Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

За агресията в Църквата

Понеделник, 08 Януари 2024 Написана от Прот. Алексей Умински

Fr Al UminskyИмам усещане, че равнището на агресия не намалява. Агресията е вълнообразна. За нея не са нужни поводи, за нея винаги се търсят и винаги се намират някакви обекти. Агресията в обществото винаги прелива, пренасочва се от едно русло в друго. Възниква обект за някаква ненавист, значи – трябва да насочим агресията в тази посока.

Когато равнището на агресията достига до толкова засилена степен, тогава тя вече се излива върху конкретни хора. Тогава хората започват просто да се унищожават един-другиго – по най-зверския, най-безчовечния начин. Сетне това отминава. Агресията е в нашето общество винаги, та нали тя е нелечима. Никой не е загрижен от това обществото да бъде излекувано от агресията.

Агресивното общество е много удобно, лесно управляемо отгоре. Трябва само да се намери обект за агресията. В държавен мащаб агресията може да бъде нещо много „полезно“. Тя заразява хората, прави ги тълпа, лишава ги от личностното им съзнание и ги превръща в безсъзнателно колективно.

И този начин на мислене човекът след това носи със себе си и в Църквата. С него е много удобно да се живее. Не много отдавна четох едно от посланията на апостол Павел, в което имаше такива думи: „Известявам ви, братя, че Евангелието, което аз благовестих, не е човешко, защото и аз нито го приех, нито го научих от човек, а чрез откровение Иисус Христово“ (Гал. 1:11-12). Много важни думи за онова, с което ние, християните, си имаме работа, за това, че там няма нищо, което да е било измислено от човек.

Само по себе си Евангелието е една твърде неудобна книга, която не дава на човека да живее в онези парадигми, в които единствено и може да съществува агресията: „свой-чужд“, „приятел-враг“, „близък-далечен“. В случай че това беше човешка книга, подобна на много от религиозните човешки книги, то врагът би бил обозначен. „Своят-чужд“ обезателно би бил отчетливо описан. Отчетливо би било изложено кой е „свой“ и кой – „чужд“, и какви са параметрите на „своя“, на когото и трябва да се помага, на когото и трябва да се служи, с когото и трябва да се споделя, и кой е този, с когото не трябва да се споделя, когото можем да излъжем, когото е необходимо да унищожим.

Така че Евангелието – това е такава книга, която не дава на човека човешки способи да подхранва своята агресия и да я умножава. В Църквата обаче често идват хора, които не са преобразени или които живеят с идеологеми, с идеологии вместо с жива вяра. Идеологията винаги е нещо човешко, а християнската вяра не е човешка. Тя е дар Божи, дар от непостижимия Бог, Който е станал Човек. И е много неудобно да си имаш работа с такава не-човешка религия, а затова и постоянно се появява желанието да подмениш християнската вяра, да подмениш Евангелското благовестие с някаква идеология.

Там, където се появява идеологията, дори под знака на християнството, под знака на православието, на каквото и да било, там веднага се появяват и враговете – на тази идеология, на тази вяра, на Църквата.

А враговете са твърде много – няма нужда да ги търсиш, веднага ще се намерят. И тогава тази агресия, която би могла да бъде изцерена от милостта Христова, от любовта Христова, включително и от нашето покаяние, нашето изменение, не може да бъде като отрова изцедена от човека. Точно обратното – изведнъж тази агресия придобива благия си смисъл, превръща се в благо, придобива сила, защото може да бъде използвана срещу общия враг. Тогава тя не отива никъде, а просто получава друго название.

То не бяха класовите врагове, не бяха враговете на народа – враговете се появяват веднага и в Църквата, нейни врагове: тези, които са чужди, които не са свои, които винаги можеш да отделиш. Някой си за теб е фундаменталист, а ти си за него либерал. И в този момент хората изведнъж започват да изпитват един към другиго толкова много „любов“, толкова готови са произнесат гадни, мерзки проклятия и обидни прозвища, забравяйки, че се причастяват от едната и съща Чаша.

При тях възниква дори въпросът: „А може ли с такива да се причастяваме от една Чаша? Може ли някакви хора, ако на нас не ни харесват, изобщо да бъдат християни?“.

Така че тази агресия чудесно може да съществува и в Църквата. Тогава тя се отлива в агресивно и злобно заявяване на собствената вяра, което се прави с едва ли не блага цел – защита на нашите светини.

Ние видяхме как миналата година цялата тази страшна, греховна агресия започна изведнъж да се разбира от някои хора като начин за защита на вярата, като християнско поведение.

Напомням, че Евангелието, което ни е завещано, не е човешко евангелие, там няма идеологии. Следователно в Евангелието няма място и агресията, а затова да изцери тази агресия в обществото е в състояние единствено християнинът, който може да обикне своя враг, че даже и да не отговаря на удара с удар, а на ненавистта – с ненавист. Ние разполагаме с тази възможност.

Бихме могли да дадем на този свят пример за това как агресията се изцерява, но, уви, все още не сме го направили.

Превод: Борис Маринов

* Уминский, А. „Об агрессии в Церкви“, на страницата Правмиртук (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ddp68 

Наши партньори

Християнство и култура

HK 187Константинополски патриарх Вартоломей (Архондонис)
Религия и общество. Фундаментализъм и расизъм

Александър Смочевски
Инициативи на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор (1924-1943)

Прот. Павел Събев
Четири схолии към литургийното евангелие за Неделя преди Рождество Христово

Калин Янакиев
Сакраменталната природа на брака

Марио Коев
Analogical isomorphism. Слоеве на реалността

Полезни връзки

 

Препоръчваме