Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (39 Votes)

2501280Да прочетеш молитвеното правило или да изречеш пред Бога няколко думи от сърце

Свикнали сме да възприемаме неофѝтството като прекрасен романтичен начален период в християнството. Това обаче все пак се отнася не към нашата историческа ситуация, а към времето на същинското зараждане на християнството, както и на Църквата. Неофѝтството от миналите хилядолетия изобщо не прилича на нашето, защото Църквата благополучно е забравила за него. В продължение на много, много векове тя не се е нуждаела от неофѝти и всъщност там не е имало никакви неофѝти.

Нещата се развиват напълно традиционно, без проблеми, от род на род се натрупват и предават някакви слоеве на местни традиции, докато в Русия всичко не рухва. 

Неофитството се появи в момента на разрушаване на Съветския съюз, Берлинската стена и всичко останало от този род и ние подсъзнателно го възприемахме като разрушаване на някакви основи, темели, върху които сме свикнали да стоим.

И затова нашето неофѝтство не се състоеше само в това да гледаме с радост открилия се за нас Христос, а преди всичко да наблягаме върху копирането на всички останали форми, търсене на Китеж, Светата Рус, препечатаните издания – да повторим каквото е било преди или да разберем какво е на Атон или при онези, които са пазили традицията през цялото време.

Неофѝтството набляга върху това как да вземем тази същата традиция, дето някой е пазил през цялото време и да я вкараме в нашите нови условия. И това, разбира се, далеч не е нещо хубаво и радостно за нас. Всъщност преживяхме наистина удивителен период на ново творение, свобода и познаване на нашата Църква, раждане на нашата Църква в нас, но просто не знаехме как трябва да се случи това и се ориентирахме по някакви образци, които сега тържествуват в нашата Църква, в нашите енории и най-важното – в нашите умове.

Тези образци са толкова стабилни, че крачка вляво или вдясно се приемат като бягство и ужас: „Ами ако това е прелест? Ами ако не е това, което трябва?“.

Като жив християнини си задаваш въпроси и мислиш: „Не, сигурно не бива тъй, не е правилно, така няма да стане“. И наистина намираме потвърждение в енорийската практика, наложила се през миналите няколко десетилетия в Русия. В последно време нещата малко по малко започнаха да се променят, но дотогава всичко беше много строго.

Идваш в храма, свещеникът те пита дали си прочел всичко преди Причастие, знаеш ли всички канони, и други варианти няма. Имаш само един молитвеник, който си купуваш от енорийската лавка. Той може да е по-дебел или по-тънък, има молитвослови с превод на руски език, което няма абсолютно никакво значение. Ами какво като е на руски – каква е разликата? Не е там работата. 

Или пък поглеждаш някакви съкратени молитвеници и си казваш: „Ама правилно ли е това? Сигурно в този молитвеник липсват някои молитви. А може би те трябва да са там“. И тъй нататък – и така разполагаш само с молитвослови, акатистници, каноници и с никакви други форми на молитва, на които да можеш да се опреш.

Освен това общата практика предполага да правиш точно каквото всички останали. Дават ти една установена форма, в която започваш да си казваш сутрешните молитви, после се каеш и съкращаваш. Ако човек не си казва целите сутрешни молитви, а ги съкращава, това е грях и следва покаяние.

В действителност обаче всичко това е безумие и наша трагедия, защото започваме да се отнасяме към формата като към самата молитва.

Прочел си всички молитвени правила и въздъхваш с облекчение

Същото се случва и с правилото към Причастието. И хората сериозно се замислят: „В еди-кои си указания пише, че когато се готвиш към Причастие, трябва да прочетеш акатист на Сладчайшия Иисус и Богородица, а в други не. Кое е правилното?“. Все едно, че подготовката е свързана само с четене на правилата.

И цялата молитва на човека от неговата младост до кончината му е в този молитвослов. Ето това ни даде нашето неофѝтство. Вместо свобода, юношески сили и желание, ние вложихме огромно усърдие в опознаването на тези традиции и сляпото им копиране и тиражиране. 

Мисля, че неофѝтството е много лошо и трябва колкото се може по-скоро да излезем от него, да се насочим към духовното израстване, свободата, самостоятелността, отговорността.

В същото време християните четат поученията на св. отци за молитвата, където се казва точно обратното – Йоан Кронщадски, Игнатий Брянчанинов и всички останали. За какво ти е толкова да четеш молитви, по-добре кажи пет думи към Бога, които идват от сърцето ти. Игнатий Брянчанинов има поучение „За молитвата“, доста разумно. Макар и да не приемам всичко, което се казва в него, това поучение е изключително. По-нататък той пише как Господ повелява да се отнасяме към съботата – същото може да бъде отнесено и към молитвеното правило. Не ние служим на молитвеното правило, молитвеното правило е за нас.

То не бива да се превръща в препятствие между нас и Бога, както постоянно се случва в живота ни. Изведнъж молитвеното правило застава като бариера, която свещеникът спуска пред нас, когато отиваме на Причастие (макар че каква връзка има молитвеното правило с Причастието, не е ясно) или това се превръща в някакъв спорт, постоянно ни се иска да преодолеем нова височина.

Когато най-сетне сме прочели всички молитвени правила, въздъхваме с облекчение. Кажете ми, това нормално ли е? За нас е нормално, защото сме свикнали и дори не ни идва наум, че предизвиква единствено смях. 

Наистина ли Господ говори за такава молитва? Слава Богу, не сме в старообрядна среда, защото там тъй наречените правилни канони към Причастието са двадесет и осем, плюс повечерието и т. нат.

Нека се върнем към правилото за Причастие. Това са единадесет много дълги и не много дълги молитви и всички те се отнасят до едно и също нещо. Всяка молитва на практика казва едно и също, дори няма особена разлика. Навсякъде е „облекчи, отпусни, прости, недостоен съм да се причастя“, като цяло това е всичко. Две-три теми, които повтаряме по няколко пъти. За какво? А пък третата тема е – не за съд и осъждане. И това е всичко.

В канона към Причастието наистина има повече живи теми, той е по-осмислен, а тези единадесет предълги молитви отгоре на всичко и на децата даваме да ги казват преди Причастие. Най-много се умилявам, когато десетгодишни дечица произнасят думите „от скверни устни, от мерзко сърце, от нечист език, от осквернена душа…“.

Да говориш с Бог със свои думи

Затова дойде време всички да се замислим за нашата молитва и да се върнем към онова, което ни казват св. отци. Има една много важна мисъл: ако искаш да научиш нещо за Бога, може да прочетеш за Него някои философски книги.

Ако обаче искаш да познаеш Бога, трябва да се молиш. Иначе няма как да познаеш Бога. И в този случай молитвеното правило – утринните, вечерните молитви и молитвите за Причастие – абсолютно нищо няма да ни дадат, докато не започнем да говорим със свои думи на Бога.

И само в този същия миг, когато започнем да се молим по този начин, може би полека-лека, трудно подбирайки думи, тогава изведнъж нещо ще започне да достига до нас. Оттам започва вярата.

И когато Евагрий в Добротолюбие пише, че богословът е този, който се моли, той има предвид точно това. Когато започнем истински да разговаряме с Бога, започваме да Го разбираме, приемаме, слушаме, чувстваме. „Чувстваме“ – също важна дума, нали при нас в християнството да чувстваш е някак неприлично. Чувствата като че ли през цялото време са под някакво подозрение, боим се от прелестта, а от друга страна никой не ни обяснява какво е това прелест.

Прелестта е някаква екзалтация, илюзорност, тя винаги е лоша, защото се намира на границата на психично заболяване. Човекът обаче не е безчувствено същество. Св. ап. Павел казва: „Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос“ ​(на руски: „Ибо в вас должны быть те же чувствования, какие и во Христе Иисусе“). А как да ги имаме? Да ги убиваме ли? Някак си да ги проверяваме? Или да ги получаваме през молитвата?

Има безчувствени молитви, но това е много лошо. За всеки човек, който се моли безчувствено, това е голям проблем. Той не може да разбере какво не е наред с него, щом не може да говори на Бога с живо слово.

Превод: Анна Георгиева

* Откъс от Книга за молитвата. Тежестта на правилата или разговор с Отец; източник: Правмир (бел. прев.).


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8x9rp 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Имало един човек, който ядял много и все бил гладен, и друг, който се задоволявал с малко ядене. Този, който ядял много и все бил гладен, получил по-голяма награда от оня, който се задоволявал с малко ядене.
Apophthegmata Patrum