Интервю с проф. Иван Желев по повод признаването на независимостта на Македонската православна църква и позицията на БПЦ и Българската държава.
- Държавата ни призна отдавна Македония, докато Българската православна църква (БПЦ) не е признала официално независимостта на Македонската православна църква – Охридска архиепископия.
- Признаването на независимостта или на автокефалията, ако се изразим със специалното понятие, може да стане, ако тази независимост е църковноправен (каноничен) факт, а тя досега не беше. Православната църква в границите на Република Северна Македония (РСМ), наричана обикновено Македонска православна църква (МПЦ), през последните стотина години беше част от Сръбската православна църква (СПЦ), макар от 1967 г. тя да се отдели от нея. Но това отделяне беше самоволно и не беше признато от църквата, от която тя се отдели, т. е. СПЦ. Ние сме преживели тези неща още през 19 в. и затова БПЦ морално беше на страната на МПЦ, но нямаше каноничен начин да признаем нейната автокефалия. Още повече че такова признание нямаше да има никакви църковноправни последици, освен да навреди на отношенията ни със СПЦ, а възможно и с други църкви. В междуцърковните отношения частично признаване на църква не се прилага, както виждаме това в междудържавните отношения (случаите със Северен Кипър, Косово и пр.).
- Какво значи за една държава да има самостоятелна църква?
- Когато една църква в границите на дадена държава е самостоятелна, това е плюс към суверенитета на самата държава, защото сама взима решения за църковния живот. Това е много важно в случаите с църкви, които обхващат мнозинството от населението в държавата. Защото религията играе голяма роля в живота на народа и способства за развитието и поддържането на неговата култура, образование, национално самосъзнание, не на последно място – на морала на обществото.
- Проблемът с автокефалията на Македонската православна църква стои отдавна… Защо точно сега отново е на дневен ред?
- Даването на автокефалия на част от православните „организации“ (всъщност това бяха разколнически структури, не мога да ги нарека църкви) в Украйна в началото на 2019 г. от Цариградската вселенска патриаршия пробуди надеждите и на нашите западни съседи, които от половин век вече се стремят към автокефалия, а и искат да имат редовни отношения с останалите православни църкви, да общуват с тях, да ги подкрепят и да получават подкрепа. Затова много се активира и държавното ръководство на РСМ, президенти и премиери редовно се срещат с Цариградския патриарх и настояват да даде самостойност и на тяхната църква. Не мога да говоря със сигурност за геополитика в това отношение, но като виждаме натиска, който се упражнява върху България за приемането на РСМ в Европейския съюз, нищо чудно и за автокефалията на МПЦ да има подобен натиск.
- Какъв е пътят за получаване на автокефалия и какви са реалностите? Може би новите времена изискват нови правила? Ето – и Литовската, и Украинската църкви искат да се отделят от диоцеза на патриарх Кирил?
- Засега редът, наследен от поне едно хилядолетие, е бил Цариградската патриаршия да дава автокефалия на отделящите от нея народностни църкви: първо българската (9 в.), после сръбска, руска, гръцка, румънска и пр. През последните десетилетия се положиха много усилия да се промени този ред, аз лично съм участвал четиридесет години в т. нар. всеправославни съвещания, но Руската православна църква не беше съгласна с някои процедури и така въпросът остана при древното статукво. Не беше съгласна, защото се страхува да не започне процес на отделяне от нея на украинската, белоруската, литовската и пр. църкви, които сега са в независими държави. Защото по примера на църквите, отделили се досега на принципа „самостойна държава – самостойна църква“, и други църкви започнаха да искат автокефалия. Още преди повече от тридесет години такава поиска Украинската православна църква от РПЦ, но последната ѝ отказа. Сега се намери друго решение на въпроса с даването на автокефалия от Цариград на част от православните в Украйна, но самата УПЦ (част от РПЦ), обединяваща преобладаващото мнозинство православни в тази страна, не го приема и фактически само разколническите православни групи в Украйна получиха автокефалия от Цариград. Тази автокефалия обаче не се признава от повечето православни църкви заради редица проблеми. През последния месец, в разгара на войната в Украйна, Православната църква в Литва (ЛПЦ), част от РПЦ, също поиска от нея автокефалия, но едва ли на този етап ще има резултат. Вижда се, че трябва да се промени системата за даване на автокефалия, но за това е нужно единство на православните църкви, а то през последните години е силно разклатено.
- Не е ли странно, че и Вселенският патриарх като пръв между равните подкрепя създаването на т. нар. Охридска архиепископия, но и претендентът за първенство – патриарх Кирил – също? До каква степен институцията Православна църква върви ръка за ръка с политиката на държавната власт – пак геополитика може би – Гърция обаче не подкрепи Македонската църква, т. е. не подкрепя позицията на Вселенския патриарх.
- Както в политиката, така и в църковния живот често се намесват много интереси. РПЦ засега подкрепя възстановяването на контактите с МПЦ, но още не си е казала думата за нейната автокефалия. Разбирате, че на фона на исканията към самата нея за автокефалия от УПЦ и ЛПЦ е малко вероятно РПЦ (Московска патриаршия) да приветства автокефалия на МПЦ.
- Как трябва да се държи църквата ни в този момент, когато е на път признаването на Охридската архиепископия?
- БПЦ още не е изразила официално становище, но се очакват възражения относно наименованието Охридска архиепископия, доколкото тази архиепископия е носила 750 години названието „Архиепископия на България“, дадено от византийския император в началото на 11 в. Но се надявам да се преодолеят тези задръжки и занапред свободно и полезно да общуваме като православни християни. Трябва да се преодолеят задръжките, защото макар и наричана „Архиепископия на България“, Охридската архиепископия е била чужда църковна организация - на Византия, тя не е била на българската държава, нито е поддържала връзки с българското царство. Да, тя е обединявала области, населени с българско население, части от българската държава на цар Самуил, в които са влизали и части от днешните ни западни земи, но пак повтарям: това не е била българска църковна организация.
- И това не ни дава право на претенции?
- Никой в църквата ни засега не говори за претенции. Никой не е отварял и въпроса за названието, ние нямаме патент над него, нали? Все едно да претендираме като гърците, че името Македония е само тяхно, а това не е така. Защото ние също бихме могли да поставяме такива условия. В крайна сметка трябва да се научим да приемаме даденостите – от това няма да станем по-малко българи. Въпросът е оттук нататък какво ние като Православна църква на България можем за направим за българския народ в нашите граници, а и извън тях. Затова аз бих препоръчал висши представители на нашата църква веднага да влязат в контакт с ръководството на МПЦ и на всички църковни равнища да започнем сътрудничество в днешния труден за всички период.
- Как трябва да се държи държавата ни по този казус?
- Църквата е отделена от държавата и затова не се месят и не трябва да се месят в работите една на друга. Затова не очаквам официална позиция по въпроса от страна на българската държава.
* Интервюто е дадено за в-к „Трета възраст“
