По повод 50-годишнината от смъртта на
Нюйоркския митрополит Андрей – 9 август 1972 г.Народна поговорка казва: „Доброто начало е наполовин свършена работа“. Ако вземем началото на архипастирското служение на Велички епископ Андрей като епархийски владика на новосъздадената от Св. Синод на БПЦ в 1938 г. българска епархия в САЩ и Канада, съвсем ясно ще видим защо служението на новия епископ и после митрополит чак до блажената му кончина през 1972 г. е било изпълнено с трудности, въздишки, недоволства, клевети, протести и всякакви закани. Как е издържал горкият тридесет и четири години, само Бог и той самият си знаят. Ние днес четем и благоговеем в духа на друга поговорка: „Краят добър ли е, всичко е добро!“.
Ето началото. Според брошурата „Епископ Андрей сближеният емисар в Америка“, издание на ЦК на МПО (Централния комитет на Македонските политически организации) в САЩ, Канада и Австралия (юни 1938 г., Индианаполис, Индиана. Printed by „Macedonian Tribune“, Indianapolis, Indiana), емисарят на Кьосеиванов,[1] както са наричали еп. Андрей, се подигравал с трогателното родолюбие на македонските изгнаници в Америка. Обвинявали го, че много искал да ги притегли под крилото на предателската политика на сърбофилите в България. „Ние плюем на тази негова политика“, четем в брошурата, където пише още: „Епископ Андрей, който беше изпратен да ни отклонява от изпълнението на нашето съкровено въжделение – свободна и независима Македония, е напълно отречен от нас“.
На 20 април 1938 г. ЦК на МПО е прочел на еп. Андрей в хотела в Индианаполис изложението си, че те са „против Кимон Георгиев и Дамян Велчев, както и против цар Борис Трети и неговото правителство, което забранява да се работи за спасението на поробена Македония“. ЦК на МПО дори заставили еп. Андрей да ги информира относно целта на неговата мисия в Америка. Нещо повече, те остро протестират пред него, че той е изпратен в Америка от министър-председателя Кьосеиванов: „Ако Вие идвате между нас, за да прокарвате подобна политика, се казва в изложението, ние смятаме за свой повелителен дълг да декларираме, че не можем да Ви признаем за наш духовен пастир“ (с. 23).
„Ваше Преосвещенство, продължават членовете на ЦК на МПО, ние имахме възможност внимателно да прочетем окръжното послание, което Св. Синод на БПЦ е отправил до нас по случай назначаването Ви за управляющ новооткритата епархия в Америка. По принцип ние сме съгласни с изказаните във въпросното послание мисли… Обаче бързаме да декларираме следното:
1) Вие нямате право да представлявате народните ни интереси, каквото право Ви се дава с посланието на Св. Синод, но не и от организираните македонски сили в САЩ и Канада. Тия интереси, съгласно нашия устав и традициите на македонското освободително движение в Америка, са били представлявани, представляват се понастоящем и ще бъдат представлявани и в бъдеще само от законните институти на нашите организации, а именно: конгресите на МПО и нейната върховна управа – Централния комитет.
2) Ние признаваме правото на Св. Синод да Ви назначи за временен управляющ на новооткритата епархия в Америка. Казваме временен, защото Вие не сте избран от нас съгласно постановленията на Екзархийския устав.
3) Македоно-българските емигранти в Северна Америка… не могат да приемат царския указ, който е бил издаден в София, за да се потвърди решението на Св. Синод за назначаването Ви… Ние имаме право да отхвърлим този указ не само като граждани на САЩ и Канада, но и като ратници на македонското освободително движение, което се бори за създаването на свободна и независима Македония…“.
„Ваше Преосвещенство“, завършва изложението на ЦК на МПО, „нашето становище към Вас ще бъде определено само от поведението Ви към македонското освободително движение“.
Всъщност защо ЦК на МПО не признаха и не приеха еп. Андрей за техен духовен началник?
1) „Пораженското становище на епископа към македонската кауза, който заявил пред ЦК на МПО, че не се интересува и няма да се интересува и в бъдеще от македонското освободително движение, защото никога през живота си не се е занимавал с политика“.
2) „Разговорите ни с епископ Андрей“.
Въпрос: „Какво мисли Ваше Преосвещенство за справедливата борба, която македонците водят за спасението на своята поробена и разпокъсана на три части родина?“.
Отговор: „Аз съм духовно лице. С политика не се занимавам. Ето защо от вашите… работи нищо не разбирам“.
Въпрос: „Съгласен ли сте с принципа (автономия) на свободна и независима Македония?“.
Отговор: „О, да, да. Нямам нищо против, ако успеете да си я извоювате“.
Въпрос: „Обаче ние се борим днес не за автонимия, а за свободна и независима Македония, която да обедини трите разпокъсани части на нашата поробена родина в една самостоятелна държавна единица“.
Отговор: „Аз няма да ви преча, господа, в това отношение. Недейте ме забърква в такава работа…“.
А какво най-много нервирало ЦК на МПО срещу нашия епископ в Америка дядо Андрей, за да го обяви за враг на македонското освободително движение?
Това било неговият въпрос към богомолците в македоно-българските православни църкви:
„Вие знаете ли какво представлява един епископ?… Той има власт от Бога. Вие трябва да ме слушате! Аз съм ваш духовен отец. Да, да, мене трябва да слушате, а не Централния Комитет в Индианаполис, който ви заблуждава. Аз ще се моля на Бога да ги отклони от кривия път…“.
Така е приказвал, драги приятели, Негово Преосвещенство Велички епископ Андрей пред настоятелите на църквата „Св. Илия“, които задължително са били членове на МПО „Пелистър“ в гр. Акрон, Охайо, когато се явили при него, за да му връчат едно протестно изложение и да му заявят, че няма да го признаят за свой духовен началник.
На 13 юни 1963 г. вече като митрополит Негово Високопреосвещенство Андрей бива интервюиран и от друг български активен политически деец – проф. Спас Райкин, както и от полк. Райчо Райчев в митрополитския дом в Ню Йорк.
На въпроса „Какво Вие направихте за идването на Пимен (Неврокопски митрополит Пимен – бел. ред.) в Америка?“, митр. Андрей отговаря: „Аз не знаех за неговото идване. Седмица преди идването му аз получих писмо от Св. Синод, че ще ме уведомят с телеграма за това и ме молеха да го приема като гост в митрополията, обяснявайки, че знаят за мизерното положение на помещенията ни. Не мина много време и аз получих телеграма, че той пристига“.
Райкин: „Пимен идва в Америка в качеството му на функционер на българското комунистическо правителство“.
Митр. Андрей: „Той беше изпратен тук от Св. Синод, не от правителството“.
Въпрос: „Дядо владика, по тези въпроси ние изглежда никога няма да се съгласим… Кажете ни: политиката, която водите, по Ваше мнение как услужва на нашата кауза?“.
Митр. Андрей: „Тя служи на църковната кауза. Аз вървя по Божия път. По Божия път най-добре се служи на всяка положителна кауза. Който е искрен и честен и върви по Божия път, той ще успее“.
Въпрос: „Какво отношение бихте желали да вземем към църковните власти в България?“.
Отговор: „Не ги ругайте, не ги хулете. Те са достатъчно хулени в България“.
Райкин: „По този въпрос ние не можем да приемем съветите Ви, тъй като църковните власти в България са станали инструмент, оръдие на комунистическата партия, те са еманация на комунистическото законодатекство и проводници на комунистическата пропаганда за убиване на съпротивителния дух у българския народ…“.
Митр. Андрей: „Който служи на Църквата, той не може да служи на комунистите“.
Интересно е твърдението на българските секретните служби. Независимо от факта, че през 1962 г. Св. Синод на БПЦ признава митр. Андрей като митрополит, избран от епархията ни в Америка и Канада, според „службите“ той се явява най-голям разколник в епархията и ревностно изпълнява линията на американските власти за „ликвидиране на църквите като средище на българщината“. Секретните служби дори свидетелстват в свои доклади, че според патр. Кирил „митрополит Андрей често не изпълнява в САЩ указанята, които получава от София“.
В лични беседи с агентите обаче митр. Андрей винаги е подчертавал, че не се занимава с политика и че е верен на българския Св. Синод. През цялото време на престоя си в САЩ се е борил за запазване на българското самосъзнание сред емиграцията, но не е подкрепял политически движения и каузи.
Когато през 1969 г. Св. Синод разделя епархията му на три и го изолира само в гр. Ню Йорк, митр. Андрей не признава решението и полага усилия то да бъде отменено. Защото е убеден, че еп. Кирил (Йончев), макар и като владика, ръкоположен от Руския синод зад грааница, няма да се върне и да заеме създадената за целта от Св. Синод на БПЦ и незаета Детройтска епархия.
Г-н Момчил Методиев, дфн, автор на книгата Нюйоркският митрополит Андрей. Биография, спомени, дневници (изд. „Рива“, 2016 г.), много точно отбелязва, че „признатият с неохота Нюйоркски митрополит Андрей концентрира в(ърху) себе си цялата провинционалност на социалистическите държавни функционери, които приписват на един дългогодишен емигрант в Америка мистически способности, връзки и преди всичко богатства“.
Да, абсолютно вярно е това и то не само за „държавните функционери“, „Държавна сигурност“, но и за върховното църковното управление, което също се ориентира и се влияе от току-що поменатите влиятелни власти у нас. Защото липсват верни сведения за църковната служба на дядо Андрей, а е налице и безотговорност на онези, които изпращат висши клирици на църковно послушание в Америка, Канада и Австралия, а зад гърба им разпространяват най-срамни клевети за тях и изтъкват различни техни слабости.
Като наследник по катедра на блаженопочиналия преди петдесет години Нюйоркски митрополит Андрей в цялост с чиста съвест пиша тези редове с убедеността, че той не се е защитавал, а като Христов апостол с увереност е продължил до края на живота си мисията, възложена му от Св. Синод на БПЦ.
Ето какви думи на признание и смирение във вид на изповед е приготвил проф. Спас Райкин да каже на панихидата на третия ден (13 август 1972 г.) от смъртта на стареца в църквата „Св. Андрей“ в Ню Йорк, но тогавашното настоятелство на храма не му разрешило да ги произнесе (!):
„Опечалени братя и сестри, дядо Владика се пресели във вечността. За тези от нас, които споделяме с него дьлги години на тъги и неволи, несгоди и успехи, приятелство и кавги, е трудно да повярваме, че той не ще се върне отново при нас… Ние, „старата гвардия“, чувстваме, че неговото отсъствие отваря голяма празнота в живота на емиграцията ни… Той беше в центъра на неспирните емигрантски бури и сътресения… през последните двадесет години. Когато нямаше кого да виним и съдим за собствените си слабости в българската политика, ние се обръщахме да виним него и той, нещастният, без да се защитава, но и без да прави отстъпки, продължи да следва неуклонно по избрания си път… Позволете ми да се изповядам пред вас, че след петнадесет години аз признах пред него, че след дългогодишен опит с българските емигранти аз дойдох до заключение, че той беше прав и че моята теза беше погрешна“
От началото на своята дейност в Америка до последно издихание дядо Владика защитаваше тезата, че с Църквата политика не бива да се прави, че Църквата принадлежи на всеки православен българин, че когато прекрачим прага на църковния параклис, трябва да забравим политическите си различия и да видим в лицето на всеки един от нас православен брат българин. Нека си спомним, че ние никога не го разбрахме. Ние никога не му дадохме право да защитава такава теза и да провежда такава политика. Ние настоявахме, че той трябва да се намеси в нашите политически разправии. След многогодишен опит с българските политически организации и след дълго премисляне на българските църковни работи позволете ми да призная, че ние всички бяхме на погрешен път и че дядо Владика беше на прав път…
Днес ние можем да съжаляваме, че резултатите от политиката на митр. Андрей не бяха забележителни. Много пъти той служи св. Литургия без богомолци. Ние всички го изоставихме… Добре е да се напомни, че въпреки всичко този старец служи добре на българщината в Ню Йорк. Всяка неделя в 11 ч. сутринта тази тежка врата там беше открехната за всеки българин, загубил отечество и семейство, беше отворена за всеки изгнаник, търсещ място за успокоение и молитва. Всяка неделя немощният глас на дядо Владика се издигаше за молитва за всички нас, във и вън от този параклис. Всяка неделя сред този милионен град прозвучаваше българското „Господи, помилуй!“. Никой не е държал сметка колко отрудени българи, колко безпокойни души прекрачваха този праг и са се молили на български в тази българска църква. Ако това е единствената заслуга на дядо Владика, тя е достатъчна за оправдание пред престола на Всевишния и пред дребнавите закачки на отровени от партизанщина души… Десетилетия наред неговият параклис беше символ на нашето Отечество, на домовете, които сме оставили на хиляди километри оттук… Дядо Владика поддържа този параклис за всички нас като втори дом и второ Отечество…
Нека не го държим отговорен, че не е могъл да ни обедини. Причината е в самите нас – не в него.
Митр. Андрей никога не се отчая и до края на живота си с епическо търпение и християнско смирение изпълни достойно дълга си пред Бог, народ и Родина.
Вечна да бъде паметта му!“.
[1] Георги Кьосеиванов (1884-1960 г.) е министър-председател на България от 23 ноември 1935 г. до 15 февруари 1940 г. Той оглавява четири правителствени кабинета по времето на Царство България. По негово време еп. Андрей отива в САЩ.
Биографична справка:
Нюйоркски митрополит Андрей е роден на 31 декември 1886 г. в с. Врачеш, Орханийско (Ботевградско), израства в Търговище, учи в Софийската духовна семинария и в Московската духовна академия. Работи първо в Русия, после в България, развива голяма мисионерска дейност, особено сред младежта в трудните години след Първата световна война. Става монах на четиридесет и три годишна възраст и само за два месеца е ръкоположен за Велички епископ, викарий на Варненски и Преславски митрополит Симеон. През 1937 г. Св. Синод на БПЦ взима решение да го изпрати да ръководи българските православни църковни общини в САЩ и Канада. През 1963 г. е избран за митрополит. Умира в България на 9 август 1972 г.
