„Испанският грип“ в България през погледа на официоза „Църковен вестник“

Пандемията от „испански грип“, избухнала в Европа в началото на 1918 г., достига България през май същата година. За две години тя отнема живота на минимум двадесет и пет милиона души по света и се превръща в една от най-смъртоносните заразни болести в историята на човечеството. Тридесет процента от населението на земята заболява, загиват между три и пет процента, според различните статистики. В България за този период жертвите от „испанската болест“, както я наричат, са осемдесет хиляди души, което е около два процента от тогавашното население. Сред тях е имало и духовници, един от които е Струмишкият митрополит Герасим, който умира скоропостижно на 58-годишна възраст.

Интересно е да проследим как развитието на пандемията в България се отразява в официоза „Църковен вестник“.

Основна здравна тема на страниците на „Църковен вестник“ през първата половина на 1918 г. са последиците от войната – говори се за ранените войници, за военните свещеници, за бежанците, за военнопленниците и др. Епидемиите от едра шарка и холера отнемат много човешки животи, което се свързва също с изтощението на населението през военните години. Поради тази причина още преди появата на „испанския грип“ у нас свещеници се включени в т. нар. „хигиенически съвети“, т. е. медицински съвети към Дирекцията на народното здраве. Навсякъде в градските и селските "хигиенически съвети" влиза задължително по един свещеник. Сред задачите на съветите е да предупреждават населението за всички мерки за предпазване от епидемически болести. Заседавали са минимум веднъж седмично, а членовете им са обикаляли по своите населени места и са разпитвали „дали има болни от заразителни болести: шарка, гърло, продължителна треска и за всичко да съобщават на санитарната власт, на лекар или на кмета“. Властите използват обстоятелството, че „за широката маса няма по-доверено лице от свещеника, който е съветник на мало и голямо“. Тази роля на свещениците е особено ценена в селата – те разнасяли печатните здравни материали на дирекцията за народното здраве.

Първото споменаване на болестта в „Църковен вестник“ се появява чак през юли – в лекарска дописка, описваща подробно симптомите на новата болест, като според оценката на лекаря „тя не е толкова опасна“. „Появилата се напоследък в Испания нова болест и разпространена впоследствие в Германия, Австрия и други държави, дойде и в София. В първите случаи, които наблюдавах в три различни семейства, болестта е пренесена от лица, дошли от Австрия. Прихващането е станало от заразените преди избухването на болестта. От заразяването до появата на първите симптоми се минават обикновено 3-5 деня. Заразяването на здравите става направо от болните или заразените, но не чрез други здрави лица. Болестта се забелязва у възрастни, млади хора и малки деца. Болестта бърже прихваща, но не всички заболяват“.

„Болните се оплакват от главоболие, замайване на глава и болки в очите, нерядко кихане, доста силно дишане, тягост в гърдите и болки в стомаха… Всичко това се съпровожда още от първия ден с повишение на температура, която достига до 39-40 градуса, като трае два дни и на третия постепенно спада. Руската инфлуенция се появяваше с по-ниска температура, но по-дълготрайна, с повече катарални явления, кихане, кашляне и впоследствие усложнения като пневмония, болести в ушите и продължителна слабост, отколкото испанската инфлуенция, която изглежда да е много по-малко опасна“.

Като предпазно средство се препоръчва „да не се посещават болни и да не се излагаме на силно охладяване“.

Според дописката изолирането на болните е излишно, защото болестта е заразителна и преди избухването ѝ.

Постепенно обаче, месец по-късно, в августовския втори брой „испанската болест“ е вече водеща тема. „Църковен вестник“ излиза със статия на първа страница „Борба с епидемиите“. Междувременно само за две седмици „испанският грип“ отнема живота на няколко десетки хиляди души. Статията започва със следните думи: „Днес отечеството ни е заплашено от три нови неприятеля. От запад у нас нахлу т. нар. „испанска болест“, откъм Мала Азия ни дебне чумата, а от Петроград и Москва холерата. Днес, сред разгара на войните, тези епидемии стават още по-опасни, ето защо дълг се налага на всички, които могат да допринесат нещо в борбата срещу тях, да са нащрек, готови да помогнат всеки по свой начин за опазване на народното здраве. Свещеникът, особено селският, може да стори днес твърде много в това отношение. Защото той се ползува с доверието на народа, а освен това разполага с църковния амвон, с една трибуна, от която всеки момент може да издигне глас за защита на народното здраве. Изхождайки от тези мисли, ние днес бързаме да предадем на нашите благоговейни свещеници изложението, което преди няколко дни Върховният медицински съвет направи за инфлуенцата или т. н. „испанска болест“. Като предпазни мерки в изложението си Върховният медицински съвет казва: „За предпазване от инфлуенцата на първо място стои най-строгото отделяне на болните и съмнителните от здравите. Да се избягват посещенията на болните. Трябва да се избягват също така кинематографите, театрите, концертите, увеселителните заведения, събранията, училищата, които способстват за широкото разпространение на болестта. Храчките и отделянията от гърлото на болните да се обеззаразяват, също трябва да се постъпва с всичко, което е било в допир с тях“.

„Църковен вестник“ не отразява на страниците си спорове за включването на църквите в карантинните мерки. Известно е, че в Европа през този период храмовете също са затворени наравно с училищата и другите места, където се събират много хора на закрито. Но през ноември 1918 г., в бр. 40 на официоза, е поместено кратко съобщение, което показва, че правителството е взело решение да затвори храмовете, за да ограничи църковните събирания, което по молба на Софийска митрополия е променено. В съобщението се казва: „Министерството на вътрешните работи е уважило искането на св. Софийска митрополия да се не затварят столичните църкви и службите в тях да продължават при изключителни хигиенични мерки“.

Само месец по-късно „испанската болест“ отнема живота на Струмишкия митр. Герасим. В бр. 42 на вестника се казва, че „няколко дена преди смъртта си той се усетил доста неразположен и повикали лекар, който констатирал, че е заболял от новата инфлуенца, наречена „Испанска болест”. При днешните лоши условия на лечение и гледане организмът му не могъл да изтърпи и на 1 декември се преставил в Господа“.

Разпуснати са учениците на Софийската духовна семинария, като Св. Синод преустановява учебните занятия за първия учебен срок. Те са възобновени в края на януари следващата година. При възстановяването на учебния процес учениците се събират във временно наетото помещение в града. „Църковен вестник“ пише, че „е започнато опразването на собственото здание на семинарията от военната болница, която го заемаше досега. След почистване на зданието учениците ще се приберат да живеят и се занимават там“.

През февруари 1919 г. „Църковен вестник“ публикува статията „Съдбоносният въпрос“. В нея се казва, че от „испанската болест“ за последните четири месеца са умрели тридесет и пет хиляди души, като само през октомври в София са погребани две хиляди души.

„Войната не грабна толкова човешки жертви, колкото ще грабне гладът. Може би от гладна смърт малцина ще умрат, но това не е толкоз важно. Важно е туй, че епидемиите, които днес подред косят изнемощелите от глад човеци, вземат заплашителни размери. За да не бъдем голословни, ще приведем статистика, която преди няколко време Централният хигиенически съвет изнесе в нашия печат. От 20 души на хиляда през мирно време в България, смъртността през 1918 г. е достигнала 36 на хиляда, т. е. повече умрели 70 хиляди души от мирното население, освен нормалното число. Само в София през 1918 г. са погребани 6 356 души срещу 1 679 през 1914 г. В Шуменски и Пловдивски окръзи има масово измрели хора, на които процентът достига 350 на хиляда спрямо нормалните години. Носители на малария има около 400 хиляди души. От петнист тиф от 1915 до 1918 г. са боледували 61 хиляди души във вътрешността. От „Испанска болест“, на почвата на изтощението, през последните четири месеца са умрели 35 хиляди души. Само в октомври миналата година в София са погребани 2 000 души. От умрелите 175 хиляди души през 1918 г. 95 хиляди са деца до 15-годишна възраст. Туберкулозата е удвоила своите размери. И кой знае още какви болести могат да се развият. Горните цифри показват, че в България има една чудовищна смъртност, която накарва всеки човек да изтръпне“.

„Какво да правим тогава, пита Централният хигиенически съвет, при голямата липса на лекари и средства за борба с епидемията? Време е да се разбере, че когато гори къщата на съседа, то и нашата къща е изложена на опасност, че когато в страната една част от населението страда и изнемогва от глад и болести, останалото население не може да не бъде засегнато и да не пострада. Сигурността на едни е свързана тясно с оная на други. Благоденствието на всички е в обществената солидарност… Не стане ли това, ще преживеем жестоки дни. Тогаз бедата ще бъде такваз, каквато може би България никога не е преживявала. Болестите и гладът ще изтребят с десетки хиляди души… Дългът налага на патриотичното българско свещенство да разясни всичко това на производителите селяни и граждани“.

Това е последното споменаване на „испанския грип“ на страниците на църковния официоз, макар че болестта продължава да се разпространява в България до края на 1919 г., но не с такава интензивност.

Този бърз преглед на църковния официоз през годината на пандемията показва до каква степен Българската православна църква, в лицето на своите клирици, е била активно ангажирана със здравната просвета на населението – нещо, което за онзи период на сравнително ниска здравна култура и недостатъчни медицински познания върху естествето на инфекциозните болести е било от ключово значение за хората, особено по селата.