Прот. Алексей Умински е един от руските духовници, които бяха лишени от сан, защото не приеха идеологията на свещената война. Ръкоположен е за свещеник преди повече от тридесет години, на 9 септември 1990 г. Служи в централния московски храм „Света Троица“, където развива забележителна мисионерска, милосърдна и просветителска дейност. Беше лишен от сан на 13 януари т. г., а малко след това се обърна с апелация към Константинополския патриарх Вартоломей, който го прие за клирик на Патриаршията. Девет месеца по-късно, в интервю за „Новая газета“, той разказва за живота в емиграция, за чувствата, с които посреща съдбата си, за това как продължава да общува със своите енориаши, как гледа сега на Църквата. Представяме ви откъси от този разговор.
За новия живот в емиграция
… През този период смених много места за живеене, бях в много държави, постоянно си събирах куфарите, местех се от място на място, постоянно спях в чужди легла. Но където и да бях, винаги намирах много голяма подкрепа сред хората, които бяха до мене. Имам чувството, че не ми се е налагало да предприемам някакви вътрешни силни действия или усилия, за да се развие животът ми по този начин. Имам чувството, че просто съм бил носен от някакъв неизвестен поток. И не се удавих в този поток, а напротив – той ме носеше в правилната посока през цялото време. Не му се съпротивлявах, но и не направих нищо специално, за да се озова, да речем, тук, в Париж.
Може би ще прозвучи странно, но аз бях сигурен още от първия момент, когато получих указа за забрана да служа – това беше на 5 януари, че ще ме лишат от сан; знаех, че вече няма на какво да разчитам. И без да знам дори защо, вътрешно бях напълно спокоен. Казах си: „Но това, че хората подписват един лист, на който пише, че аз не съм свещеник, не означава, че не съм свещеник. Това не означава, че аз не съм християнин“. Какво би могло да се промени в живота ми повече, след като бях лишен от енорията си, от храма си, от общността си, от духовните си приятели, от целия си живот?
Тогава разбрах, че мога да живея във всяко състояние – мога да бъда християнин навсякъде, мога да се моля на Бога навсякъде и да живея така, както намеря за добре. И бях напълно спокоен. Не търсех нищо и не предприемах сам никакви действия. И дори не мога да кажа, че по някакъв начин нарочно съм се молил на Бога Той да ме насочва и да бъде Неговата света воля. Внезапно ме обзе много, много голям, голям мир, голямо спокойствие. Това е всичко. И така, просто си живеех, движех се от страна в страна, срещах се с приятели, молех се на Бога, докато изведнъж осъзнах, че някои врати се отварят за мене. И когато тези врати започнаха да се отварят, моите приятели, моите близки започнаха да ме вкарват в тези врати. И аз не се съпротивлявах.
Сиреч просто приех всичко така, както е. Имах среща с Вселенския патриарх Вартоломей. Много топла среща, трябва да кажа. И като цяло отношенията в тази църква са много различни от това, с което сме свикнали в Москва. Напълно. Сякаш това е друг свят за мене, други отношения между свещениците, други отношения между епископите, с епископите и напълно различни отношения с патриарха, който, между другото, говори много езици. Той ми говореше свободно и с лекота на италиански и френски език. Всичко това се случваше с такава топлота, а на мене тогава ми липсваше тази бащинска топлота. И съвсем бързо бях приет в Константинополската патриаршия, бях възстановен в сан от Свещения Синод през февруари или началото на март.
След това обаче постепенно започна моето пътуване към Франция, където съм и сега. Така че не мога да разкажа как точно се устроих тук. Просто бях пренесен на този френски бряг от някакъв поток, от някаква красива вълна. А тук съм и сред много мили, добри хора, много сърдечни хора, които са много внимателни, постоянно се опитват да ме подкрепят и укрепват… Не всеки, който се намира в принудителна емиграция, не всички свещеници са в такива условия като мене.
Низвержението не е било изненада
През цялото време осъзнавах, че рано или късно това ще се случи. Не съм имал никакви илюзии. Разбирах, че нещата в нашата енория не могат да бъдат все така хубави, защото ние създадохме една напълно необикновена енория, с невероятно добри хора и прекрасни отношения. Винаги, когато отивах на служба в храма, когато се срещах с хората, си мислех: „Господи, колко е хубаво! Но не може да бъде винаги така…“. През последната година постоянно очаквах да стане така. Особено когато това се случи с о. Йоан Ковал. Той беше първият свещеник, срещу когото беше написан донос. Трябва да кажа, че моите енориаши са съвсем различни хора и никой от тях никога не би могъл да направи нещо подобно. Така донесоха срещу о. Йоан Ковал, а също и срещу о. Йоан Бурдин – след една негова преповед. Но о. Йоан Ковал беше първият, който беше лишен от сан. Дори не защото не беше прочел „молитвата за Светата Рус“. Той я е прочел, само че вместо думата „победа“ е сложил думата „мир“. Това е престъплението му. Само защото се е помолил за мир, е бил лишен от сан! И затова и аз нямах никакви илюзии по този въпрос.
За това как енорията приема замяната му с о. Андрей Ткачов, сложен на мястото му като негов антипод
Това беше много голям удар за всички тях. Те все още не са се възстановили от него. Голяма част от тях са решили, че не могат да напуснат храма и трябва да запазят делото, което са създавали десетилетия наред. Въпреки че им е много трудно да присъстват на службите там, защото храмът се напълни със съвсем различни енориаши, които идват да слушат проповедите на новия председател. Очевидно е, че това са външни хора, които не се познават помежду си. Някои енориаши изобщо са спрели да ходят в храмовете. Трудно им е да си намерят друга енория. Други са намерили варианти за себе си. Всичко това обаче е в някакво много тежко, разпокъсано състояние.
Започнах да водя виртуален канал в Youtube. Казва се „День седмой“. И знам, че всеки път, когато водя предаванията си, отговарям на въпроси, всички енориаши се събират, т. е. всички ние се събираме по този виртуален начин. И това виртуално общуване между нас продължава, а някои енориаши продължават да ми пишат писма.
Съществува също така една прекрасна образователна платформа, наречена „Страдающее Средневековье“ или „Страдариум“, където водя цикъл лекции. Той се нарича „Раждането на Църквата“. Първият беше през пролетта, а сега решихме да направим втори цикъл от шест или дори седем лекции, за които по принцип все още имате време да се запишете. Това е разговор за Църквата, който ми се струва много актуален, защото въпросът е наистина какво е Църквата, дали тази Църква е необходима. Този въпрос е много актуален, защото наистина Църквата в днешния и изобщо в съвременния свят изглежда изключително като външна организация, почти държавна институция, обществена институция.
Относно двата скандала с „нравствен характер“ в Руската църква – хомосексуалният скандал с митр. Иларион (Алфеев) и повторният брак на „образцовата православна майка“ на Русия омбудсмана Мария Львова-Белова с православния олигарх К. Малофеев
Никога не коментирам такива скандали, те не ме вълнуват. Вече милиони ги коментираха. В Църквата винаги е имало скандали и винаги ще има, защото Църквата е особено място, където, освен всичко друго, дяволът и Бог се борят. И всичко, което се случва в обикновена човешка среда и се смята общо взето за нормално, в Църквата се възприема по различен начин. Кой би обърнал внимание извън Църквата на хора, които се развеждат и женят повторно? Това е често срещано. Или за другите неща, които се случват на хората в личния им живот? Никой не би обърнал внимание, защото такива неща се случват постоянно. Просто в Църквата винаги изглежда грозно. Като мазно петно върху роклята на булката. Ето защо е толкова болезнено и толкова страшно.
За това какво да правят християните, които са разочаровани от своята църква
Един християнин не може да живее без Църквата в същинския смисъл на думата Църква, която обединява човека с Бога в тайнството Евхаристия, в служенето на ближния, в разбирането на Божието слово. В този смисъл Църквата си остава Църква винаги, при различни външни обстоятелства – и във времена на гонения, и във времена на благоденствие, и във времена, когато представите за добро и зло се преобръщат. Християнинът трябва да премине през всичко това.
Църквата не е място на благополучие, както си мислим. Църквата не е място, където човек трябва да се чувства добре, удобно и комфортно. Има периоди в живота ни, когато в Църквата ни е необичайно добре, удобно и комфортно. Такъв период за мене беше животът в църквата „Света Троица“ в Хохли.
Ала вечно благополучие няма. Има и други времена. Не мога да избера „удобната църква“ и да напусна „неудобната“ църква. Не мога да живея в една църква само когато се чувствам добре в нея. И да престана да я смятам за църква, защото по някаква причина ми е станало зле в нея. Това за мене е нечестно. И затова, независимо от всичко, никога не бих напуснал Църквата сам, никога не бих затръшнал вратата.
* Източник: Новая газета
