Много точен е св. апостол Павел в определението на вярата в посланието си до евреите християни. В началото на Глава 11 от това послание четем, че тя е жива представа за онова, на което се надяваме, и разкриване на това, което не се вижда.
Тези няколко месеца на затваряне, отваряне и отново затваряне в епархията, енориите и домовете ни в отговор на правителствените и здравните разпоредби така ни разтревожиха и разстроиха, че сме затруднени да помислим и разкрием това, което не се вижда в бъдещето, на което се надяваме с Божията благодат и с усилията на учените: вирусът с корона да бъде омаломощен и победен въпреки вълните на желанието и старанието му да остане по-дълго сред нас.
Като се вгледам в себе си и полагам усилия да схвана посланията на времето, макар и по години да съм в групата на риска и несигурността, изглеждам откъснат от живота и реалността и може би се осъзнавам наистина като затворник в моя собствен свят.
Опасното е, че не само аз като владика на православните българи в САЩ, Канада и Австралия, но и моите клирици и миряни епархиоти, както и въобще православните в т. нар. Нов свят се осмеляваме да изразяваме мнения, противоположни на православните установления и традиция. Едва ли не всички си мислим, че разбираме пастирските грижи, опознали сме изискванията на всяка отделна енория и смятаме, че с право се настройваме към случилото се и създаваме нови разпоредби.
Въпросът е: мислим ли, стараем ли се да разкрием вярата и да развием дейността на Епархийската ни църква след пандемията?
Доста години служих като дякон, протосингел, игумен на ставропигиален манастир и викарий при блаженопочиналия патриарх Максим (вечна му памет!) и помня как през комунистическо време, изпълен с младост, желание и енергия, молех Светейшия да благослови по-активно служение „напред и нагоре“ в Българската православна църква. А той с лека троянска усмивка ми се радваше на ревността, но пророчески ме укротяваше и уверяваше, като казваше: „Светата Църква е на Господ Иисус Христос. Той промишлява за нея и за всички нас в нея. Дръж равнището и гледай да не падаш надолу, пък Господ ще даде време и възможности, когато всички ще тръгнем напред и нагоре“.
Господ да го удостои с милост, с Царството небесно и с прошка на греховете му! Той му даде дълъг деветдесет и осем години живот да дочака и да види промяната на времето и нас да увери, че вратите адови няма да надделеят над вярата и Църквата ни.
Сега обаче сме в съвсем друго изпитание. Познаваме истината, благодарни сме на Господ Иисус, че ни направи свободни, но сме свидетели, че не само ние, православните, но и целият свят криво разбира свободата и вече никой не мисли за познаването Му като Път, Истина и Живот и за изпълнението на Неговите наредби. Което означава, че ние не сме истински свободни. Съмненията и колебанията са наши постоянни гости и ние се борим с тях в съзнанието си. Убеждаваме се дори, че и Епархийската ни църква е обградена и заобиколена от новите нужди на обществото, от което и ние сме част. И макар да сме в т. нар. „свободен свят“, отново по неговите „социални дистанции“ се отзоваваме на последно място.
Да, вярата ни е жива, ние си представяме това, „което се не вижда“, но се затрудняваме, понеже не сме постоянни в нашата будност и ни се спи. А учението на Църквата, животът на Църквата, страданията ѝ и нейните търпеливи борби показват, че трябва да бъдем винаги будни.
Такава е природата на Църквата – да сме постоянно готови да посрещнем Младенеца.
Като духовен наставник на всички енории в епархията ни постоянно настоявам епархиотите ми да се осъзнаят и разберат, че миналото ни е наше достояние, настоящето – наша отговорност, но бъдещето е нашият дълг, т. е. като епархия ние не дължим нищо на вчерашния или днешния ден, но утрешният ден за нас е задължение да запазим и да продължим да бъдем една жива Епархийска църква, която приобщава, утешава, чувства човешкото състояние, учи всички ни как да обхванем в нея и най-слабите и уязвимите във вярата.
Убеден съм, че това е предизвикателство за нас, но се и радвам, че това предизвикателство е и покана към всички нас от Пресветия и Животворящ Дух. А за да откликнем на тази покана в това болно време е абсолютно необходимо да познаваме добре минусите и плюсовете в живота ни като вярващи християни понастоящем, когато все още върлува вирусът с корона, наречен COVID-19.
Ето минусите според мене:
- Държавната власт, въпреки законните ни права, свикна с нашата лоялност и ни забрави.
- Църковните ни общности в отговор на това вече загубиха доверие както към светската, така и към духовната власт.
- Епархийската ни църква при това състояние реагира бавно на промените в обществото.
- Губим много сили за запазването на Свещеното Предание, на свещената Традиция.
- Промени се обикновеното поведение на миряните в храма.
- Вярващите отвикнаха да целуват иконите, благославящата ръка на свещеника, св. Кръст в края на богослужбите.
- От маските не виждаме вече усмивките и мислим, че всички са ни сърдити.
- Наруши се в целия свят установената най-удобна вековна църковна практика миряните да се причащават от една лъжичка, без каквато и да е дезинфекция.
- Преустанови се постановлението на Църквата да не се прекъсва извършването на св. Литургия.
- Пренебрегват се обичайните обредни практики.
- Обществото вече проявява стремителни правомощия за промени в Църквата с помощта на конспиративни теории.
- Църковните ни общности трудно постигат съгласие.
- Никой на никого не вярва и дори се смята, че опасността от вредния вирус е преувеличена от медиите, разните организации и дори от правителствата по света.
- Двухилядолетната административна система на съвременното Православие е в криза.
- Аз като епархийски митрополит изгубих влиянието си върху значителна част от енориите в САЩ, а да не говорим за тези в Канада и далечна Австралия.
- Забраната да се пътува и да се посещават църковните общини при задължителния лимит ни принуди да отложим с една година срещата с младежите, събранието с попадиите и дяконисите и годишния ни епархийски събор.
- Всичко това се отрази зловредно на духовния живот, дисциплината, финансиите и спазването на епархийския устав.
- С една дума, коронавирусът се изяви като безбожен разрушител на духовния живот и дисциплината в древните ни църковни общности.
А какви са плюсовете от коронавируса?
- Уверихме се, че заразата ни споходи на вълни заедно с цялата вселена, по Божие допущение.
- Вярваме, че по Божия милост и небесна помощ ще оцелеем и ще преживеем и това изпитание.
- Видяхме в себе си една духовна празнота, която след сбогуването с коронавируса следва да одухотворим и запълним, защото, ако не сторим това, празното пространство няма да остане същото, а ще се запълни с нещо, което ние не щем.
- От името на клира и миряните в епархията споделям, че всички епархиоти признаха и разбраха, че коронавирусът е проблем, който сме длъжни съвместно да решим, т. е. че след пандемията епархията ни трябва да стане по-силна по всички линии на светото пастирско служение.
- Учените ще измислят лекарство против коронавируса и той ще си отиде. Тогава този, който е преболедувал, ще бъде по-здрав, по-смирен и по-силен.
- Бидейки затворени за няколко месеца у дома, църковният ни народ се убеди в полезността и на малките неща.
- След девет месеца нашите млади семейства ще са радостни от „бума“ на новородените деца.
- Много се надяваме, че Спасителят на света няма да ни остави сираци, а ще ни помогне да променим себе си, непременно да Го приемем без срам и страх, да изпълняваме Неговите наредби и да направим всичко възможно Той да бъде винаги с нас и в нас до края на света, защото в това се заключава всичко за човека (Екл. 12:13).
- В това болно време на заразата е добре да спрем вниманието си и разберем уроците на св. Евангелие, които ни учат, че Господ Иисус Христос седи на владишките тронове в храмовете ни не само като интронизиран в комфорт и красота Архиерей, но и като обичащ, действен и жертвен Добър Пастир, Който пребивава в молитва и с божественото Си присъствие и сила в света ни избавя от силите на сатаната.
- Друг урок от св. Евангелие пък ни учи, че нашето присъствие особено на св. Литургия не е напускане на света и бягство от реалното присъствие на злото в света, а по-скоро доброволно участие в духовната бран против сатаната.
- Бидейки на служба в храма след няколкомесечно отсъствие, ние установяваме, че Господ Иисус не говори само със светците, с безгрешните и с тези, които нямат проблеми в живота, а и с всички нас, грешниците по целия свят.
- Коронавирусът ни даде повод да признаем библейската истина, че целият свят лежи в зло и че Единородният Син на Бога Отца дойде на света да ни избави от разпространената корумпираност на лукавия и да ни спаси, което ни задължава да се отречем от сатаната и от всичките му дела, и от всичките му ангели, и от всичкото му служение, и от всичката му гордост, за да изгоним злото от нашия живот и станем Тяло Христово.
- Друг урок ни учи, че ние се причащаваме с Тялото и Кръвта Христови, за да укрепим себе си в духовната бран, та като се върнем след св. Литургия, отново да пропъдим злото и да свидетелстваме за Христос не само в храма, но да Го изнесем и извън храма.
- Богослуженията в този период на заразата ни накараха да мислим не само за нашите лични грехове, но и за изкушенията и страданията на хората в света, от които сме част, и като такива ние реално сме и част от по-голямата духовна война.
- Преживяното усамотение и продължителното стоене у дома, както и забраната да се събираме принесоха благодатно покаяние и ние осъзнахме какво е всъщност св. Литургия за нас. Разбрахме, че досега сме имали съзнанието за св. Евхаристия като даденост, че често пъти безотговорно се отнасяхме към нашата подготовка. (Прот. Добромир Димитров, Пандемия и духовен живот)
- Цялата тази ситуация със заразата не можа да помрачи празника на Пасхата Христова тази година, който беше уникален. (Пак там)
- Реалната заплаха от вируса направи така, че се разкриха слабостите на нашето маловерие, рухна вярата във всесилността на науката и медицината, вярата в себе си и в собствените сили, т. е. смирихме се и поискахме да сме с Христос. (Пак там)
- Короновирусът ни показа какви трябва да бъдем ние и какъв трябва да бъде нашият идеал: да не се страхуваме от смъртта, да обичаме нашия ближен дори по времето на пандемията и да се радваме, защото, ако нямаме радост, със сигурност се уповаваме на нещо друго, а не на Христос. (Пак там)
За нас, православните българи по света, е утеха, че и след заразата COVID-19 Господ ще продължи да се грижи за света и „ще извърши решително дело на земята“ (Рим. 9:28), а ние с Неговата благодат да насочим силите си за нещо ново и съзидателно.
