Първият щурм на Украинската буря отмина, въпреки че критичната маса на конфликта отново нараства. Нови взривове се очакват, когато се наложи всяка сестра-църква да се изкаже ясно: за или против новата Киевска „автокефалия“. И не само да се изкаже, но и да встъпи (или не) в съслужение с новия Киевски митр. Епифаний, което ще бъде пробният камък за вярност към Москва или към Константинопол. Това ще бъде и началото на следващия етап в кризата.
Но не за това ще става дума по-надолу. Защото на този фон се открои една друга криза, която минава по-незабелязано пред очите на православния свят, но е не по-малко драматична от украинския конфликт: кризата в Париж.
Ако по украинския проблем има достатъчно аргументи в полза на Вселенската патриаршия, обясняващи правата ѝ да издаде томоса за автокефалия от 6 януари 2019 г. и дори да приеме в общение отдавна утвърдили се разколници, то поведението на Константинопол по отношение на своята собствена Екзархия на руските енории в Западна Европа е напълно необяснимо. Към днешна дата още не се е появил нито един удовлетворителен отговор на въпроса: защо така брутално и внезапно беше разпусната тази процъфтяваща православна църковна структура? Разбира се, предлагат се възможни тълкувания, но те са твърде много и неубедителни, за да можем да се спрем на някое от тях. Все пак, да се опитаме да ги обобщим.
Първо. Официалното пояснение в указа на Константинопол от 27 ноември 2018: „Църквата-майка, бидейки загрижена за проблемите на тази екзархия и вземайки под внимание мнението и съветите на Високопреосвещените [гръцки] йерарси в страните, където и споменатата екзархия има енории, установи необходимостта от едно по-прецизно канонично уреждане на нейния статут, за да няма повече на една и съща територия по две църковни структури под една и съща юрисдикция, което представлява нарушение на свещените и божествени канони…“.
Въпреки византийския стил на изложението, то остава неубедително в контекста на тоталната неканоничност, в която пребивават православните на Запад. Във Фенер досега понасяха тази неканоничност със „светоотеческо разбиране“ и ще са принудени да я понасят дълго време и занапред. Това според църковната терминология се определя като „икономѝя“ – снизхождение. Но внезапното решение 90 години по-късно и точно в този момент канонът да се приложи безкомпромисно спрямо една единствена епархия буди повече подозрения, отколкото доверие.
Втората възможна причина за разпускането на екзархията се издирва в назидателно-дидактичен план: да се премахне моделът, по който новосъздадената ПЦУ-КП би могла да се множи на Запад и да създава свои задгранични енории и дори епархии. Няма Парижка екзархия – няма прецедент и съответно – няма проблем. Обаче украински енории на Запад все пак съществуват и то немалко, и те сега се оказаха подчинени на самия Константинопол. От друга страна, да се прави някакъв паралел между Парижката екзархия и ПЦУ е напълно неоснователно. Така че и тук не виждаме някаква ясна логика.
Третата възможна причина вече прозира през завесата на конспиративните теории, а там вариантите, подсилвани от фантазията, са многобройни: дали Константинопол не се намира под политически натиск от страна на Русия, на Украина, на „американците“? И в такъв случай, разбира се, са включени и „тайните служби“. Тук можем да си представяме всевъзможни сценарии – от подкупи и тайни заговори до заплахи. Полетът на въображението напоследък стига и по-надалече. Някои започват да подозират и самия архиепископ на досегашната Парижка екзархия Йоан (Ренето), че бил „вербуван от руснаците“, за да им съдейства да сложат ръка на епархията и на нейните по-значими храмове, имоти и авоари (понеже е добре известно, че в Москва имат такива апетити още от самото начало на Перестройката). Други пък вече виждат дългата ръка на Ватикана, понеже прави впечатление, че враждуващите помежду си Москва и Константинопол поотделно все по-често са устремени към една обща точка: Рим.
Но да оставим настрана конспирациите и да погледнем онова, което се вижда на дневната светлина. А то е достатъчно недвусмислено и тревожно.
По отношение на Москва е ясно, че тя си има свои планове и концепции за „захват“ на всичко, което може да се определи като „руско“ в Западна Европа. Мотивите също са ясни и прости: имоти, власт и влияние. Налице са многобройни успешни опити: в Ница, Рим, Флоренция, Лондон. И сега, лишена от каноническите протекции на Константинопол, неговата отхвърлена екзархия с руски традиции се оказа поредната лесна и беззащитна плячка за МП.
По отношение на Вселенската патриаршия пък е ясно друго. Тя изгуби най-ценното, което имаше сред църквите: доверието.
Без значение кои всъщност са главните канонически или политически мотивации, все още оставащи в сянка, Константинопол има една неоспорима вина за разрухата на вселенския модел на православието: етическа. Неговият синод утвърди стил на действие, не по-различен от този на днешната МП: тоталитарния. Идеалите за йерархичност и послушание в православието постепенно се изродиха в диктатура.
Да, Фенер можеше и да разпусне своята руска екзархия без това да накърни никого, нито да доведе до загуба на доверие. Нейните бивши енории можеха доброволно и дори с радост да се интегрират към съответните константинополски митрополии в страните на Западна Европа. И поместната църква в европейски и световен план пак можеше да бъде мирно и хармонично изграждана в съответствие с православната еклисиология под патронажа на Константинопол. Искаше се само доверие, взаимно уважение и търпение в евангелски дух.
Вместо това Синодът в Константинопол постъпи вероломно. Инструментите за действие бяха ултиматуми и санкции, главно към свещенството, което е най-уязвимо в такива случаи. Самият архиепископ Йоан (Ренето) беше подложен на грозни сюрпризи и морални унижения от събратята си. Във Фенер този почтен и духовен човек, с богат църковен опит и вярност към Патриаршията, трябваше да преживее шок от презрението и лицемерието на своите. Нещо подобно, пряко или индиректно, очакваше и свещениците на разпуснатите енории.
Днес, точно два месеца преди насроченото извънредно епархийско събрание в Париж, на което трябва да се реши нейната участ, архиепископията е пред разпадане, предизвикано отвън, но протичащо вече и в дълбочина. Под двойния натиск от Москва и Константинопол, лишена от подкрепата на другите поместни църкви, тя изглежда вече няма полезен ход. Стигна се и до онова, което никой не би допуснал доскоро: разделение в епархийския съвет, между членовете и дори с архиепископа.
Никой не може да бъде упрекван. Владиката и онези, които го подкрепят, формално имат своето право да настояват за завръщане на епархията към онази църква, която всъщност я е учредила и обгрижвала от 1921 до 1931 г.: Московската патриаршия.
Пълно право имат и онези, които не желаят да се подчинят на МП такава, каквато е тя днес. След като на общото епархийско събрание в Париж на 23 февруари 2019 г. 93% гласуваха против разпускането на екзархията и за запазване на единството, никой от тях не можеше да отговори на въпроса как това единство ще изглежда. Гласуването беше „принципно“, в голяма степен и емоционално. Надежди се възлагаха на Румънската църква, на Задграничната и на някои други, които бяха изразили причастност. Реалността обаче бързо напомни, че единствено Москва предлага щедро услугите си за протекции над разпуснатата екзархия. Тогава мнозина усетиха, че са в клопка.
Това се потвърди неотдавна, на 21 юни, при поредните преговори във Виена на архиеп. Йоан и негови приближени от епархийския съвет с високопоставени представители на МП – митр. Антоний (Северюк) от новообразуваната московска структура в Западна Европа, буквално дублираща Парижката екзархия, викария на патр. Кирил, родения във Франция еп. Сава (Тутунов), и прот. Николай Балашов, заместника на митр. Иларион (Алфеев). Вежливият тон на предварителните обещания тук изведнъж прие по-грубо и направо императивно звучене. На архиеп. Йоан беше намекнато, че го очаква благодатно служение в… Женева. А катедралата „Св. Александър Невски“ на „Рю Дарю“ в Париж, както и други имоти по естествен път отиват в ръцете на новата власт…
Няколко дни след тази дата бяха дадени допълнителни обяснения и от двете страни, че преговорите били „наситени“ и „напрегнати“, но не обвързващи и неултимативни. Във всички случаи, остава липсата на избор.
Междувременно Румънската църква окончателно се оттегли като възможна алтернатива. Другите сестри-църкви продължиха да изразяват сестринско съчувствие, но не посмяха да направят нещо повече поради страх да не си развалят и без това деликатните отношения с „големите“ – Москва и Константинопол, сами намиращи се в евхаристиен разрив помежду си. Всъщност тези опасения са доста преувеличени. Във всеобщия каноничен хаос, който цари днес сред православните в Европа, едва ли някой би осъдил жеста на солидарност с една канонична и авторитетна епархия, изпаднала в беда. Но повечето православни йерарси днес изглежда са по-заети с икуменизъм, екология, международна дипломация, високопарна шаблонна реторика и прочее безопасни, но и безплодни дейности.
Днес онези в архиепископията, които виждат бъдещето ѝ под омофора на патр. Кирил и под сянката на Москва, далеч не са 93%.
Започнаха да се разпространяват послания от отделни лица или от името на енории, изпълнени с различни коментари, предупреждения, предложения. Прозвучаха и намеци за пребъдване в „църковна независимост“, което би значило просто разкол. Не че някой го иска, просто някои започнаха да го допускат като налагащо се зло, поради безизходицата.
Други обаче – не. Сред тях е архиеп. Йоан. За него очевидно е по-приемливо Парижката екзархия да бъде погълната от една „канонична“ диктатура, отколкото да се избере „свободата“ на разкола. И той по мъченически е готов да извърви докрай този единствен път в безпътицата. Впрочем, за него има и друго, напълно канонично лично решение, оправдано от възрастта и от крехкото му здраве: да се оттегли на заслужен покой в някое тихо швейцарско градче и просто да излезе от тази мръсна политическа игра, облечена в църковни одеяния. Но той е от онези, малкото истински духовни водачи, които знаят, че дори и в светските отношения капитанът последен напуска кораба. Ето защо и до днес остава заедно с всички, които пожелаха да запазят единството и целостта на Парижката екзархия. На другите, които нямаха възможност да дочакат събранието през септември, владиката даде отпустителни писма, благословение и каноничната свобода да потърсят своя път към запазване на енориите си.
Сам владика Йоан стоически продължава да преговаря с представителите на МП, опитвайки се да отстои интересите и независимостта на архиепископията. Трудно е да се предвиди дали ще успее да устои на руската църковно-политическа машина. По-скоро – не. Но вместо да го обвиняват в „задкулисни преговори с Москва“ и нарушаване на устава неговите съдници би трябвало да замълчат с уважение към този французин от Бордо, прегърнал от младини православието и посветил себе си не „на идеята“, но най-вече на паството, което е получил от Христос.
Има и още един тип отчаяни оптимисти: тези, които не могат да допуснат нито разкол, нито московска диктатура. Те все още таят надеждата, че някоя от по-малките канонични сестри-църкви може да се осмели и да предложи поне временна помощ. Дори се надяват, че са възможни и преговори с Константинопол, в които Фенер да се смили и да отстъпи от твърдото си намерение да унищожи екзархията. Засега обаче оттам лъха хлад, непреклонност и в най-добрия случай – византийска витиеватост.
Бедата е, че с времето ситуацията в Париж започва да се изражда. Инакомислещите, чисто по човешки, започват да се разграничават и настройват едни срещу други. В тялото на епархията се образуваха пукнатини. Появиха се групи, вече скептично настроени дори и към безрезервно обичания досега архиепископ. Извънредното събрание сигурно ще се състои на 7 септември. Владика Йоан вече отправи своя призив към участниците в специално окръжно пастирско послание. В него той напомня, че свикването на такова събрание е негов дълг, а присъствието на всички – обща отговорност. Обаче изглежда, че мнозинството в епархийския съвет съвсем не смята, че е време за такова събрание, което би довело само към един изход: Москва. А други реални предложения няма и засега не се очакват.
Докато синодите на сестрите-църкви дипломатично мълчат по украинския въпрос, те пропускат едно не по-малко трагично събитие в най-новата църковна история: насилствено предизвиквания разпад на една от най-жизнените, многонационални по състав и вселенски по християнската си същност епархии. Благодарение именно на Парижката екзархия в началото на 20 век православието излиза от забвение и става достояние на западните християни. Парижката богословска школа и православният институт „Св. Сергий“ са само част от неговата мисия. Освен богословски тази мисия има и еклисиологичен смисъл. Почти цял век екзархията се е утвърждавала като предобраз на бъдещата поместна църква в световен план, която трябваше да прегърне автентичните принципи за устройство на християнските църкви.
Ако не стане чудо, днес този шанс вече е пропуснат. Фиаското се случва пред очите ни, а нарушената съборност на православието ни прави още по-безпомощни. Няма защо да търсим причините другаде: те са в етнофилетизма (с подчертана гръцка и руска окраска) и политическите амбиции на хора, които са призвани да служат на Църквата, но всъщност си служат с нея.
Така че този път не е виновен Западът. Този път православието започва да залязва на Изток.
