По време на моето следване името ѝ беше Духовна академия, а сега – Богословски факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
След завършването на петгодишната ни семинария в Черепиш две години служих войник в гр. Пещера и три години работих в Акумулаторния завод в Пазарджик.
Вторите пет години ми бяха заглушили почти напълно първите в Духовната семинария. Бях станал съвсем светски младеж. Угрижен от предложенията на времето, разгеле ме среща в окръжния град ротният ми командир майор Лазаров – партиец, но към мене винаги беше внимателен и учтив. Дори ме препоръча и освободи от занятия, за да водя радиоточката на поделението.
Попита ме след поздрава: „Иване, как си, къде си и какво правиш? Студент ли си и къде?“.
Отговорих му: „Работя в Акумулаторния завод“. Той се намръщи и съвсем сериозно, изненадващо за мене, продължи: „Така ли? Работиш с олово, а си на двадесет и две години! Като ротен командир ти заповядвам, наесен да се завърнеш в Духовната академия и да завършиш висшето си образование с отличие. Не ми отговаряй какво е времето и има ли бъдеще духовното образование!“.
На тази заповед не можах да кажа нищо друго, освен войнишкото:
„Слушам, господин майор. Заповедта ще бъде изпълнена!“. Той с усмивка ми посочи къде е София и се разделихме с прегръдка.
Сетне в размислите ми дойде на помощ моят дядо по бащина линия Лазар. Дотам докарахме нещата, че след пет години аз станах студент в Духовната академия. Влязох като сапьор в нашата Алма матер и я завърших вече в расо като йеродякон Йосиф – дякон на Ловчанския митрополит Максим (сетне Български патриарх и Софийски митрополит; бел. ред.).
Какво направи за мене моята Алма матер, която сега отбелязва стогодишнината си? За четири години тя ми показа къде ми е пътят и къде до днес в расо е най-добрият живот. Благодаря на ротния ми командир майор Лазаров, на моя дядо Лазар и особено на моите професори, преподаватели, възпитатели и приятели в Алма матер.
Най-вече благодаря на моя ректор Макариополски епископ Николай, който веднъж в разговор ме попита: „Има народна поговорка, която гласи: „Най-добре е там, където не сме!“. Ти какво мислиш, вярно ли е това или не си съгласен?“.
Точно такава беше и моята лична задача: да се убедя къде и кога сме най-добре в живота си. Тази поговорка промени всички мои мисли, чувства, движения и убеждение, че моят най-добър живот е сега, в момента, където и когато съм. То не само създава възможност да се съгласиш, да повярваш, но и да преобразиш живота си до убеждението, че можеш да забравиш своето минало и да приемеш промените на настоящето и бъдещето.
Четенето на светата Библия също ми дава основания да разбера, че най-хубавото време на моя живот е сега.
На още едно важно нещо ме научи нашата Алма матер през благодатните мои четири от стоте ѝ години: че с нас е Бог, „разберете това, народи, и се съгласете, че с нас е Бог!“ (Ис. 8:9-10). С Него е и премъдростта, която знае делата Му, знае какво е угодно пред очите Му и какво е право според заповедите Му (Прем. 9:9). Той я праща от светите Си небеса и от престола на славата Си, за да ни помага в трудовете ни и да знаем какво е благоугодно пред Него.
Ние, възпитаниците на нашата Алма матер, ежедневно се утвърждавахме в истината на Божията премъдрост, която всичко знае и разбира, и мъдро ще ни ръководи в делата ни, и ще ни запази в славата Си, за да бъдат делата ни благоприятни.
За цял живот наученото и утвърденото в нашата Алма матер вече цели сто години ни помага да разберем, че тленното ни тяло тежнее на душата ни и „нашата земна хижа притиска многогрешния ум“ (Прем. 9:15). И още, че макар и да сме в света, но не сме в света и едва можем да постигнем и това, що е на земята, и с мъка разбираме онова, що е наръки, а какво е на небесата – нашия постоянен град – ние се стараем да изследваме и намерим.
И какъв е резултатът? Четиридесетгодишното ми служение зад граница свидетелства, че пътищата на духовните ми земни жители се оправиха и православното ми изпълнение, т. е. епархиотите ми, се научиха що е угодно Богу, и се спасяваме заедно чрез премъдростта, която ни дава сила да владеем всичко.
Премъдростта също ни спомага в молитвите и старанията ни между народите, защото премъдростта винаги спасява от неволя ония, които ѝ служат.
Аз благодаря на нашата Алма матер по повод стогодишнината ѝ, защото тя ни учеше, учи ни и ще продължи да учи поколенията ни „по света и у нас“.
Премъдростта не ни оставя и в живота ни, но ни спаси от грях, запази ни от враговете и в силната борба ни даде победа, за да се знае, че от всичко най-силно е благочестието. Онези, които ни угнетяваха, показаха, че са лъжци. А на нас сега след сто години от създаването ѝ тя ни дарува велика слава. Тя освободи светия народ от народни притеснители, влезе в душата на Господните служители и възнагради светиите за трудовете им, и продължава да ги води по чудесния път.
Ние, които усвоявахме премъдростта, възпявахме името на Пресвета Троица и единодушно прославяхме Нейната победна ръка, защото в деня на стогодишнината на нашата Алма матер премъдростта отвори на неми устата и направи разбрани детските езици (Прем. 10:21).
Благодарим Ти, Господи, за всичко, че не ни остави и сто години по всяко време и на всяко място пребъдваше с нас! (Прем. 19:21).
На първата снимка: Митр. Йосиф пред иконата на св. Климент Охридски в деканата на Богословския факултет на СУ.
На втората снимка: Митр. Йоисф пред паметника на св. Климент в София заедно с преподаватели и студенти на Богословския факултет и ученици от столични училища през 2012 г. Архив на Двери.
Вижте още: Св. Климент Охридски – апостол на новопокръстените българи
