Мобилно меню

4.865671641791 1 1 1 1 1 Rating 4.87 (67 Votes)

2P20160117 VSN 9074 12001 1Прекият отговор е прост: защото такива няма.

Когато днес църковните активисти говорят за детски литургии, се има предвид отслужване на св. Евхаристия със засилено участие на малолетни от различни възрасти, до 13-14 г. Това е единственото, което може да определи литургията като „детска“. Като съдържание е немислимо да се отслужват някакви опростени издания на тайнството. Такива никога не е имало, не може и да има. Св. Литургия е преподадена на възрастни, вече зрели хора и винаги се отслужва от такива. В древността всъщност децата рядко са били и кръстени, като се има предвид, че тогава обикновено кръщавали възрастни хора. Но и по-късно, когато кръщението на младенци става норма в живота на християните, Църквата никога не създава някакви алтернативни детски форми на св. Тайнства. (Тук не бива църковното богослужение да се бърка с адаптираните детски издания на Библията, молитвословите или учебните помагала в часовете по вероучение.)

Какво се случва, когато децата биват доведени на едно такова богослужение? Първо, те знаят, че то е организирано за тях, като деца. Само поради този факт в съзнанието им се извършва вече едно разграничение: „водят ни на нещо, което е специално за нас, така както ни водят на детски спектакли, показват ни детски филми, слушаме детски концерти“. И въпреки че те са изпълнявани от възрастни, представляват нещо приспособено, детско, нещо, което „ние да можем да разберем, понеже онова, което е за възрастни, още не е за нас“.

Отивайки в храма с такова съзнание, детето вече очаква детското богослужение да бъде разбираемо, достъпно за него. И понеже, както казахме, Църквата не познава адаптирани литургии, в края на краищата се оказва, че детското липсва. Това може или да породи отегчение, или да насочи вниманието към чисто формални неща, които все пак да са достатъчно забавни: костюми, пеене, кадене, свещи и т. н., без детето да може да ги възприеме в органичната цялост на Литургията. Последвалото св. Причастие става нещо като кулминация на това „представление“, а също и предвещава неговия край. Известно е, че децата винаги с нетърпение очакват края на дългите мероприятия.

Онези, които участват в детски църковни хорове, са в по-облагодетелствана позиция. Те се чувстват по-ангажирани и по-полезни. Това донякъде мотивира. Но значи ли, че пеенето ги въвежда по-успешно в дълбочината на св. Литургия? Едва ли. Главната задача за тях остава самото пеене, както и в детския училищен хор. Само че тук думичките са по-непонятни, защото са на църковнославянски. Това за детето не е толкова важно. Децата с удоволствие разучават песнички и на други непонятни езици, за тях е важно да се справят с изпълнението. Нещо подобно е и с прислужващите в олтара. Момчетата намират едно по-интересно занимание, което намалява досадата. Но умът им обикновено е много далеч от богословския смисъл на свещенодействието. А ние, родителите, учителите и свещениците се заблуждаваме, че ги възпитаваме в църковност.

detail20190519 VAR 7006 обрКогато са облечени по специален начин, както масово се практикува в руските църкви, това още повече може да обърка децата. Те по начало обичат специалните костюми – официални, парадни, маскировъчни. Костюмът създава усещане за празник, за уникалност на случая. Дотук добре. Но при организираното посещение на детски литургии нещата се изместват в друга посока. Детето възприема благочестивата униформа, в която го обличат, като поредното костюмиране, свързано с останалите формални действия. Театърът става пълен. Особено вредно за духовното възпитание на момиченцата е, когато ги увързват в забрадки, за което няма абсолютно никакво основание (дори и при св. ап. Павел!). Църковният дрескод може също да ги накара да се чувстват особени, различни от другите, с които общуват в училище. Това може да доведе до обърквания в социалното им общуване и адаптиране.

В края на краищата всички тези детски църковни мероприятия поляризират съзнанието на децата, като противопоставят църковния живот на „нормалния“. Това ги възпитава във формализъм и лицемерие, или пък с времето напълно ги отблъсква от Църквата. Родителите се радват на успеха си, но не си дават сметка, че скоро децата им ще поискат своята свобода, а църковният живот, който са им налагали до момента, ще се окаже сред досадните задължения, понеже всъщност те никога не са се докоснали до дълбочината му.

Познавам десетки деца, които като малки предизвикваха умилението на възрастните с благочестивото си поведение и редовното (по задължение) присъствие на богослуженията. Някои пееха в хора. Момченцата ги пращаха да помагат в олтара, обличаха ги в детски одежди, носеха свещи и подаваха кадилото. На прага на пубертета някои вече придобиваха дяконска осанка.

Днес, години по-късно, почти нито едно от тези пораснали деца не е в Църквата. Някои са дори зле настроени срещу нея. Други пряко обвиняват родителите си за това, че заради тях са изгубили вярата си. Мога да назова конкретни имена, примерът не е отвлечен. Ще кажем, да, но ние поне сме им дали основата, свършили сме си нашата работа. Но аз мисля, че по-скоро сме си правили опасен експеримент, и дано Бог ни прости тази грешка.

Св. Литургия не може да бъде избирателно адаптирана нито към възраст, нито към пол, нито към отделни социални групи, защото е всечовешка – и богочовешка. Наричаме я Тайнство на тайнствата и сама по себе си тя е пълнота и дълбочина, която не може да бъде леснодостъпна. Литургията задава висота, към която всеки трябва да се издига съобразно своя потенциал, но никой не може да постигне преждевременно или свръх мярата си. Този процес заема различно време в живота на отделните хора. Или, по-точно казано, заема всичкото време на земния ни живот.

Колкото до децата, те нямат изградено литургическо съзнание. Детската вяра не се възпитава със заучаване на ритуали, а с беседи, внимание и личен пример. Това иска търпение, време. Децата не обичат да им се говори инфантилно. Те ценят, когато се отнасяме сериозно и уважително към тях. Но речта ни трябва да бъде и разбираема. Ние, като възрастни, носим отговорността постоянно да отчитаме този факт, да имаме способността да излезем от кожата на егоизма си и да се поставим на тяхното място. Да си спомним собственото си детство, да съпреживеем като деца онова, което предлагаме на децата си.

Христос ни казва, че Царството Небесно прилича на синапово зърно, от което после се развива клонесто дърво с дълбок корен и разлистена корона. Тези думи до голяма степен са в сила и за духовното възпитание на децата. Ако не се погрижим да посеем вярата внимателно, като зърно, ако се опитваме да прескочим този етап и направо да пресадим в тях готов корен, може да нараним душата им, а коренът да изсъхне. Имам предвид формалната религиозност, която налагаме на децата си преди да сме посели в тях вярата в Бога.

Едно е да ги водим в храма с разбиране към тяхната естествена незрялост, и да ги напътстваме с любов към онова, което е достъпно за тях, а съвсем друго е да им организираме детски литургии и участие в ритуали, които не могат да разберат. Децата в крехката си възраст повече усещат, отколкото разбират. Чрез свещената храмова атмосфера и св. Причастие те преживяват светостта просто и чисто, но са много чувствителни, когато проявяваме към тях някакъв вид формализъм и насилие. Това лесно може да накърни детското им благоговение, да профанизира трепета им пред тайнството. Ако възрастните не се научим да се снишим с уважение до детския ръст, то ние лесно ще изгубим и тяхното уважение.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u4x9a 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
Имайте непресторена любов помежду си, пазете Преданието, и Бог на мира да бъде с вас и да ви утвърди в любов.
 
Св. Павел oт Обнора
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.