Това беше дядо Софроний. Самото му определяне като владика беше по инерция, по аналогия с останалите, защото в неговия живот и поведение всъщност нямаше нищо владишко. Ако имаше около себе си хора, които да се грижат за „образа“ (имиджа) му, сигурно щяха да го оприличат на покойния вече Сръбски патриарх Павел. А иначе дядо Софроний си носеше „павловското“ в себе си, но не това на дядо Павел Сръбски (вечна му памет!), а на великия апостол на народите св. Павел. Който за всички стана всичко, та дано по някакъв начин да спаси някого поне (1 Кор. 9:22).
Преди да стане митрополит, дядо Софроний беше малко забелязван. То тогава и медии нямаше, за да показват за щяло и нещяло владици и патрици. А викарният епископ на Видинския митрополит Неофит (1868-1971), който тихо и усърдно служил 40 години в северозападния край на България – от тях 22 години като епископ, е работил за слава Божия, пренебрегвайки напълно своята лична слава. А съгласете се, такова поведение няма да е справедливо да се нарече владишко.
Аз го видях за пръв път през есента на 1962 г. при годишното посещение на патриарха и синодните архиереи в Софийската духовна семинария, тогава заточена на гара Черепиш, Врачанско. Висок, строен, слаб, с поглед, насочен предимно към земята, той привличаше вниманието на нас, семинаристите, повече с ведрия си поглед и благата усмивка, отколкото с някакви „владишки“ атрибути. След години вече започнаха да се натрупват положителните впечатления от този архиерей, който би трябвало да е за пример на владици, клирици и монаси, макар че не винаги следваха примера му. И не защото нямаше какво да се вземе от него като пример, а защото изкривеното църковническо съзнание на клир, че и на миряни, изискваше владиката да владичества!
Коментираха се като анекдоти някои случаи от скромното държание на дядо Софроний. Например, когато бил викарий, как отивал да служи в някое планинско село, пътувал донякъде с автобус или с влак, а оттам нагоре из Балкана продължавал пеша до най-отдалечени села, за да отслужи Литургия на добрите планинци; нямал кола, дори едно магаре нямал да си натовари одеждите на него, а ги слагал в дисаги (който не знае какво са дисаги, да погледне в „Гугъл“!) и премятал през рамо дисагите, за да се изкачва по-лесно по стръмните пътища и пътеки; защото важното било друго – хората да не останат без богослужба.
Други пък обясняваха как се изкачвал в Драгалевския манастир пеша (то как ли и да се изкачи там човек в 40-те години на 20 век?!) и единият от двамата калугери в манастира, сметнал го за някакъв скромен селски свещеник, взел да го подпитва едно-друго, включително и не много прилични за калугер работи; а другият монах, като видял владиката, когото случайно познавал от духовното училище в Троянския манастир, където младият о. Софроний навремето преподавал, веднага поискал благословение, пък събратът му хукнал да се крие от срам.
Разказваха още как, като се разхождал след някое синодно заседание из софийските магазини и случел на дефицитни стоки, взимал по цели вързопи, за да има и за събратята му митрополити, които не си „позволявали“ да ходят по магазини и да пазаруват.
Бил съм и личен свидетел, как покойният вече патр. Максим го представя на чуждестранни гости, примерно на главата на дадена поместна църква, дошъл на официално посещение у нас: „Това е Доростоло-Червенският митрополит Софроний, мой земляк – от едно село сме, от Орешака!“. А дядо Софроний отговаря скромно, но и с малка закачка, личаща от леката усмивка в края на устните му: „Е, то аз бях от долната, бедняшката махала (става дума за махалата Ливадки), а дядо Максим беше от горната махала, от богаташката!“.
Онова обаче, което остана в историята на Българската православна църква, беше преди всичко неговото писмено творчество. Не мога да кажа колко високи богословски познания притежаваше, защото и никога не се е стремил да се изтъква с познания. За него беше важно онова, което каже, да стигне до хората, да бъде разбрано, осъзнато и следвано, както отбелязва и св. ап. Павел: „... предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча и други“ (1 Кор. 14:19). Дядо Софроний издаде три сборника с проповеди, които свещениците най-много ползваха и ползват за своите проповеди по градове и села, защото бяха ясни, точни, на разбран език, с много примери и цитати от православното духовно наследство. В тях няма нищо помпозно, нищо излишно, няма показване на ораторски умения. Но си личи грижата на пастира за духовното издигане на пасомите. Не е никак случайно, че и досега тези негови сборници неизменно и най-много се ползват, а свещениците ги наричат „Софроние“ по подобие на сборника с проповеди на великия му съименник – св. Софроний Врачански, един от основателите на религиозната просвета на новобългарски език.
Никога не съм си мислил и не мога да си мисля за дядо Софроний Доростоло-Червенски като за владика. Някак подсъзнателно, като си спомня за него, си го мисля само като духовник – добър, морално чист, смирен, усърден, предан на Спасителя и Неговото дело на земята. Достоен архиерей, който винаги е подражавал на Добрия пастир и Великия архиерей Господ Иисус Христос.
На снимката: Митр. Софроний през 1998 г. в двора на катедралния храм „Света Троица“ в Русе
Архив на Борис Цацов
