Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Християнската община и гражданското общество

Петък, 18 Декември 2020 Написана от Прот. Алексей Умински

Fr Al UminskyЦърквата като предприятие за духовно-битово обслужване

Един от важните проблеми, както богословски, така и социални, е разбирането за същността на Църквата. В богословието осмислянето на този проблем се нарича еклисиология и това осмисляне е насочено преди всичко към мистическия, тайнствения живот на Църквата, който поради това не е познат на страничния поглед на светското общество. Обществените представи възприемат Църквата преди всичко като мощен институт, най-вече идеологически, но също така и политически, и икономически (все по-често в светската преса Църквата се определя като бизнес корпорация). В наши дни на Църквата никак не е лесно да даде друго разбиране за себе си на обществото, което, от една страна, не се интересува от нейния мистически живот, а от друга, все пак иска да вижда Църквата преди всичко като носителка на милосърдие, любов, прошка, свидетелство за истината, поборница за социална справедливост. В този смисъл пред самата Църква стои задачата да разбере защо именно институционалните признаци на Църквата са станали за обществото решаващи в нейното определение.

Мое убеждение е, че днес е назряла необходимостта да установим по какъв начин самата Църква се възприема вътре в себе си, но не от богословите, а от тези, които се причисляват към православните и които според социологическите оценки са около седемдесет процента от населението.

От дългогодишния си свещенически опит мога да кажа, че днес за мнозинството хора, посещаващи или само влизащи в църква, тя е своеобразно „предприятие за духовно-битово обслужване“, където срещу определена сума пари можеш да получиш необходимите за всеки православен тайнства: Кръщение, Опело, Венчание, а също така чрез молебени и акатисти към светците можеш да изпросиш помощ в получаването на здраве, щастие в личния живот и успехи в работата. Можем да отидем още по-напред и да започнем да организираме своя религиозен живот чрез четене на молитви, постене, участие в богослуженията и тайнствата. Парадигмата на отношенията между човека и Църквата обаче ще бъде следната: „Аз дойдох на това място, за да си взема онова, което ми е необходимо лично на мене“. И в този случай Църквата обслужва частните религиозни, напълно благочестиви интереси на човека.

Мнозина ще се удивят: „А нима не това е главното в Църквата, нима не заради това тя съществува?“. Всъщност – не. Подобно отношение към Църквата и към своята вяра определя отношенията на хората в обществото, както и отношението на човека към обществото. Човекът идва в Църквата, но него не го интересува Бог, интересува го само божествената помощ. Такъв вярващ най-вероятно няма да се интересува нито от това какво е говорил Христос, нито от това кой стои до него в храма. Такъв човек е интересен само на себе си. Ако обаче тази парадигма започне да се променя и за човека стане важно да проумее смисъла на своя живот, да разбере Кой е Бог, тогава чрез осмисляне на отношенията на човека към Бога ще се променя и неговото отношение към околните и към обществото.

Отношенията между човека и Бога се разкриват в богослужението.

Богослужението: когато Бог служи на човека

Когато говорим за християнската община, пред нас възниква образът на добре устроена група от хора, които добре се познават, добре общуват един с друг, добре се разбират и са в известен смисъл отделени от останалите хора. Веднъж ми се случи да водя разговор с младо момиче, което попита: „А общината не отделя ли едни хора от други? Не е ли общината онова, което не просто не съединява, а отделя едни хора от други?“. Та нали когато има подобни добре устроени, сериозни общини, на хората им е хубаво едни с други и никой външен не им е нужен.

И ние действително често срещаме подобни групи хора, които сякаш наподобяват християнската община. Тя обаче не може и не бива да бъде такава. Такъв може да бъде клубът по интереси. А общината съществува, когато имаме нещо общо, дори не нещо, а Някой общ. Общината е там, където имаме Христос, а ние сме около Него.

Какво обаче представлява християнската община? Тук преди всичко пред нас стои въпросът какво е богослужението, защото богослужението – това винаги е центърът на живота на християнина. И на мене ми се струва, че правилното разбиране на това какво е богослужението, ще ни помогне да разберем и какво е самата християнска община.

Най-често човек си мисли, че отивайки в църква на богослужение, той върши това за Бога, т. е. богослужението е, когато ние служим на Бога. Това обаче е огромна заблуда. Та нали всичко е точно обратното, богослужението – това е, когато Бог служи на човека. И всичко, което в нашата Църква ние имаме като наше богослужебно съкровище – това е едно безкрайно служение на Бога на всеки един от нас. Това богослужение започва на Тайната вечеря, когато Христос умива нозете на Своите ученици. Ето това е истинското богослужение. И този образец на богослужението, когато Христос умива нозете на Своите ученици, се повтаря постоянно във всички богослужения на нашата Църква, във всичките ѝ тайнства. Ние пристъпваме към тайнството Покаяние – и Бог умива нашите грехове. Пристъпваме към тайнството Елеосвещение – и Бог изцерява нашите душевни и телесни немощи. Идваме на Евхаристията, центъра на богослуженията, Тайнството на тайнствата – и Господ раздава Себе си, отдава ни се целият. Във всяко едно богослужение ние сме тези, на които Господ служи, които сме дошли, за да приемем това, за бъде това радост за нас, за да се случи нещо с нас чрез това богослужение.

Проблемът на днешната Църква е, че малцина възприемат нещата по този начин. Изобщо малцина са тези, които се замислят върху това и знаят какво се случва по време на богослужението. Ние пристъпваме в храма с мисълта, че идваме, за да изпълним своя дълг, и отношенията се формират горе-долу по следния начин: „Оказва се, че на Тебе ти е необходимо да дойда, и ето че аз дойдох. Отдавам Ти дължимото, а пък Ти, за сметка на това, изпълнѝ, моля, всичко, от което имам нужда. Отдай ми моето си“. Това са думите, които човек не винаги произнася, но които обикновено звучат в нашата молитва: „Дай ми моето си“. Чуваме ги в притчата за блудния син, който отива при своя баща и го моли да раздели наследството, което би му се полагало след смъртта на бащата. „Дай ми дела, който ми се пада от имота“ – казва малкият син, а по-късно същите думи ще повтори и големият син: „Ти никога не ми позволи да се порадвам с моето си собствено щастие, на моята си собствена радост, имах нужда да получа от тебе моето си“. На което бащата отговаря със следните думи: „Всичко мое е твое“.

Тези думи, които са прозвучали веднъж в Глава 15 от Евангелие според Лука, след това звучат и в Глава 17 от Евангелие според Йоан Богослов. На Тайната вечеря, когато нашият Господ Иисус Христос се обръща с първосвещеническата Си молитва към Бога Отца, Той казва: „Всичко Мое е Твое, и Твоето – Мое“. Моля, обърнете внимание на тези думи, отправени от Сина към Отца – от Сина Божи към Небесния Отец, както обърнете внимание и на думите, отправени от човека към Бога в притчата за блудния син. Христос казва на Бога: „Всичко Мое е Твое“. Бащата казва на сина: „Всичко мое е твое“. А синът казва: „Дай си ми моето“.

А Христос чрез големия син отправя тези думи към всекиго от нас: „Всичко Мое е твое“. И това е смисълът на богослужението. А ние идваме на богослужението и казваме: „Дай ми моето си. Защото за мене всичкото Твое е твърде плашещо. Всичкото Твое ми е твърде много. Всичкото Твое е непосилно за мене, то не ми трябва, необходимо ми е само мъничкото ми мое“.

И ето че ние идваме за това мъничко мое на богослужението, което е изградено от хилядолетната традиция на нашата Църква, и благочестиво участваме в тайнствата, и се подготвяме за приемане на св. Христови Тайни, и постим няколко дни, четем три канона плюс последованието и по още нещо, което според силите си всеки прибавя, и ходим на всенощно бдение, и се изповядваме преди причастяването и си мислим, че извършваме този мощен ритуален акт, благодарение на който най-сетне можем да се доберем дотам, че да получим моето си. Понеже причастяването със св. Христови Тайни се мисли от нас като приемането на нещо много приятно и важно, и нужно за изцелението на душата и на тялото. Така чете свещеникът преди причастяването и тази част от причастието ние сме готови да вземем за себе си: за изцеление на душата и тялото, за живот вечен, за да бъде всичко правилно в нашия живот, всичко да е гарантирано. И тогава за християните богослужението се превръща в един забележителен и леко проходим църковен кръг.

Година след година ние извървяваме този кръг – от Пасха до Пасха, … от пост до пост, … от причастие до причастие… и в нашия живот нищо не се променя. Ние вървим по този забележителен църковен кръг, никога не напускаме неговите рамки, но и никъде не стигаме. Църковното богослужение е построено в толкова прекрасен, мощен, просто великолепен по своята красота и смисъл кръг. Този смисъл и тази красота обаче се оказват някъде на втори план, а на първи план излиза увереността ни, че ние живеем благочестиво, че всичко вършим правилно, че нищо не нарушаваме, а дори да нарушим, то ние разполагаме със забележителната ежеседмична изповед, в която можем тутакси всичко да разкажем на свещеника, да получим билет за причастие, да се причастим и да прочетем благодарствените молитви. Ето това по никакъв начин не трябва да наричаме участие в богослужението, т. е. можем, разбира се, да го наричаме… то така се и нарича, … само че зад такова участие стои най-дълбоко неразбиране на това какво представлява от себе си християнската община, какво представлява от себе си богослужението, в какво се състои центърът на това богослужение.

Всичко се върши правилно, но единствено за себе си. Християните са свикнали да ходят на богослужение като цяло за да си вземат нещо, нещо да получат. Вместо да върви след Христос, християнинът започва да върви в кръг. И Христос му става ненужен, Той не е центърът на живота му. Христос и Евангелието са сами за себе си, сами за себе си са и Църквата и богослужението, понеже самото богослужение се превръща по този начин в задължителен за изпълнение ритуал, в който християнинът участва по правилен начин и който трябва да му гарантира всичките обещани на верния християнин блага: спасение на душата, а заедно с това, за всеки случай – и крепко здраве, успехи в работата и щастие в личния живот – все неща, които взаимно си пожелаваме на Нова година.

И тези три прошения – здраве, добро семейство и успехи в работата – в собствен смисъл се явяват основно съдържание на молитвите на християните. Това е нормално за човека – да иска да бъде здрав, да има мир в семейството си и успехи в работата… в това няма нищо лошо. С тези молитвени прошения можем да се обръщаме към Бога, ако те стоят на правилното си място, ако идвайки на Евхаристия изведнъж проумеем, че когато пристъпим към Чашата – в тази Чаша е разпнатият Христос, че когато се причастяваме със св. Христови Тайни – това е пролятата Кръв и разпнатата Плът, самото разпятие, и как след това на нас може да ни е хубаво? Как на човека може да му бъде в светски план хубаво, когато той се причастява с разпнатия Спасител?

Да видиш хората около себе си

Когато у човека възникне осмисленото разбиране, че всичко, което Господ му дава, е наистина всичко – целия Негов живот, целия Себе си, превръщайки цялото Евангелие в негов живот, стига само той да е готов да се реши на това, да е готов да си го позволи, да не се уплаши по този път, това обаче не означава, че от този момент нататък животът на човека изведнъж се променя, че той веднага е израснал духовно, че с него се е случило нещо много необикновено и той вече гледа на света по напълно различен начин. Нищо подобно. Просто тази първа решимост осмисля всичките му останали стъпки в неговия църковен живот. И тогава самото богослужение се възприема от човека така: „След като Бог служи на мен, то как аз мога да Му служа? Къде е моето служение на Бога? По какъв начин тогава аз мога да Му отговоря, да Му послужа?“.

И отговорите на всичките тези въпроси ние отново откриваме в Евангелието. След като Господ умива нозете на учениците Си, Той казва на апостолите: Така постъпвайте и вие. „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Иоан 13:35). И тогава разбираме, че служението на Бога – това е тогава, когато най-сетне ние започнем да забелязваме хората около себе си. Това е нещо много важно. За човека е свойствено да не забелязва и да не иска да забелязва нищо, освен себе си. В Църквата обаче той разбира, че неговото служение не може да се строи на формална основа, да се гради на окръжни писма: „Колко души при вас се занимават със социалното служение? Колко човека са събрани участват в младежката група? Какви мероприятия проведохте днес по линия на мисионерското служение?“. Така не може. Така не се случва. Случва се по друг начин.

Има го и младежкото служение, има го и мисионерският живот, но те произтичат просто от нещо друго – от тази блажена тревога за другите, които са около нас, но които все още не са чули, не са видели, не са разбрали това, което знаем ние. За тази цел не е необходимо да се подреждаме в редици, не са нужни някакви сериозни организационни усилия. Всичко се случва другояче. Така, собствено, и възниква общината като център на такъв живот.

Общината, която се събира по този начин на богослужение, която по този начин вкусва Евхаристията, която по този начин разбира думите на Христос „всичко Мое е твое и всичко твое – Мое“, не може да живее другояче, освен отдавайки себе си на другите. Общината в собствен смисъл се ражда в това пространство: тогава, когато Евхаристията е поставена в центъра, когато хората разбират, че са дошли на място, където им служи Бог, и че приемайки Христа като кръст и радост, и живот, и смърт, и ад, и възкресение, те са готови да вървят след Христос до края и освен това са готови да раздават себе си в служението, понеже именно така се проявява любовта.

Любовта явява себе си чрез служението. Любовта явява себе си чрез Евхаристията, понеже Евхаристията – това е явената любов, и ние се причастяваме с любов истинска, правдива и вечна. И тази любов ние не можем да присвоим. Любовта не може да бъде присвоена. Тази любов трябва да разцъфти в нас и да живее, и да върви нататък, раздавайки себе си. Любовта винаги раздава себе си.

И тогава се изгражда общината. Общината се изгражда от хора, които се събират на Евхаристия – разбира се, чрез свещеника, който предстои Литургията, който събира хората около Чашата, който е способен да разкаже на хората, да им покаже и да им яви тази радост от раздаващата се любов. И тогава хората ще се стремят лека-полека, малко по малко, да се учат на тази любов чрез общностния живот. Тогава вече християнската община няма да бъде клуб по интереси, няма да бъде „православие и шахмат“, а ще бъде човекът плюс Бог. Христос плюс човека. Това в собствен смисъл представлява и самата Църква.

Такава община днес е, навярно, най-главното, най-важното, към което сме длъжни да се стремим. Такива общини трябва да се появяват, да разцъфтяват, да бъдат. Църквата в собствен смисъл трябва да бъде такава община.

За християнската община, за нейния църковно-богослужебен смисъл може да се говори много и да се говори дълго, още повече че това е изключително актуална тема за съвременното църковно съобщество. Какво общо тук има обаче гражданското общество? Сега ще се постарая да поговоря и за това.

Църквата и държавата – как те взаимодействат?

В какво се състои днес главната претенция на обществото, да кажем гражданското общество, към Църквата? В какво се състои най-острото обвинение? Мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че това е отношението на Църквата към държавата или, както то най-често се формулира – срастването на църквата с държавата. Още повече, че днес, когато в действителност църквата се радва на реална свобода и независимост от държавата, на практика тази свобода се осъществява по лош начин. А причината за това е, че църквата практически няма никакъв опит от живот извън това скопчване, извън идеологическите, икономическите и политическите връзки с държавата.

Днес църквата има най-сериозни намерения (ако щете амбиции, не виждам нищо лошо в тази дума) за влияние върху руското общество. Преди всичко мисионерството е това, което по същество е вечна, независеща от времето задача на Църквата: проповедта на християнското учение, утвърждаването на нравствените християнски норми, а сетне задачите на християнското просвещение, книгоиздаването, развитието на богословието. Несъмнена е също така и дейността на църквата по възстановяването на разрушените храмове и манастири, строителството на нови храмове. Такова е и социалното служение, т. е. грижата за бездомните, сираците, изоставените деца, за бездомни, военнослужещи и още много, което е обществено-християнско служение в собствен смисъл.

Да напомня, че към момента практически всички храмове на Руската православна църква, намиращи се на територията на Русия, представляват държавна собственост и са предадени на църквата за безвъзмездно, безсрочно ползване. При което от храмовете се събират комунални такси – точно както и от търговските организации, и храмовете, бидейки в своето мнозинство държавни паметници на културата, биват възстановявани (с много редки изключения или при мизерен обем на помощта) за сметка на съответната енория.

При такова положение на нещата самата църковна свобода или независимост от държавата се превръща в нещо много проблематично. Доколко църквата е готова или е способна да реализира своите грандиозни проекти без финансовата помощ от страна на държавата? Очевидно е, че не е способна. И не само защото без особено взаимодействие със структурите на властта свещеникът, например, никога няма да попадне в средата на затворници или в болница, или в детския дом (и не само свещеникът, но и енориашите-доброволци), а още и защото финансово църквата е практически неспособна сама да си обезпечи сериозната спонсорска помощ от тези, които не са собствено нейни членове, а представляват крупния бизнес или държавни структури. С това, както всички разбират, се завършва и цялата нейна независимост и тук се включват съвсем друг род отношения. Църквата става зависима – независимо дали иска това, или не – от силните на този свят. И затова когато обществото ще очаква от нея решителни думи или действия, ще настъпи благочестива пауза и обратно – където изглежда, че политическото присъствие на църквата е неуместно, нейни представители ще се явяват на телевизионните екрани. И Църквата ще бъде принуждавана да реализира своите задачи, – които са много важни, това трябва да се каже, не само за самата нея, но и за обществото като цяло, – в подобна свръзка.

Кой трябва да издържа църквата?

А нима може да бъде по друг начин? Нима църквата може да взаимодейства по друг начин с държавата? Не е ли тя една вечна заложница или, при други обстоятелства, прислужница на която и да било власт?

Отговорът на тези въпроси, според моето дълбоко убеждение, лежи в сферата на организацията тъкмо на църковно-енорийските или църковно-общинните отношения. Какво имам предвид? Да, всичко е изключително просто: днес тези, които са енориаши на Руската православна църква, не са тези, които издържат своята църква. Подобно нещо даже не им идва и наум, поради простата причина, че, на първо място, мнозинството от вярващите нито знаят, нито се интересуват от въпросите на каква цена и по какъв начин съществува енорийският им храм, тяхната епархия или цялата църква. На второ място, самата църква, преди всичко, предлага на енориашите си стоково-парични отношения, при които стока се явяват не само свещите по иконите, но преди всичко молитвата и извършването на тайнствата. И на трето място, финансовият живот на църквата е живот, който не е прозрачен.

Църковно-енорийският живот е организиран подобно на всяка светска структура, в която работят сътрудници и в която тези сътрудници получават заплата. При което те могат и да нямат никакво лично, вътрешно отношение към храма, започвайки от пазача на храма и завършвайки (не, разбира се, не със свещеника, макар че за някои хора днес и това е професия) с певците в църковния хор. Значи, тези хора идват в храма на работа, докато самите енориаши не отговарят за нищо. При това положение и възстановяването на храма, и организацията на социалното служение, и издръжката на неделните училища, и още много друго, чак до заплатата на свещеника, зависи от това колко добре се продава духовната стока, като главни потребители на тази стока ще бъдат вече не енориашите, а „наминаващите“.[1] И храмът с повече „наминаващи“, т. е. такива, които се отбиват в него, за да запалят свещ, да си поръчат молебен, да кръстят дете, „за да е всичко както трябва“, ще бъде винаги много по-добре от храма, които има повече енориаши. Там пък, където „наминаващите“ са малко, свещеникът ще бъде толкова по-успешен, колкото по-голямо количество спонсори извън енорията успее да привлече (а това е особен талант, тук не се налага да бъдем особено придирчиви).

В истинските християнски общини, които днес стават все повече, особено в големите градове на Русия, всичко е точно обратно. Енорийската община започва от отговорността на самите енориаши за живота на Църквата и за своя си християнски живот. (А отговорността за собствения християнски живот често изчезва в Църквата, като всичко се прехвърля върху свещеника: как отецът ще благослови, а без благословение – ни стъпка, ни мисъл.) Което означава, че християнинът, който възприема Църквата като място, където Бог служи на човека, поема върху себе си цялата отговорност за своя живот, което е невъзможно без възстановяването на християнската свобода. Отговорният човек, това е свободният човек, и точно такива хора формират гражданското общество, тази отговорност се разпростира върху живота и извън стените на храма, където християните започват да чувстват своята отговорност за случващото се в обществото, в страната, в света.

Първото, с което започва такава община, това е разчистването на храма от всички ценоразписи. Те трябва да бъдат разкарани веднага, защото, ако има християнска община, то за какви ценоразписи да говорим? След като това е община, то за нея храмът, богослужението и всичко, което се случва там, представлява най-висшата ценност. Там енориашите са тези, които издържат храма, тъй като те отговарят за него. И правят това, само тогава, когато разбират, че нищо не може да бъде купено, че в храма нищо не се продава, че това не е магазин. Имам предвид заплащането за треби, за молитви, за всичко това, което се явява „духовен продукт“.

Второто, с което тази община започва, е, когато определени основни послушания в храма се поемат от самите енориаши. Аз говоря, разбира се, за малките храмове, които събират община от двеста-триста души. Не говоря за храмове като „Христос Спасител“, където ходят пет хиляди души, които идват и си отиват без да могат да се запознаят един с друг. Не си представям как върви там енорийският живот. Говоря за този опит, който сам аз имам.

При нас, в храма, няма чистачи и чистачки, нашия храм енориашите винаги си го чистят сами. И това става затова, защото при нас има списъци на енориашите. Събрали сме се след Литургия и аз съм казал така: „Ако искате да бъдете истински енориаши, ще кажете: Аз искам да бъда член на енорията, така че дайте да се запознаем, да си запишем имената, да оставите вашите контакти, да оставите и имената на близките си, а аз ще се моля за тях на Литургията“. След това ще ги разпечатаме, ще ги раздадем и ще се молим един за друг. И по този начин всичко постепенно започва да се подрежда, тъй като след Литургия на хората не им се иска никъде да ходят, а след това започва да им се иска и да бъдат заедно, иска им се да бъдат ето тази общност в Христа, която радва всички. Затова, добре, дайте заедно да седнем на масата, да изпием по един чай. След това става така, че хората започват да приготвят истински трапези.

Цялата община на храма е разпределена така, че съществуват групи, които по три-четири пъти в годината ще приготвят трапеза за всички, по три-четири пъти в годината ще изчистят храма след служба. И става така, че всички енориаши служат по малко един другиму. А след това на тези трапези започват да се задават въпроси, те се превръщат в беседи с енориашите, в отговори на техните въпроси. Енориашите започват да водят на тези беседи своите приятели. Направо на Литургия може и да им бъде тежко да дойдат, но тези хора започват да идват на трапезите и са много учудени: „А това вашето не е ли секта?“. След това малко по малко започват да идват и в храма, да се кръщават и да стават членове на общината.

След това, в храма започват да идват и случайно долитащи писма от затворите. Случайно в храма пристига някакво писмо по повод някаква книга, която някой трябва да изпрати. Отговаряме на това писмо и нашият адрес започва да се разхожда по всички колонии на Руската федерация. Днес ние имаме двадесет колонии, с които сме в преписка, събираме и изпращаме пратки… След това започват да се появяват бездомни. Понастоящем няма нито едно кътче от живота, където нашите енориаши с нещо да не се занимават, защото всичко това се ражда по естествен път. Веднага, щом за общината се появи възможност да се прояви още някъде, това служение на часа се проявява и се намират хора, готови да се отзоват. И тези неща не стават формално. Нищо не се налага да се организира, никой не се налага да бъде поставян където и да било. Самият живот се строи така, че хората се чувстват толкова много отговорни. Разбира се, това не е нещо просто. Някой отпада, друг идва, някой остава докрай и с примера си показва как това може да се прави и занапред. И тогава такава община получава съвършено грандиозна експериментална площадка за евангелизация.

На празника Пасха, на Петдесетница, на Рождество Христово при нас идват много хора от други енории и въобще неизвестни, така че в храма става невъзможно да се влезе. Традицията обаче е такава, че след Литургия всички идват на трапезата. Не веднъж дори най-бойките наши жени, най-трудолюбивите, най-отговорните, най-най-добрите наши енориаши са оставали без места. Случвало се е да няма къде да седнат, тъй като са идвали чужди хора, неизвестни, ядящи това, което те са подготвили. И ето че на Пасха аз гледам по масите табелки: „Елена Петровна“, „Николай Николаевич“… Казвам им: „Хора, вие защо постихте? Как ще дойдете да се причастите, ако сте забравили Евангелието? Какво правите? Нима сте си приготвили места?“. Отначало те не ме разбират. И са ми смъртно обидени. „Но как така, ние всичко правим! Поне един ден в годината ни се порадвайте!“. „Как обаче човек да се радва на тях, след като са дошли хора, които не познава, които са тук за първи път… Нима вие не можете да се радвате с тази радост?“. След което, помня как останаха само истинските.

И ето как общината се превръща в експериментална площадка за изпълнение на Евангелието, когато цялото Евангелие може да бъде наистина изпълнено, изпълнено по малко, едва-едва, но тъкмо Евангелието да бъде изпълнено, което, в собствен смисъл, на нас почти никога не ни се удава да сторим, защото Евангелието е излязло вън от рамките на нашия църковен живот. Това е книга, която днес не четат, а почитат; която по-често я целуват, вместо да се опитат да вникнат в дълбочината ѝ; която се е превърнала в просто една от формите на молитвеното правило. За християните е станало обичайно да четат утринните и вечерните си молитви, да стоят до края на богослужението, както и да четат по глава от Евангелието и по две от Апостола, защото така е определено. Какво обаче е написано там за нас, най-често това ние не го забелязваме.

Често се налага да чуваме, че църквата не се справя със своята историческа задача. Има се предвид, че в определени периоди от историята или в съвременността църквата, като институт, не се е бори против социалната несправедливост, не излиза на митингите на опозицията, не влияе на обществото по начина, както това могат да правят големите политически партии или техните лидери. Само че Църквата няма никакви исторически задачи. И такива не може и да има – подобни задачи Църквата никога не си е поставяла, не си поставя и сега, нито е длъжна да си поставя. Църквата е вечна. Църквата има само една задача – да води хората към спасението, да съединява човека с Бога. И ако Църквата прави това, значи тя е жива. Ако не го прави, значи става нещо трагично и Господ ще я разтърси силно, и тогава тя ще оживее. Така става в историята, така става и в живота.

Църквата няма и задачата да разрешава проблемите на човешкото щастие. Като знаем обаче, че Църквата е пълнота, изпълваща всичко във всички, ние лесно намираме в нея разрешение на всички или, ако не на всички, то поне на много от нашите жизнени колизии и проблеми.

Ето по този начин самата община се превръща в основа на свободната Църква, тъй като Църквата започва да зависи не от външните, силови и финансови фактори, а от тези, които я изпълват, които тя реално съдържа в себе си и които реално живеят в нея. Само че този път не е скоростен и не е много надежден за тези, които са свикнали повече да се доверяват на банковата си сметка, отколкото на Евангелието. Пътят на Църквата обаче е такъв, той дава увереност, той дава надежда.

Този общинен опит води своето начало в осмислянето на Църквата от изтъкнати християнски мислители-богослови – такива като Сурожки митрополит Антоний (Блум) или протопрезвитер Александър Шмеман. Такива общини обаче е имало и в историята на Руската православна църква от двадесетото столетие. Такава е например знаменитата община на о. Алексей Мечов, още повече че в наши дни тя беше възродена и храмът на св. Николай в Кльонники[2] свято пази тези традиции. По същия начин са съществували общини и в съветските времена – такава е била общината на о. Александър Мен, която продължава да съществува и до днес – в енорийските общини на о. Александър Борисов (храм „Св. Козма и Дамян“) и о. Владимир Лапшин (храм „Успение на Божията майка“). Също в съветските времена е създадена и общината на о. Всеволод Шпилер,[3] а днес това е една от най-големите общини – от нея води началото си Свето-Тихоновият православен университет.

В Москва и в други градове тези общини стават все повече и повече. Налага ми се да пътувам много по епархиите и в последно време често ме канят за беседи в различни енории. Най-желаната тема на тези беседи е какво е това християнската община, как тя се създава.

В Москва вече съществуват няколко десетки такива общини. И е особено важно, че Светейшият патриарх Кирил постоянно призовава към това – всеки енорийски храм да се превърне в истинска църковна община. Днес това явление все още не е кой знае колко забележимо за руското общество, но мисля че развитието на църковно-общинния живот ще доведе до развитие не само на вътрешно-църковната свобода (т. е. на някои реформи, свързани с развитието на богослужебния език, практиката на причастяването и др. под.), а и до пълна независимост на църквата от държавата и до едно истинско нравствено, а не идеологическо влияние на Църквата върху обществения живот в Русия.

Превод: Димитър Спасов

Борис Маринов

Уминский, А. „Христианская община и гражданское общество“ – В: Правмир.ру; предложеният текст е първа част от изказване на автора на семинар в Московския „Карнеги център“, 13 октомври 2013 г. (бел. прев.).
Със съкращения за първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 8 (155), 2020, с. 12-16 (бел. ред.).

[1] В оригиналния текст – игра на думи: „прихожане“, т. е. енориаши, и „захожане“ (от глагола „зайти“ – да намина, да се отбия), т. е. такива, които просто се отбиват в храма за определена услуга (бел. прев.).
[2] Виж: http://www.klenniki.ru/ (бел. прев.).
[3] За него виж: Шкаровски, М. „Българските писма на прот. Всеволод Шпилер до йером. Климент (Лялин)“ – В: Живо Предание (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6qdh6 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме