Интересен старец беше блаженопочиналият Доростоло-Червенски митрополит Софроний. Често ни гостуваше в Троянския манастир на път за София и обратно за Русе. За мен беше голяма радост, като килийник на дядо игумен, архим. Геласий, да имам благословението му да се навъртам около архиерея и да му бъда в услуга. Не представляваше за мен, разбира се, никакъв проблем, защото старецът по троянския обичай беше слуга и на себе си. Освен това той не стоеше затворен в килията си. След настаняването му в игуменския копрус той веднага излизаше навън да общува с братята на манастира, с домакина, с портиера, с продавачките в магазините, дори с краварката и свинарката, с пощаджийката Иванка и с народа. Най-обичаше да посещава зеленчуковата градина на манастира и да разговаря с градинаря монах Прохор, който носеше послушание да произвежда хранителните продукти и да задоволява тази част от земното ни съществуване.
Като рожба на този Троянски край, дядо Софроний познаваше много добре бита и душевността на жителите около св. обител, която още от началото на съществуването си е обслужвала като енорийска църква и духовните им нужди. Той обичаше природната хубост, радваше се на шума на реката, наслаждаваше се на вечерника зефир, дишаше свежия въздух с ищах. На богослужение беше пръв. Знаеше Псалтира почти наизуст. В разговорите му с хората и по време на проповед пригодяваше много точно цели изречения на Псалмопевеца. Особено обичаше ст. 6 от Псалом 137: „Висок е Господ: и смирения вижда, и горделивия отдалече узнава“. Може би и затова пред нас се показваше като човек смирен и благочестив, а като монах, изпитан от Господа, Който го познава кога сяда и кога става, кога ходи и кога почива, кога е в тъга и кога е на светло, разбирайки винаги и неговите помисли.
На обяд и вечеря дядо Софроний обичаше да сяда с братята. В игуменарницата отиваше, когато имаше и други владици. По време на трапезата той си спомняше за стародавните дни и размишляваше за всички Господни дела в неговия живот като енорийски свещеник, архиерейски наместник, игумен, викарен епископ и най-вече като митрополит. Никога не пропускаше да изтъкне, че Божият благ Дух винаги го е водил в областта на правдата. Шегуваше се, че когато го срещали хора в работно облекло, особено като градинар и пчелар, и питали за него, впоследствие като ги приемал официално, се удивлявали на неговата смиреност. За монасите по градовете и особено в столицата той казваше, че са „кокони“ и обичали „жълтите павета“. Имаше скрита мъдрост в себе си, която с тънката усмивка на уста го правеше чаровен! Никога не служеше без да проповядва. Да, предимно четеше проповедите си, но личеше, че се подготвя за тях. Разказваше как дядо Неофит във Видинска епархия го изненадвал често и по време на служба в последния момент му казвал: „Кузум, а излез да проповядваш!“. Поради което ми казваше: „Кузум, аз знам, че дядо Максим, при когото ще служиш, винаги си проповядва, но за всеки случай знай – патронът (проповедта) винаги да ти е в джоба!“.
Старецът често служеше св. Литургия, „да навакса“, защото казваше гласно, че може Господ да му прати болест, която да не му дава тази възможност.
На мой въпрос – „дядо владика, кое е най-тежко в твоето служение, което не можеш да уредиш като епархийски архиерей?“, той с лека усмивка, след като помисли малко, отговори: „Две са нещата: първото е, че нямам постоянно легло, когато посещавам енориите си, поради което нямам сън, щом си сменя леглото, и второто, че често трябва енорията да преместя вместо енорийския свещеник, ала не мога“.
Обичам и се моля за дядо Софроний, защото чрез дядо Максим като Ловчански митрополит той прие поканата ми и взе участие в моето пострижение на 12 март 1970 г. Той лично отслужи св. Василева литургия на Петата неделя от Великия пост в Троянската църква „Св. Петка-Параскева Българска“, тъй като манастирската беше в ремонт, а манастирският параклис беше малък за двата автобуса студенти и приятели от София, дошли за моето пострижение в малката монашеска схима.
Помня досега, че в проповедта си дядо Софроний свърза обещанието на преп. Мария Египетска пред Божията Майка да коригира своя начин на живот с моето обещание в нейна чест да започна моето монашеско житие, като оставя предишните си навици. Но това е само началото, подчерта дядо Софроний. Като св. Мария Египетска, аз трябва на дело да изпълня даденото обещание, т. е. да вляза в борба с всички страсти и пороци, за които не само се разкайвам, но трябва да ги и побеждавам. Дядо Софроний ми припомни още, че ако тази велика подвижница, която 47 години се е каела пред Бога, е сметнала за нужно да изповяда с всички подробности своите грехове пред стареца Зосима, то колко повече аз като млад монах трябва да върша и едното, и другото.
Неща, които не забравям, но ето вече 45 години се старая да изпитвам себе си и тогава да ям от хляба и пия от чашата (1 Кор. 11:28).
Тъй старецът Софроний ми вмени за образец през целия ми живот преп. Мария Египетска, за което съм му благодарен до гроб.
Сега, след 45-годишно монашество, аз благодаря на Бога и на блаженопочиналия митр. Софроний за благословението на монашеското ми начало. Дядо Софроний продължава да бъде мой наставник чрез добрия спомен и мъдрите си проповеди. Подражавам на вярата и служението му като клирик на БПЦ-БП и брат на Троянския манастир, макар и зад пределите на отечеството България, ето вече 33 години.
Силата на това подражание опреснявам постоянно с двата съвета на блаженопочиналия старец: 1) „Дядо Йосифе, помни от мен тези две неща: „Господ пази всички, които Го обичат“ (Пс. 144:20), и 2) „Най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота“ (Притч. 4:23).
Вечна му памет на стареца!
На снимката: Дядо Софроний причастява новопостригания монах Йосиф в храм „Св. Петка“, гр. Троян, 12.4.1970 г.
