Сестра Васа Ларина е расофорна монахиня (без дадени монашески обети) към Руската православна задгранична църква. В средата на май синодът на РПЗЦ я лиши от монашество заради непослушание и ѝ забрани да носи монашески одежди. След това тя премина към Православната църква на Украйна. Сестра Васа е доктор по богословие, литургист, професор в Киевската православна богословска академия. Родена е през 1970 г. в Ню Йорк, в семейство на свещеник, руски емигрант. След училище учи в колеж с хуманитарна насоченост. Изучава богословие в Института по православно богословие на Мюнхенския университет. Широко известна е благодарение на своя канал „На кафе със сестра Васа“ в YouTube, в който се разглеждат религиозни теми. След нахлуването на руската армия в Украйна публикува поредица от видеоклипове „Православни против войната“ и критикува изказванията и действията на представители на Московска патриаршия и РПЗЦ. В интервю за канала Freedom.live тя разказва за причините за преминаването ѝ към ПЦУ, отношението ѝ към войната, политиката на Путин и патр. Кирил. Интервюто е взето в Рим, но в него сестра Васа разказва за скорошното си посещение в Украйна и Киев. Предлагаме на читателите на Двери откъси от него.
… Много се изненадах, че въпреки войната Киев устоява. Това беше постоянната ми мисъл: Киев стои. От това усещане извлякох много уроци. Просто чувствам, че сега трябва да учим, и то много, от това как устоява украинският народ. И дори от това, че църквата е разделена, но живее. Живот има. В крайна сметка, нашето разделение също е признак на живот. Това е нормално. Хората, които имат моралната сила да приемат това предизвикателство, да вложат духовни и душевни сили, или при които тези сили сега се пробуждат, разкриват най-добрата страна от себе си. Видях една ранена Украйна, която се бори, страда, но устоява, за да утвърждава живота. По-голяма част от Евангелието е за това, как да победим смъртта чрез общение и единство с Христос. Този, Който стъпка смъртта със смърт и възкръсна. Но с рани. Христос възкръсна, но не без раните на страданието и ни приканва да се приобщим към Него именно чрез тях. Несправедливостта, която сякаш беше възтържествувала, когато Го разпнаха и убиха на Кръста, не е забравена, защото Неговите рани свидетелстват за това престъпление.
Същевременно обаче, дори възкръснал, Господ не престава да споделя с нас тези рани. Той знае за тях, но пък не винаги възстановява справедливостта толкова бързо или точно така, както ние очакваме.
Лично аз имах период, когато много се измъчвах от тази ненаказана, на пръв поглед тържествуваща несправедливост. От историята знаем, че дори повечето нацисти след Втората световна война не бяха наказани. Там не беше възстановена справедливостта. Сега в църквата ни е периодът след Великден, скоро ще бъде Възнесение. И точно през този период цялата тази тематика е много актуална. През първите четиридесет дни след Възкресението Христос се явява на учениците Си – мъже и жени в ранната Църква – явява им се раненият Христос. Точно преди Възнесение учениците Го питат: „В това ли време, Господи, възстановяваш царството Израилево?“. А Той им казва: „Не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец е положил в Своя власт“ (Деян. 1:6-7). Сиреч, това ще направи Някой, който не гледа на света като вас. Украйна вижда своето настояще, бъдеще и минало по различен начин, различно от съседа си, който иска да преправи и миналото, и настоящето, а изобщо не вижда бъдещето. Какво иска путинизмът? На какво се дължи неговата безбожна позиция? Защо е това богоборство? Съгласна съм с тези, които мислят, че си е поставил за цел да върне часовника назад. Да върне някакво славно имперско минало, което съществува само в главата му. А това е против Божията воля, защото Бог ни е дал времето. Времето върви напред. Това е дяволски бунт срещу Божията воля: да искаш това, което не е твое. Времето е особено явление, не можеш да се бориш с историческото време…
Гледаш към бъдещето – и виждаш мъгла. Невъзможно е дълго да се живее така. Книгата Апокалипсис буквално означава „откровение“, „разкриване“. В този смисъл тази война е наистина апокалиптична – не само заради разрушенията, а защото разкри много неща, които преди не забелязвах. Или които не исках да виждам. Някои хора казват: „Всичко това е политика. Ако ще говорим за тази война, то само с молитва – или по-добре да не говорим изобщо. Не е наша работа, от нас нищо не зависи“. Но тази война всъщност разкрива. Хората се разкриха – по различен начин. Маските падат. Понякога това е страшно. В същото време обаче освобождава от илюзии. Включително и това, че част от църковната общност не намира думи или дори не намира вяра или правдивост, за да отговори адекватно на случващото се: да нарече нещата с истинските им имена, да нарече злото – зло, а доброто – добро. И част от църковната общност или е напълно объркана, или, което е по-страшното – подкрепя войната. Намерила е подходящите думи, манипулира със свещени символи, включително Св. Писание, и дори от църковния амвон проповядва оправдание за това. И това е най-страшното…
Когато започна войната, трябваше да говоря против „църковните“ мотиви, които я подкрепяха. Една трета от моята докторска дисертация е в областта на църковното право. Основната тема беше автокефалията и какво изобщо представлява автокефалията, както и църковните канони. Много години ги изучавах и също така бях, доскоро, до този януари, член на Междусъборното присъствие на Московска патриаршия, в комисията по каноническо право. Така че за мен беше невъзможно да не говоря за църковноканоничните нарушения, свързани с тази война, включително злоупотребата с църковна власт. Това изисква професионален, строго каноничен подход. Трябва ясно да се разбере в каква категория попада лъжеучението, което се проповядва. Въпросът, който стоеше пред нас, беше сериозен: Може ли да се говори за ерес? Защото не е редно да се използва тази дума лекомислено. Или става дума за разкол? И по-конкретно визирам изказванията на патр. Кирил във връзка с всичко, което обичат да наричат „руски свят“. И да, там може да се говори за ерес: Той проповядва ерес.
Тогава това се оказа проблем за синода на Руската задгранична църква: че аз публично говоря за учението на патр. Кирил и че той всенародно проповядва ерес. И това говорене, според каноничното право, трябва да има определени последствия. Ние обаче не виждаме последствия за патриарха, включително от страна на другите патриарси или архиереи: да прекъснат общението си с него. А това трябва да се направи, защото трябва да се предпазим от съ-участие в тази ерес. Това не е просто теоретично разминаване по догматически въпрос. Тя вече убива, води до смърт. Явно пролива кръв. Ереста не е опасна само с това, че противоречи на вярата или на каноните. Тя е опасна, защото се въплъщава в конкретно зло, в реални действия, в потъпкване на човешкия живот. Това е античовешко учение. То не води човека към спасение, а го използва и унищожава. Видяхме как с неговата логика се заличи самото понятие за добро и зло. А сигурно си спомняте в началото на войната колко често употребяваха думата „спасение“, че отиват да спасяват рускоезичното население в Донбас. Те искат да спасяват.
Употребяват думата „спасение“ по отношение на някакъв „триединен народ“. После се появиха онези манипулативни формулировки, които звучат уж църковно, сякаш са нещо свръхестествено: „всенароден“ или „световен народен руски събор“. Над него председателства самият патр. Кирил. Ала какъв е този „събор“? Той издава „наказ“ – една архаична, псевдоцърковна дума. Издава указ, в който няма нито дума за Бога, а говори за „триедин“ народ, за висш смисъл на живота, някакви руски… култура, светиня… И аз се опитах, от гледна точка на каноничното право, да покажа, че има различни случаи, в които се е използвала думата ерес, през призмата на св. отци в различните епохи. Ние не сме свикнали да мислим за ерес, когато тя се отнася за еклисиологията, когато се подменя самото понятие за Църква, за това с какво се занимава Църквата. Все пак в Символа на вярата също се говори за Църквата: „Вярвам в една, света, съборна и апостолска Църква“. Какво обаче да очакваме, когато в този т. нар. „събор“ влизат всякакви: и министърът на отбраната Шойгу, и режисьорът Никита Михалков, и какви ли не други фигури – наред с архиереи. Председател е патриархът. И те издават манифест, който се чете като фашистки текст. В него има всякакви неща, но най-страшното за мен беше твърдението за „свещена война“ и че Украйна непременно трябва да попадне под пълното влияние на Русия. Аз бях убедена, че трябва да се говори за това отвътре, от вътрешността на нашата църква. Тогава изпитах дълбоко чувство на предателство и изоставеност, защото в отговор на този документ не последва нито дума – пълно мълчание от страна на епископите в чужбина. Не чух нито осъждане, нито анализ. А това беше документ, подписан и подкрепен от патриарха, когото сме длъжни да споменаваме в богослужението. Но… как можеш да споменеш с името му човек, който оправдава такава идеология? Бях убедена, че трябва да се говори за това отвътре – от вътрешността на нашата църква. Не да мълчим, а да свидетелстваме, ясно и отговорно.
Но мен, всъщност, се опитаха да ме накарат да замълча. В началото започнаха с натиск. Привикваха ме архиереи – без това да се обявява публично. Писаха ми няколко пъти, порицаваха ме. Получавах писма с укори. Митрополитът ми също ми изпрати писмо с недоволство и упрек, че съм казала това или онова. И после, когато сам ме повика, отказа да ме приеме. Те никога не подкрепиха мисията ми с предаването „На кафе със сестра Васа“, нито последната ми книга Молитви на часовете, която беше четена от много хора и е преведена на четири езика.
Ако обаче живееш без да осъзнаваш какъв е смисълът на всичко, можеш да изгубиш разсъдъка си – ако нямаш вяра. Ако не разбираш, че има Някой, Който е самата справедливост, че има Истина, и че тази Истина е разпната. Всичко това се е случвало и преди. Не е за първи път злото да изглежда, че тържествува. И не е за първи път хората да проливат кръв, за да го спрат. Трябва да разбираш защо има смисъл да подкрепяш тази борба, защо има смисъл да не мълчиш.
Ние знаем какво е фашизмът. Уж беше победен във Втората световна война. А сега – изведнъж – тази болест пламна отново, и то твърде бързо. И аз я виждам не само в обществото, а и в църквата. Виждам, че авторитаризмът достигна до недопустими граници, а духът на свободата, който би трябвало да изхожда именно от християнството – и особено от православното християнство – липсва. Да, думата „православие“ днес е дискредитирана. Хората са напълно разочаровани – ако изобщо някога са били очаровани. В същността си обаче православието предполага свобода. Самата дума ортодоксия идва от „ортос“ – оттам е и призивът в Литургията: „Да стоим добре!“, „Да стоим изправени!“. Това е призив към изправяне, към достойнство, към вътрешна устойчивост. Изправеният човек – това е човекът, който не се превива, не се прекланя пред злото. Както Украйна не се превива, въпреки че се опитват напълно да я стъпчат и унищожат.
Православните не са автоматично изправени. Православието е призвание. Църквата е една, света, съборна и апостолска. Между другото, думата „православен“ я няма в Символа на вярата. Тя е важна дума, но не е толкова важна, колкото католична, всеобхватна. Знаете за притчата в Евангелието, в която една жена сложила квас в тестото и той постепенно заквасил цялото и то се разраснало. Църквата е като този процес, който ни показва как се преобразяваме, как се изправяме постепенно. Трябва да се стремим към това, а не да се превиваме, както сега някои се опитват да ни внушат чрез путинизма, който е в някакъв неестествен съюз или брак с православието. Това обаче не е православие. Всъщност там имаме еретическо изкривяване, подмяна на вярата. Чрез тази отровна и античовешка идеология се опитват да ни внушат идеята за безусловно послушание, с цел всички да бъдат превърнати в несвободни хора, задължени да изпълняват всичко, което кажат властите.
И се позовават, както и митр. Сергий (Страгородски) в своята прословута декларация, на началото на Глава 13 от Послание до римляни на св. апостол Павел. Там апостолът пише за добрия управител, който не напразно носи меч. Но там се говори за защитника на доброто. Второ, там е казано, че трябва да се покоряваме на властите. Но целият този текст говори за управителя и властта, която е страшна за злите дела, а не за добрите. Сиреч, там е ясно разбирането, че се говори за власт, която преследва злите дела, наказва злите дела, а не добрите. Ако обаче се случи обратното – когато доброто се преследва, а злото се възнаграждава – тогава вече не става дума за същата власт. Не можем просто да се покоряваме на такава власт. Нали си спомняме, че самият апостол Павел е обезглавен именно от властите заради неговата проповед.
Знаете, че в началото на утринната служба казваме стиховете от псалома: „Няма да умра, но ще живея и ще разказвам за делата Господни“. Ето това няма да умра помага, когато ни е тежко или се чувстваме потиснати. Това наистина помага. Символът на вярата също помага.
В притчата за Добрия пастир Христос казва: „И овцете ще чуят гласа Ми, и ще бъде едно стадо и един пастир“. Те обаче не слушат чужд глас. Има чужд глас и ние не го признаваме за правилен. И ако някой ни призовава към послушание, което не служи на доброто, или към мълчание, когато невинни хора страдат, а ние можем да направим нещо, но отвръщаме – „Не знаем къде е истината“, както стори Пилат, който попита „Що е истина?“ и си изми ръцете, докато самата Истина беше разпната пред очите му, това не ни освобождава от отговорност.
Дори когато глас от църковния амвон говори неистина или ни призовава да мълчим, е важно да говорим на тези теми. Не можем да сме безразлични, защото мълчанието в такива моменти води до още по-голямо кръвопролитие. Да, неприятно е, тежко е, но сме длъжни да говорим за това.
