Мобилно меню

4.8333333333333 1 1 1 1 1 Rating 4.83 (24 Votes)
Както 11 март в Мадрид, така и 11 септември в Ню Йорк, не са единствените дни, помрачени от насилие и смърт. Всеки ден е белязан с кръвта на невинно загинали хора. Освен тероризма, в света има и други прояви на омразата и несправедливостта: войни, тоталитаризъм, престъпност, глад. И всички - вярващи и невярващи - си задават въпроса: защо Бог, Който е благ и справедлив, допуска злото в света?

Това е тайната на злото в света, която се заключава не толкова във факта, че то съществува, а в това, че Бог го допуска.

Много хора не понасят тежестта на този въпрос и се предават на безверие и ропот.

Ние като християни имаме отговор, но той се заключава в един друг, още по-тежък въпрос: защо Бог допусна унижението, разпятието, кръстните мъки и смъртта на Своя Единороден Син?

Към Кръста е насочена всичката сила на злото на света, понеже там то вижда постигането на крайната си цел - богоубийството. И в Христовото разпятие постигането на тази сатанинска цел е изглеждало по-близо от всеки друг път. В онзи страховит час демонската деятелност е в апогея си, а Бог сякаш остава непонятно пасивен. Цялото човечество изрича заедно с разпнатия Христос: „Или! Или! лама савахтани? сиреч, Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?” (Мат. 27:46).

И точно от това трагично състояние на богоизоставеност ни се явява светлото Възкресение. Злото става жертва на самото себе си. Причинявайки смъртта, попада на живота. Действайки с насилие, среща мир.

Във възкресението няма и следа от насилие. То става тихо и благодатно, в покоя на ранното утро.

Злото избира кръста като уред за насилие и умъртвяване. Но Бог допуска Кръста като причина за възкресението! В Христовата личност злото се настървява срещу Човека, както много пъти преди това. Но, заблудено от плътта, то се изгаря от Божията светлина и губи умъртвителната си сила. Оттогава дяволът не понася кръста така, както не понася и живота.

Чрез Христовата жертва битието ни приема друга перспектива и друга логика: „Върни ножа си на мястото му; защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат; или мислиш, че не мога сега да помоля Своя Отец, и Той ще ми представи повече от дванайсет легиона Ангели? Но как ще се сбъднат Писанията, че тъй трябва да бъде?” (Мат. 26:52-53).

Тези думи на Спасителя дават отговор на онези атеисти, които твърдят: „Дори да има Бог, Той не е всемогъщ, защото явно не може да се справи със злото в света”.

Разбира се, Бог е всемогъщ, но не и всеотмъстителен. Голямата заблуда на тези хора идва от объркването на понятията сила и отмъщение, чието сливане характеризира манталитета на грехопадението.

Възмездието вече не е оръдие на първобитната справедливост според понятията на този свят, който на злото е свикнал да отвръща с по-голямо зло. Разпятието не търси да бъде „компенсирано” с други разпятия. То само дава повод на възкресението да животвори и в това именно познаваме силата Божия.

Затова, ако преди Христа страданието е било безсмислено и носещо смърт, за нас то е станало спасително, залог за възкресение и вечен живот.

Ние бленуваме Бог да унищожи най-сетне злото в света, да го заличи в най-физически смисъл. Но не разбираме, че ако Той стори това, целият свят трябва да бъде унищожен. В това число и ние самите. Защото никой не е останал незасегнат от злото. Неговите корени са не само в другите, те прорастват и в нас.

Егоизмът ни пречи да си го признаем. Ние приличаме на фарисея, който бил изпълнен от самодоволство, че не е като „оня грешен митар” (вж. Лука 18:10). И виждаме само „голямото”, явното зло извън нас. Онова, което взривява, пали, граби, убива.

В нас то може да не е довело до такива дела. Но жилото му прониква и в нашите сърца. Нашето „не-значително” зло не се различава по природа от онова на терористите от Мадрид. И в нашата дребна ежедневна ненавист, гордост и лошотия ние ставаме и терористи, и диктатори, и грабители, и неправедни съдници.

Ето защо, ако искаме да изтребваме злото, можем да започнем първо от себе си, а не от света, не от „другите”. Пътят се нарича покаяние, а не мъст.

Колкото до доброто начало, то също не е рязко разграничено, но битува във всеки човек в очакване да бъде изявено и да даде своя плод. В едни доминира, в други е по-скоро примес, в трети е в драматично единоборство със злобата. Но Бог цени и най-малкото зрънце доброта, което само Той може да съзре и претегли в сърцето на човека. Ето защо Божията логика е друга: „Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява” (Откр. 22:11).

Да не бързаме и да не ставаме по-големи съдии от Праведния Съдия. Нито пък да се отчайваме и да губим вярата си. Съд така или иначе ще има в последния ден. Но дотогава за нас е спасително да подражаваме на Христос, Който не дойде да съди света, но да спаси света (вж. Йоан 11:47).

Христос воскресе!

Нека Христовите страдания да бъдат и за нас извор на нашето възкресение.

Източник: Църковен вестник, бр 7 / 2004 г.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/up4 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)