Двама свещеници на БПЦ се включиха в „културното събитие“, прераснало в щурм срещу Народния театър, като отслужиха панихида пред шадравана „в памет на загиналите войници в сръбско-българската война“. Разбира се, като миролюбиви духовници тези свещеници ни най-малко не са очаквали, че тълпата ще се развилнее. Най-вероятно даже са си мислели, че става дума за различни хора – едните, които са ги поканили да „осветят“ с църковното си присъствие протеста, са в очите им благочестиви, родолюбиви, поетични души и щедри спонсори на родната църква. А другите, развилнелите си, са някакви лумпени, появили се незнайно откъде и опорочили впоследствие хубавото патриотично събитие… Дали така си мислят, не знам. Може и да са имали предчувствие как ще се развият събитията, но при все това да са заели определеното им място в мизансцена. При всяко едно положение шадраван в центъра на столицата не е обичайното място за църковна панихида, и то по тъмно. Това очевидно е демонстрация, в която църквата е използвана, и не е нужна духовна разсъдителност, за да го разбереш.
Лошата новина е, че „грешка няма“. Закономерно е. Хората са едни и същи. Заклеймяването и соченето с пръст е опияняващо и събира близки по дух хора. То е по-примамливо от песните на сирените, които замайвали моряците и ги карали да се разбиват в скалите. Който е тръгнал по този път, няма да успее да избегне корабокрушението – тълпата ще го увлече в своя „праведен гняв“. Хората обичат да намират врага, да го сочат, да го замерват с камъни – това опиянение от насилието в името на уж някаква правда е родило чудовища в човешката история и ще продължи да ражда. Това е присъщ рефлекс на грехопадналата природа, „естествено поведение“ на хората, живеещи по стихиите на този свят. Нужно ли е да припомняме за тълпата, която искаше да убие с камъни блудницата (Иоан 8:1-11), за изобретателните убийства на затворници на римския колизеум, извършвани пред очите на зрителите, които похапвали, гледайки възмездието на правдата, за разкъсваните от зверове християни – също така вълнуваща атракция за тълпата, за средновековните клади на вещици на градските площади – главно „социално“ събитие в живота на вече „християнския“ град… и така до наши дни.
Тълпата, която забранява в името на морала, е Франкенщайн – в началото почти безобидно грозновато явление, тя бързо се ожесточава, когато се почувства „обидена“, и започва да убива – първо по случайност и „по погрешка“, после за да отмъщава и въздава справедливост, и накрая просто така – от желание да върши зло. Изненадани от този развой не трябва да има.
В лукаво време като днешното християните повече от всякога трябва да изпитваме „духовете дали са от Бога“ (1 Иоан. 4:1). Вместо това с лекота твърде много вярващи припознават като „свои“ каузи, които са агресивни по своя генезис, внушават омраза и имат за цел конфронтация. При защитата на такива „каузи“ вербалното насилие с лекота преминава във физическо.
В книга Деяния на светите апостоли, в Глава 16, има един епизод, чиято поука последователно и упорито игнорираме – за слугинята, която врачува чрез зъл дух, който е в нея. Демонът измислил хитър начин да привлича хората – като казва истината:
„Като вървеше след Павла и след нас, тя викаше и думаше: „тия човеци са раби на Бога Всевишний и ни възвестяват път за спасение!“. Това правеше тя през много дни. А Павел, отегчен, обърна се и рече на духа: в името на Иисуса Христа заповядвам ти да излезеш из нея. И духът излезе в същия час“.
Св. Йоан Златоуст пише: „Ако Павел беше приел това свидетелство, бесът щеше да съблазни много и от вярващите. Той бил решил да говори за делата на апостолите, за да уреди своите дела и да използва снизхождението на Павел за погубването на други хора“.
Св. апостол Павел обаче не проявил снизхождение. Нито се поласкал. Не успели да го излъжат с „християнски лозунги“. Бидейки утвърден в Божия Дух, той разпознал лъжата. Защото не думите са важни, а намерението, което стои зад тях. И от Българската православна църква, особено в лицето на нейните пастири, се очаква да различават духовете и когато чуят елейни патриотично-християнски слова, които призовават към линч – преносно или буквално – да имат силата и дръзновението да изрекат: „Махни се, сатана!“ (Мат. 16:23).
Ако продължаваме да падаме в това изкушение, посланието, което ще изпраща църквата ни и занапред, ще бъде ясно и недвусмислено: тя е с тези, които сочат с пръст и замерват с камъни – заради общественото благо и в името на Този, Който никога не прояви насилие и без вина умря на Кръста.
