Мобилно меню

4.7647058823529 1 1 1 1 1 Rating 4.76 (68 Votes)

25ce25a425ce259f25ce259925ce25a7Живеейки с Духа на Църквата, ние черпим от нейните откровения, вглъбяваме се в учения и тайни, които остават скрити, неясни за света. Участието в св. Тайнства просвещава душите и умовете ни. Но това не е просвещението на рационализма или лъжливата светлина на духовната прелест. Божието просвещение е благо, тихо, скрито от света, винаги лично, винаги съобразно нашия духовен ръст, за да не ни внуши страх, тревога, паника. Бог ни открива с голямо внимание онова, което е полезно за спасението на душите ни, а често пъти забулва в „светла мъгла“ познанието, за което още не сме узрели, което може да ни навреди.

Затова и четене, и слушане, и проповед, и молитва, и благовестие, и мълчание – всичко трябва да става с разум и разсъждение. Духовната разсъдителност се нарежда сред най-високите добродетели и се смята за един от най-ценните дарове. И винаги за всеки от нас е полезно да моли Бога да му се даде този дар, понеже никой не се ражда с него, но го получаваме по Божието човеколюбие, всеки според мярата на смирението си.

Познанието, получено във вярата, ни вменява голяма отговорност. Ние ставаме пазители на духовните бисери, които трябва да опазим от всеядните, да не ги погълнат, та после да се обърнат и срещу нас. Но не по-малка е отговорността ни, когато трябва правилно да преценим кои са всеядните и кои са жадните за истина. Защото иначе ще е голям грях, ако скрием бисерите от онези, които наистина се нуждаят от тях…

Всъщност, Църквата не крие своите „тайни“. По-скоро тя ни дава свободен достъп до духовното познание в Тайнствата. А Тайнствата не са тайна, те са откровение за вътрешния човек, невидимо видение за духовните очи и безгласно слово за духовния слух. В Тайнствата ни се дава най-висшето познание: опитът. А в тайнството на молитвата този опит се преосмисля, усвоява и подрежда в ума и душата ни така, че да се ползваме от него правилно и спасително.

Мисля, че само две са тайните, които наистина остават в най-голяма степен скрити и неразгадаеми: тайната за края на света и тайната на злото. Св. ап. Павел говори също и за тайната на беззаконието, която един ден все пак ще се открие. Но ние не знаем кога. Единственото, което знаем за нея, е, че тя съществува и живее в света още от Адамовото падение. Но „за оня ден или час никой не знае, нито ангелите на небесата“, знае само Бог.

Заедно с беззаконието предстои да се открие още и „синът на погибелта“, наричан „антихрист“. Ние виждаме, че неговите предшественици са се явявали и продължават да се явяват в различни епохи и образи. Но един ден ще дойде и последният, главният антихрист – ние не знаем кога, нито точно как ще изглежда. Само духовният опит може да ни помогне да го разпознаем, когато времената се изпълнят. Но преди това не можем да кажем нищо конкретно. Да, всички тайни и откровения за нашето спасение ни се дават предварително, само тайната на беззаконието се открива паралелно с неговите прояви.

Колко странно е, че Христос през цялото време е знаел кой е предателят и антихристът. И въпреки това го избира за апостол, поверява му църковната хазна, дава му власт над бесовете, прави го заедно с другите апостоли изцелител и чудотворец, не го лишава от нито един дар. И накрая дори отказва открито да го изобличи: „този, който натопи залъка си с Мене“ – това е достатъчно.

"Да не би аз, да не би аз, Господи?" - съмняваме се и ние заедно с апостолите. Съмняваме се, защото и ние самите нямаме достатъчно себепознание, нито достатъчно доверие в самите себе си. С други думи, предател може да стане всеки един, следващият юда можеше да бъде Петър, ако не се беше покаял в плач и съкрушение. Всички сме някъде там, на ръба между Петър и Юда, и само съкрушението и Йоановата любов към Господ ни връщат и придържат към добрата страна.

Но Христос мълчи кротко. Гледа надолу и чертае нещо в пясъка. Молим Го в неразумната си ревност да ни посочи предателя, да ни предаде антихриста, та да вземем необходимите мерки и да предотвратим разпятието, катастрофата, да спрем края на света. Но Той мълчи, само благият Му поглед от иконата ни говори: „Не, Аз не постъпих така, за да постъпвате и вие като Мои ученици - с кротост, благост и разсъдителност. Нека всеки сам осъзнае греха си, а вие се погрижете да станете по-добри, по-кротки и по-смирени“.

Но ние не постъпваме така. Ние жадуваме за възмездие и справедливост, но както ние виждаме справедливостта – злобна и отмъстителна. Затова навсякъде ни се привиждат антихристи, всяка секунда за нас светът свършва, зад всеки ъгъл виждаме дявола. И страшното е, че започва да ни харесва! Но добрите хора рядко ги забелязваме, ако не извършат нещо изключително, за което да научим от медиите. А те рядко вършат нещо изключително, просто тихо свидетелстват за добротата и кротостта на Господ.

Лоши стопани на Истината, ние не знаем нито как да я пазим свято, нито как да я раздаваме свято. За нас истината е информацията за истината, която превъзбуденият ум трупа без полза. Четем, дрогираме се с четене на „Светите отци“, но до техния жив опит така и не се докосваме. Затова започваме прекалено много да говорим за злото и сатаната, без да ги побеждаваме, и за доброто и Истината, без да ги придобиваме.

Изучаваме педантично оросите (решенията, определенията - б. р.) на вселенски и поместни събори, цитираме ги и богословстваме, изобличаваме враговете и еретиците и се опиваме от свещен гняв. А накрая се оказва, че гневът ни не е бил свещен, а злобен и страстен, понеже не сме се научили от догматите на любов, но на омраза. А от Евангелието знаем, че догматите без любов стават инструмент за разпятие на Словото.

И днес самодоволно, папагалски повтаряме заедно със Спасителя: „Горко вам, книжници и фарисеи“, като си мислим, че тези думи се отнасят само до юдейските книжници и фарисеи, или в най-лошия случай, „образно казано“, до еретиците и разколниците: горко вам!

Но само Той е имал правото да каже „ВАМ“. Ние можем да казваме само „НАМ“: „Горко нам, книжниците и фарисеите, първосвещениците и свещениците, дяконите, монасите и законоучителите (включително и православните), които не познахме Господ нито в Евангелието, нито на Кръста и в светлото Възкресение, нито дори в огнените езици на Св. Дух!“ Горко нам, които приехме св. Кръщение като съкровище и го заровихме в градината с бурени, за да си го върнем един ден без плод и печалба на Всеподателя.

Но Христос ни е дал най-спасителната противоотрова срещу убийствената безплодност на нашето битие като въображаеми християни: Блаженствата. Вместо заповеди – блаженства. Какъв дар, какво утешение за душите ни. Блаженствата са онова, което дава плодоносна сила на познанието, дарява ни с личен опит във вярата, учи ни как да се държим като християни. „Блажени бедните духом, плачещите, кротките…“ Ето, с това може да се започне. Нека ги дочетем докрай.

На изображението: Откровението на св. Йоан Богослов, стенопис от манастира Дохиар, 1520 г.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/udcfc 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Бог слиза при смирените, както водата се стича от хълмовете към долините.

Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.