа излизаха достойни граждани за чест на своите учители и преподаватели и на Родината, и всичко в страната цъфтеше...
Злото трябва да се гони и изкоренява в своите основи, а не да се оставя да расте и като тръните да заглушава добрите семена. В миналото нямаше толкова кражби, убийства и всичко онова, което се нарича зло и грях. Затова хората живееха спокойно и не се налагаше да поставят железни решетки по врати и прозорци, за да се предпазят от крадци и убийци. А след 50-годишния атеистически период на управление - период на гонение на вярата и вероучението, не само в училищата и университетите, но и в домовете, бе насадено само зло.
И като резултат днес, за съжаление, нескрито се сочи, че у нас престъпността била в най-големи размери.
Време е да се осъзнае тая истина и така да се преследва злото не само в неговите следствия, а и в корените му, а за да се изкорени - трябва младежта да се възпитава във вяра и морал, както преди.
Ще завърша словата си с думите на Господа Иисуса Христа от същата притча за сеяча и семето:
„Който има уши да слуша, нека слуша!” (Мат. 13:9).
