Доростолският и Червенски митрополит Софроний – образец на смирение и послушание

Духовният му опит се изгражда и развива под непосредствените отечески грижи на мастития Видински митрополит Неофит, който забе­лязва богобоязливата същност на младия клирик, и решава да му възложи нелеко послушание – игуменството на Клисурския манастир „Св. Кирил и Методий“. Там в продължение на седемнадесет години младият йеромонах развива в пълнота дадените му от Бога таланти, като въздига св. обител не само в духовно, но и в църковно-стопанско отношение.

Награда за неговото старание е удостояването му през 1933 г. с ар­химандритско достойнство.

Работейки на Господния виноград с присъщата си отдаденост, в пе­риода 1929-1933 г. о. Софроний завършва и Богословския факултет на Софийския университет.

Административният му опит се обогатява и при съвместяването на длъжността архиерейски наместник на Берковска духовна околия, изпълня­вана педантично над седем години.

Божият промисъл обаче е предопределил друго за отрудения калугер.

По молба на митр. Неофит Св. Синод го призовава към висо­кото архиерейско служение. На 30 юни 1940 г. в храм-паметника „Св. Алек­сандър Невски“ в София той е хиротонисан в епископски сан с титлата „Проватски“ и е назначен за викарий на Видинския митрополит.

Интересно е обстоятелството, че това е може би и единственият духовник в историята на БПЦ, който в продължение на около година се е опитвал да отклони предложението, отправено му от неговия епар­хийски архиерей – Видински Неофит, да бъде ръкоположен за епископ. И е държал на това свое мнение не заради непослушание към върховната цър­ковна власт, а защото е смятал себе си за недостоен и неподходящ за та­кава висока чест и отговорност пред Бога.

През последвалите двадесет и две години еп. Софроний „не дава сън на очите си и дрямка на клепките си“ (срв. Прит. Сол. 6:4) и с апостолска ревност прекосява неуморно надлъж и шир територията на епархията, за да служи и ръкополага.

Годината 1962-ра е преломна в живота на епископа. Бог за пореден път проявява Своята милост към него, за да се изпълнят евангелските слова „Добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя“. На 4 март епархийският избирателен събор на Доростоло-Червенска епархия посочва Софроний Проватски за един от двамата предпочетени архиереи, от които Св. Синод да избере приемник на блаженопочиналия митр. Михаил († 8.5.1961 г.).

И до днес някои шеговито разказват, че когато отишли да съобщят новината на еп. Софроний, който се занимавал със селскостопанска работа, той решил че му се подиграват и смирено отпратил вестоносци­те.

На 11 март 1962 г. Проватски еп. Софроний е канонически утвърден за правоправещ Доростолски и Червенски митрополит.

Мъдрите му препоръки и предложения по различни въпроси, в качест­вото му на член на Св. Синод, са заимствани от неговото сърдечно дългого­дишно приятелство с Великотърновския митрополит д-р Стефан, с кого­то са общували по телефона или чрез писма почти ежедневно, а при отиване в столицата обикновено са пътували заедно. Често обаче дядо Софроний отивал на заседания в София и с пътнически влак.

След кончината на приснопаметния Български патриарх Кирил († 7.3.1971 г.) Св. Синод насрочва избор за нов Български патриарх и Софийски митрополит, като сред тримата достоизбираеми кандидати за този пост е и Доростолският и Червенски митр. Софроний.

Дейността му на епархийски архиерей преминава в годините на ате­истичната власт, когато Христовото благовестие е не просто духовно задължение, а истински подвиг.

Поел предстоятелството на древлепросияла катедра, митр. Софроний е изправен пред изключително деликатната ситуация да съ­четава обязаностите на един праволинеен клирик с дипломатичността на кириарх, поставен в условията на чужда на св. Православие доктрина. И до днес се чуват неоснователни упреци от мнозина, които обви­няват стареца за едва ли не лековатото му „съгласие“ да бъде сринат до основи русенският храм „Всех Святих“ по решение на комунистическата върхушка, но едва ли някой може да предположи какво е било душевното вълнение на този изряден калугер при мисълта, че един Божи дом ще бъде заличен от лицето на земята, и то в престолния му град. Само месеци след събарянето на църквата митр. Софроний прекарва тежък инфаркт, от който се възстановява продължително време. Това е повратна точка в неговия живот, която сякаш съкрушава физическите му сили, но той про­дължава старателно да служи и проповядва според силите си.

Изпод перото му излизат десетки проповеди за всички неделни и празнични дни през годината, обединени през 70-те години на 20 век като издание в три тома, които поради засилен интерес и необходимост са пре­издадени от Синодално издателство и през 80-те.

Истинска духовна наслада за архиерея е било да прекарва малкото сво­бодни дни в дворите на любимата му Троянска св. обител, за да се отдаде на молитвеност и общуване със земляците си. Многократно той се отзовава и на поканата на манастирския събор да отслужи празничната Литургия за Успение Богородично и да възглави традиционното литийно шествие с чудотворната икона Троеручица.

Като най-близки помощници през годините, митр. Софроний има за свои протосингели: архим. Калиник (1962-1970) – впоследствие Врачански митрополит, и архим. Евлогий (1986-1987) – впоследствие Адрианополски епископ, а за викарни епископи: Проватски Антоний (1977-1985) и Смоленски Нес­тор (1988-1991).

Господ дарява дядо Софроний с библейско дълголетие, но в началото на 90-те години физическите му сили постепенно започват да отпадат. Въпреки това той е продължавал все така усърдно да чете, да пише и да по­сещава ежедневните богослужения в катедралния храм. Понякога владиката чувал определени лица укорително да коменти­рат, че той вече е неспособен да ръководи епархията поради затрудненото си придвижване, но шеговито подмятал, че всъщност не управлява епархия­та с краката, а с главата си.

От 27 януари 1992 г. Св. Синод определя бившия Нюйоркски митро­полит Геласий „да администрира, обгрижва и извършва богослужения“ в До­ростоло-Червенската епархия, които задължения той изпълнява до 19 януари 1994 г.

Печалният разкол в Българската православна църква от началото 1992 г. внася смут в душите на православното изпълнение, а българските архиереи са поставени пред неочаквани изпитания. Отчитайки усложнена­та ситуация, в писмо до Българския патриарх Максим от 19 януари 1994 г. митр. Софроний пише: „... Макар и немощен, денонощно мисля как и с какво мога и аз да помогна. Напълно споделям идеята да се проведат избори в овакантените по различни причини епархии и конкретно в Доростолска и Червенска епархия, напълно убеден, че титуляр митрополит, а не времен­но управляващ ще допринесе много повече за нормалното управление на Богохранимата ни епархия в този злочест преход“.

В отговор, с писмо от 21 януари 1994 г., патр. Максим съобща­ва на митр. Софроний: „... Св. Синод с дълбоко внимание и братска любов изслуша писмото Ви, с което приемате да се проведат избори в До­ростолска и Червенска епархия... Ние и Св. Синод високо ценим Вашето мно­голетно всепредано служение на светата ни Църква... Св. Синод с братолю­безна загриженост Ви предоставя досегашното жилище със съответните битови условия...“.

На основание издадената Синодна наредба, прот. № 52 от 17.12.1993 г., от 19 януари 1994 г. за наместник на Доростоло-Червенска епархия е определен Варненският и Преславски митрополит Кирил, който да проведе избор за нов титулярен митрополит. На 27 март 1994 г. в Русе е проведен избор за нов Доростолски и Чер­венски митрополит, а на 3 април с. г. Св. Синод утвърждава на този пост Левкийския епископ Неофит.

Новоизбраният митр. Неофит пристига в престолния град на 9 април 1994 г., като след установеното богослужебно последование по въдворяването отива в митрополитския дом, за да получи и благословени­ето на митр. Софроний.

Богу било угодно дядо Софроний да отмине от този свят на 7 юни 1995 г., сряда, около 6 ч. сутринта, в своята скромна килия малко преди да навърши 98 години. Същия ден вечерта тялото на покойния архиерей, в пълно богослужебно облачение, е пренесено за поклонение в катедралния храм „Света Троица“, а опелото и погребението му са извършени на 8 юни с. г. от Българския патриарх Максим и членовете на Св. Синод.

Доростолският и Червенски митрополит Софроний изминава своя зе­мен път достойно, но непретенциозно, и отминава от него по същия скро­мен и смирен начин, както е и живял, отдавайки на Българската православна църква 77 години като монах, 55 години като архиерей и над 30 години като епархийски митрополит.

Върху надгробната плоча на архиерея четем: „Господи, сърцето ми не се е гордяло... Аз се уповавам на Твоята милост“ (Пс. 131:1; 12:6).

Бог да го прости!

Вечна и блажена да бъде паметта му!