Вярвам в една света, съборна и апостолска Църква
Ежедневно в утринните молитви четем или във всеки случай трябва да четем Символа на вярата. Само че разбираме ли го? Опитваме ли се да вникнем в него? Дори думите: „Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове. Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало“ – съдържат непостижим смисъл, защото тайната на Светата Троица не може да бъде осъзната чрез човешкия ум и дефинирана чрез нашия чувствен опит. Затова и Пресветата Троица си остава обект на вярата, а не на знанието, и човек е готов да се съгласи с това. Обаче, когато стигнем до думите: „Вярвам в една света, съборна и апостолска Църква“ – изведнъж се оказва, че и в Църквата се изисква да вярваме също така безусловно, както и в троичното единосъщие на Бога.
В Символа на вярата няма нищо „главно“, нито „второстепенно“; просто неговите членове следват един след друг. Нали никой няма да започне да твърди, че вярата в Бог Отец е по-важна от вярата в Бог Син и вярата в Светия Дух само на основание, че изповядването на вярата се извършва именно в този ред! Получава се, че вярата в Църквата е не по-малко значима от вярата в Светата Троица. При това пред нас възниква съвсем нелекият въпрос: а как изобщо можем да вярваме в Църквата? Нали отношението към Църквата се осмисля от хората, живеещи между нейните стени, наричащи себе си нейни чеда. В църквата може да ходим, към Църквата може да принадлежим, в нея може да се приобщаваме към светите Тайнства, Църквата е призвана да осъществи това и онова... Излиза, че Църквата е нещо, в което не може да се вярва, но от което можем да се ползваме в нашия всекидневен живот, доколкото хората все пак вярват априори в нещо неочевидно.
Разбира се, и привържениците на други религии се събират заедно и изповядват колективно вярата си в Бога. Именно това изповядване става основното съдържание на тяхната вяра. Въпреки това единствено християнството настоява за абсолютно особено отношение към Църквата, като я възвисява до обект на вяра и поклонение. Значи, трябва да изясним в какво е необходимо да вярваме и на какво да се покланяме.
* * *
За начало следва да разберем какво изобщо представлява Църквата сама по себе си. Никео-цариградският символ на вярата я определя като една света, съборна и апостолска. Тези определения характеризират вътрешното съдържание на Църквата. За първи път в Новия Завет срещаме тази дума в Евангелието от Матей, когато Господ възвестява на апостола: „Ти си Петър и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18).
Изобщо с думата „църква“ е прието да назоваваме много неща. Това е и храмът, в който ходим, и организация, и общност от единоверци. Но в какво вярваме? Каква Църква основава Христос върху камъка, който е Петър? Нали в Евангелието думата „камък“ се среща нееднократно, при това в различни контексти. Например, като изкушава Христос, сатаната Му предлага: „ако си Син Божий, кажи тия камъни да станат на хлябове“ (Мат. 4:3). В дадения случай се сблъскваме с очевидна подмяна на смислите. Направи така, че тези безплодни камъни да се превърнат в основа на физическия живот, за да може гладният човек да се засити с тях. Бихме казали: какво лошо има в това?
Господ казва за Себе Си: „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла“ (Мат. 21:42). Като изобличава самохвалството на фарисеите с произхода им от праотеца Авраам, Йоан Кръстител пророчества: „Бог може от тия камъни да въздигне чеда на Авраам“ (Мат. 3:9). После вече и ап. Петър се обръща към християните: „И вие сами, като живи камъни, съграждайте от себе си духовен дом, свето свещенство“ (1 Петр. 2:5). Пред нас е най-яркият оксиморон, привидна абсолютна несъчетаемост – „живи камъни“. Какво се има предвид?
Оказва се, неодушевеният камък наистина може да стане хляб, но не в онова сатанинско разбиране, според което съвременният човек е принуден да се храни с мъртвото, неживото и да живее чрез безсмислицата. Имам предвид не само обикновената, телесна храна, въпреки че и в този случай не можем да избягаме от химическите подсилватели на вкуса и мириса, всевъзможните оцветители, подсладители и консерванти. Говоря не само за това, но и за факта, че мерило за живота и дейността на човека все по-често става непрестанното, прекомерно и дори някакво конвулсивно потребление. Хората не четат книги, не ходят в музеи, като подменят духовната храна с покупки, като се превръщат в неистови консуматори на неживо, празно пространство и единствено в този случай изпитват удовлетворение, радост, спокойствие и увереност в себе си.
Напротив, живите камъни стават образ на Тялото Христово и издигат от себе си Божия дом, т. е. светата Църква (вж.: 1 Петр. 2:5). В книгата "Учение на дванадесетте апостоли" има евхаристийна молитва, в която Църквата се уподобява на пшеница, събрана в единен хляб, принасян на Бога: „Както този разчупван хляб е бил разпръснат по хълмовете и събран заедно, става един, така и Църквата Ти от всички краища на земята да се събере в Твоето царство, защото Твоя е славата и силата чрез Иисус Христос вовеки“. Пшеничното зърно също е сравнимо с камъка, то е нещо затворено в себе си, неделимо като атом и напълно отделено от всичко. И само смляното зърно е способно да се превърне в нещо принципно различно – хляб.
Хлябът насъщен е единствено онова, което е съпричастно на Бога, което дава живот. Не имитация, не илюзия за живот, а истински живот. Сатаната предлага подмяна на битието, защото той през цялото време се опитва да изкриви божествения замисъл. При това се оказва, че не притежава сили да потъпче универсалните закони на духовния живот. Сатаната може само да ги обърне, като използва измамнически прийоми.
Човекът е така устроен, че не може с нищо да напълни себе си докрай, освен със Самия Господ и Божията истина. Дори камъкът, студеното, безжизнено вещество, в Божиите ръце става жив. Изначално присъщите му твърдост и непоколебимост остават, а качествата, присъщи на живия Бог, вечен и изпълващ всичко във всички, се даряват на камъка. Това е камъкът, без който е невъзможно съзиданието. Именно върху него се изгражда Църквата.
Говорейки за нас като за „живи камъни“, апостол Петър напомня за голямата отговорност, която лежи върху всеки християнин, който строи чрез себе си Църквата, въздига от себе си духовния Божи дом, в който живее Господ.
Знаем, че Христос е основал Църквата в лицето на Своите ученици, в лицето на избраниците, получили благодатта на Светия Дух в деня на Петдесетница. Но става дума не само за тези дванадесет апостоли, а и за техните ученици, и за Павел, получил благодатни дарове чрез възлагане на ръце от апостол Анания (вж.: Деян. 9:10-18).
Апостолството се е давало именно като приемственост, като възможност за носене на Христовата вест, като възможност за проповедничество и свидетелство. Така и върху нас, върху всички християни, лежи този печат на апостолството. Трябва да станем „живи камъни“.
Превод: Радостина Ангелова
Източник: www.azbyka.ru; от книгата „Какво искам от Църквата. За християнството и духовното потребление“
