Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (10 Votes)
В предишна статия читателите бяха запознати с историята на гръцкото религиозно движение „Зои”. Сега бихме искали да се спрем на идейната история на тази организация. Тя ще ни помогне да открием причините и корените на духовните изкушения на „Зои” и да разберем защо техният „прочит” на православието се счита за нецърковен и повлиян от западната религиозност.
За да бъде разбран правилно проблемът, първо е нужно да си представим в какъв момент се появява „Зои”.

Началото на 20 век е изключително труден период за гърците - към трагедията на балканските и световните войни се прибавя и малоазийската драма, когато турците побеждават гърците и те окончателно губят тези свои земи в Мала Азия. Хиляди са прокудени от родните им места и намират спасение в Гърция, мнозина не успяват да избегнат смъртта. Десетки хиляди са убитите. Стотици семейства са разделени, разорени, изгубени.

В този момент, когато попарените души на хората търсят духовна утеха, здрава основа, на която да строят отново своята вяра и живот, Гръцката православна църква се оказва неподготвена да отговори на тази жажда. Липсвали ревностни и образовани свещеници, липсвали отворени към нуждите на паството епископи, липсвало желание за духовна пробуда.

Но тъй като духовното пространство не търпи празнота, то всеки недостиг веднага бива запълнен ако не от истинското духовно явление, то от негова имитация. Със запълването на тази празнота се заема религиозното движение за възраждане на благочестието „Зои”. За кратко време неговата дейност успява да покрие всички ниши на църковния живот. Желанието на зоистите било да видят една Гърция, която принадлежи на православните християни и в която християнското благочестие тържествува. Основателите, начело с архим. Евсевий, още от самото начало правят „грешната стъпка”, отвеждаща встрани от истинското православно благочестие. Това става видно от главната цел на организацията - да направи от своите членове идеални християни. Колко много са изкушенията, които крие тази цел! Основателите на „Зои” заявявали, че Църквата няма сили да води хората към спасение и затова има нужда от помощна, човешка организация, която по-успешно да върши Христовото дело на земята. „Успялото Христово дело” обаче зоистите си представяли по един чисто западен религиозен модел. Какво се има предвид?

Западното общество не търпи недостиг и непълнота където и да било. Общественият идеал за човека включва идеалния гражданин, перфектен във всичко - в професията, семейството, обществото, физически здрав и духовно стабилен. Западът уважава преуспелия човек. Точно тази вяра и възхищение от идеалния човек възприемат и зоистите, като я пренасят в духовния живот. В началото на своята дейност те масово издават протестантски и католически нравствени трактати. Тъй като създателите на „Зои” още от самото начало съзнателно се отказват от всяко занимание с догматика и се посвещават на „благочестието”, то съвсем естествено било да открият прилики в нравствените учения на всички християнски деноминации. И да започнат да заимстват „готови решения” на духовни и нравствени проблеми. Богословското образование не успяло да им даде духовни ориентири и те се увлекли от една в същността си атеистична идея: че християнството съществува, за да прави хората по-морални.
 
Протестантският модел на християнството поставя в центъра именно „преуспелия християнин”, високоморален, отговорен, идеален. Православното разбиране за слабата човешка природа, която има нужда от Божията благодат, за да се изцели, се губи на заден план. Зоистите мечтаели за „преуспели духовно християни”, за земно царство на Христа, където всички са благочестиви и образцови. И православното учение, че истинският християнин е покаялият се християнин, остава на практика чуждо на техния духовен живот. Неслучайно, въпреки че настойчиво проповядват честата изповед и причастие, в техните трудове никога не става дума за „покаянието”, за „metavnoia”. Вместо смирено съзнаване на човешката природа и слабост, те изискват от братята-зоисти западното християнско съвършенство.
 
С какво се отличава „идеалният християнин”? За богословите от „Зои” нямало неясноти по този въпрос. Идеалният християнин се държи по определен начин: той е пример за всички - облича се по определен начин, ходи редовно на определени места - на църква, беседи, благотворителни мероприятия, а на други никога не ходи - на кафенета, кино, театър, забави. Главната грижа на идеалния Христов подражател е да бъде пример за околните и да ги въцърковява. С други думи - само външни белези. Те не си давали сметка, че няма идеален християнин, защото християнинът израства или пада в сърцето. По-лошото е, че намирали удовлетворение от горните изисквания, които задоволявали религиозните им потребности и наивно мислели, че по този начин удовлетворяват и Христос. Считали, че активността ги прави по-добрите християни (тоест, че се спасяват по делата си).

От западното християнство възприели и повърхностното и изцяло хоризонтално разбиране за християнския живот, където никой не говори за израстване в общението с Христос, а за все по-стриктно спазване на „заповедите”. Зоистите се посветили на една нравствена идеология - изследвали това кое може да се прави и кое не, кое е грешно и кое праведно, създали си свят от идеи, които удовлетворяват ума и считали, че да живеят в съгласие с тази идеология ги превръща в християни. Ако някъде й изневерели, се чувствали виновни. Никъде не става дума за връзката с Христос, защото никой не гладува и не жадува за Него. Липсата на духовна жажда е най-трагичната деформация в душата на такъв вярващ човек. Не случайно Хр. Янарас озаглавява първата си книга след излизането от „Зои” „Жажда и глад”. В нея разказва за излизането си от този свят на идеи, за който е мислил, че е християнството. Разказва за смъртта на формите, в които е вярвал: „Отричах всяка форма, но не защото я отхвърлях, а защото исках да видя нейното истинско съдържание”.

Духовното състояние на такива християни, които далеч не е задължително да са зоисти, проникновено описва Достоевски. В един от своите романи той казва, че ако наблюдаваш в продължение на два часа една западна картина на Разпятието, с окървавения Христос и плачещите ученици, без съмнение ще станеш атеист. И ще кажеш: „Господи, Ти толкова си страдал за мен! Затова аз няма да крада, няма да лъжа, няма да убивам и ще бъда добър човек!” Едва ли има по-прозорливо описание на състоянието „религиозен атеист”. Изкушението да се задоволи с „християнския морал” стои пред всеки, който влиза в Църквата. Но „Зои” превръща това изкушение в норма на християнския живот, поставя го като главна цел на своите членове и подопечните им християни и по този начин скрива от погледа им образа на Христос. За тях важат Христовите думи: „Горко вам, които взехте ключовете за Царството, сами не влязохте и на влизащите попречихте”.

Като организация религиозното движение „Зои” има сектантски характер, тъй като те се считат за качествената църква в Църквата. „Зои” изисква от членовете си (тоест от братята) пълно посвещаване. При влизането си в братството, те дават три обета - за безбрачие, за нестежание и за послушание. Нестежанието се разбира като приписване на цялото си имущество на движението, а послушанието - като вечно обвързване с организацията и нейните духовници. Напускането на братството се счита за смъртен грях и нарушаване на обета, а напусналите са заклеймявани като „хвърлили духовното си расо”. В този дух братята разбират и втората главна цел на организацията - евангелизацията на гръцкия народ. Евангелизация означавало ангажирането на всички вярващи да работят за „Зои” и основаване на „Зоиско царство” в Гърция. Тази „цел” директно препраща към изкушенията на Христос в пустинята, когато дяволът Му предлага да основе Свое земно царство. Христос обаче отхвърля това изкушение с думите: „Царството Ми не е от този свят”.
 
Духовното объркване на иначе пламенните християни било видно и от антимонашеските настроения, които характеризират зоистите до края на 70-те години. В основата е отново духовната незрялост и затова неразбиране на монашеския живот. Човек става монах, защото душата му жадува и гладува за Христос. Този глад и тази жажда са толкова неутолими, че човек изоставя всичко, за да се посвети на Бога. В светоотеческите творения това състояние се нарича Божествен ерос - еросният (непреодолим, изконен, вроден, първичен, неописуемо силен) стремеж на душата да се съедини със своя Творец. Всички монашески обети са само средства, които улесняват душата в това начинание, а не са добродетели сами по себе си, нито издигат духовния живот на човека на по-висше равнище. В изкривеното разбиране на „Зои” монахът „само се моли”, докато светът има нужда от евангелизация, затова традиционното монашество е излишно и неполезно за християнството. От него те заимстват само „обетите-добродетели” (за безбрачие, нестежание, послушание) и вярват, че това придава на живота им качествено ново ниво. Така те формализират нещата и са убедени, че след като дават такива обети (независимо къде и пред кого), те също са монаси. Веднъж превърнали средствата в самодостатъчни добродетели, християните в „Зои” развили порочни теории, като тази за търпимата греховност на брака, за абсолютното послушание и други. Личната връзка с Бога никога не станала предмет на първостепенно обсъждане.

Постепенно фарисейството се утвърдило в религиозното движение и белязало всяка негова дейност. То формирало и отношенията с висшия клир на Църквата. Твърдо убедени, че следват православната светоотеческа традиция, зоистите настоявали за всяко свое начинание да имат благословията на поместния епископ. Това обаче било единствено, за да получат църковна „легитимност”. Всъщност силата на парите и мощта на организацията позволявали те да имат последната дума по всички въпроси. Епископатът на Гръцката църква се отнасял с голяма подозрителност към дейността на активните богослови. Първоначално поради инертност и нежелание да работят с вярващите, а по-късно и поради нарастващо недоверие и страх от тази „църква в Църквата”, гръцките епископи неведнъж се опитали да преустановят дейността им. Това само втвърдило антиепископалните настроения на зоистите, които приели забрана епископи да членуват в тяхното Братство. Конфронтацията можела да доведе до презвитериански настроения, но държавният преврат в Гърция през 1967 г. издига на висшите църковни постове симпатизанти и членове на „Зои”. Дори когато нещата отново се обръщат в ущърб на „Зои”, антиепископалните идеи били вече преодолени и теоретично изчистени. Подобно е положението и с антимонашеските им идеи, които също са отречени през 70-те години. Но изправянето на тези погрешни антицърковни теории не означавало, че „Зои” и „Сотир” открили истинското православно предание. Морализмът остава същност на зоиската философия и нейна движеща сила. Образцовите братя продължават да вярват, че делата и външният вид са онези свидетелства на вярата, които обръщат хората към Бога. Непонятна за тях е истината, че само качественият живот на едно друго сърце може да докосне и промени душата. И че това, кога някой ще повярва и ще съкруши сърцето си пред Бога, е Негово дело, а не наше.
 
Всички тези моменти се натрупват и образуват една страшна за духовния живот на личността система. Плодовете от нея са липсата на духовен глад и жажда за връзка с Христос и подмяната на тази липса със стремеж за вярност към християнска идеология. А всъщност ние хората биваме оправдавани или съдени именно според жаждата си за Бога. Душа, която не гладува за своя Творец, е болна. Такъв човек е неуспял в човешкото си призвание. Затова и не може да живее в рая - защото никога не е гладувал и жадувал за своето отечество - царството на Отца. Трагедията се състои в това, че морализмът на „Зои” превръща този „провал” в норма на живот и я предлага като духовна храна на членовете си. По-нататък следват църковният формализъм, фарисейското самодоволство, комплексирането на личността и утвърждаването й в нейната духовна незрялост. И в този омагьосан кръг на религиозна логика единствено честността на човешкото сърце може да привлече Божията благодат. Тя ще свали пелената на мнимите смирение и църковност от духовните очи на човека и ще му позволи да вкуси от онова съкрушение на сърцето, което открехва пред нас вратите на Царството. И от това сърце, едновременно ужасено от своя мрак и умилено от Божествения лъч, проникнал в него, ще бликне истинското смирение и истинският копнеж за истината на Бога.

Вижте също:

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/34wd 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Гледай да имаш милост към всички, защото чрез милостта човек намира дръзновение да говори с Бога.

Авва Памб
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.