Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (7 Votes)
Движението „Зои”, което възниква в Гърция в началото на 20 в., е най-яркият пример за парацърковна организация в православния свят. Неговите история и развитие са почти неизвестни в България, но могат да бъдат много поучителни за нашия църковен живот, доколкото причините за появата му се коренят в човешката душа, а не са специфично гръцки.

Движението е най-успешният опит за издигане в ранг на норма на морализма в Църквата. Българският църковен живот от началото на века познава подобен опит в движението на добросамаряните, но в своя гръцки вариант движението за „възраждане на благочестието” е по-опасна имитация на православието, тъй като е организирано и вдъхновявано от богослови. Православният облик на организацията я правят съвършено подобие на Църквата. Макар и замислено с различна цел, липсата на здрава духовна традиция не позволила на основателите и членовете на „Зои” да преодолеят изкушението на морализма – активна дейност на проповед и благотворителност, съчетана с непроменимо състояние на духовна незрялост – това е главната характеристика на „Зои” и отцепилото се от тях по-консервативно течение на „Сотир”. Издигната в критерий за християнско поведение, духовната незрялост на иначе честните в стремежите си християни постепенно довела до раждането на един погрешен модел за християнски живот.

Движението „Зои” има своите корени в едно реформаторско православно движение от 19 в., ръководено от Апостол Макракис. Основателят на „Зои” архим. Евсевий Матопулос прекарал дълги години в движението на Макракис и бил дори негова дясна ръка. От Макракис движението „Зои” наследило две главни черти: тясното обвързване на Църква и етнос, и отказа от занимания с догматическо богословие. Център на обновленската им дейност станало „християнското благочестие”.

В биографията на Евсевий се казва, че израснал в Пелопонес, в благочестиво семейство, което често приютявало монаси. Религиозната му култура се оформяла главно под влияние на житията на светците. На 17 години приема монашество, а на 21 години става дякон. След 8 години живот в манастира, през 1872 г. отива в Атина. Там завършва гимназия и филология, като интересът му е насочен към съчиненията на светите отци и Свещеното Писание. С Макракис се запознават в Атина и Евсевий започва да му помага. В създаденото от Макракис „Училище на Словото”, подобно на народен университет, Евсевий усвоява принципите на колективната организирана работа. Само две години след ръкоположението си за свещеник, едва 29-годишен, става ефимерий в „Училище на Словото” и изповедник на всички сътрудници на Макракис.

От 1875 г. до 1879 г. движението е в остър конфликт с висшата йерархия в Църквата и Светият Синод на Гърция осъжда всички духовници в Училището и ги изпраща на заточение. Правителството затваря „Училището на Словото”. Отец Евсевий е заточен в запустял манастир на о-в Керкира. Много скоро обаче Евсевий успява да спечели благоразположението на местния митрополит и започва да развива проповедническа дейност в столицата на острова. През 1882 г. се връща в Атина и се конфронтира с Макракис, който в общественото съзнание вече е еретик. Причина за това са извънцърковните му пророчества, с които тълкувал Свещеното Писание. Макар и трудно, шестима духовници, между които и Евсевий, напускат своя дългогодишен учител и възстановяват отношенията си със Св. Синод.

През 1907 г. отец Евсевий създава ядрото на „Зои” - едно монашеско братство от нов тип, в което влизат един свещеник, отец Дионисий Фаразулис, и двама миряни-богослови – Димитриос Панаятопулос и Панайотис Трембелас. Отец Евсевий станал духовен отец и изповедник на движението, Д. Панаятопулос основал мрежата от катехизаторски школи за младежта, а Трембелас – най-образованият между тях, става тълкувател на Свещеното Писание. Макар и по нищо да не личало, на практика се поставили основите на едно опасно явление - самата идея за светска организация, организирана на монашески начала, която постепенно привнесла принципите на монашеския живот сред миряните, било изкривяване на православното разбиране за целите на духовния живот и криела опасността от вечно оплитане в мрежите на лъжеблагочестието. Основателите на „Зои” обаче не успели да „различат духовете”. Зоистите вярвали, че монасите не бива да се занимават главно с молитва, а да проповядват Евангелието в света. Това наложило създаването на миряни-монаси, които да бъдат за светския човек икона на идеалния християнин.

Разцветът на организацията настъпил при управлението на архимандрит Серафим Папакоста, от 1929 до 1954 г. През 1959 г. светското монашеско братство имало 135 братя, от които 35 свещеници-богослови, 75 миряни-богослови и 25 небогослови. Те били изповедници, ръководители на лагерите и общежитията на „Зои”, водачи на младежки организации, сътрудници в т. нар. Сдружения към „Зои” и др. Вестникът им, посветен изцяло на християнското благочестие, стигнал тираж 165 000.

Сградата на „новите монаси” се намира и до днес в центъра на Атина, на улица „Ипократос”. На първите етажи са офисите на движението, издателството и др., на горните са стаите на братята, а на последния етаж са църквата и библиотеката. Никой не може да познае по външния вид на братята, че са монаси. Те обаче дават три обета: за безбрачие, за нестежание и за послушание, и живеят на общежитиен принцип в тази сграда. В същността си братството е „Братство на богослови”, защото само мъже със завършено богословско образование могат да станат членове на „Зои”. Изключение се прави само ако човекът ще е от голяма полза за организацията, като например за печатари и хора с подобни професии.

Целите на братството са две: превръщането на членовете му в образцови християни и евангелизация на гръцкия народ. Отличават се със строг консерватизъм. Те били религиозният елит на „Зои”, който по-късно през 1967/68 г. поел ръководните постове в управлението на Гръцката църква.

Главното средство за евангелизация станали известните „катехизаторски школи” и една широка система от различни Дружества – на родителите, на студентите, на учените, на учителите и др. През 1926 г. братството започва със 7 училища, през 1958/59 г. училищата са вече 2216 със 147 740 ученици. През 1936 г. моделът на гръцкото религиозно училище получава дори първа награда в Осло. „Зои” имат 672 младежки организации с 10 235 членове. За илюстрация на мащабите на дейността им ще споменем само, че може би най-известното Дружество на родителите към „Зои” наброява 9000 членове, които работят с около 80 000 души. През 1938 г. се основава и Сестринство „Благочестие” към „Зои”, напълно аналогично на мъжкото движение, чиято цел е формирането на ръководен елит, който да поеме женските общежития, катехизаторските училища за момичета и др. Техният орган е „Животът на детето”, разпространяван в 130 000 тираж. През 1959 г. сестринството има 24 сестри.

Въпреки твърдо спазваното правило да работят само с благословията на епископите, движението имало много трудности в сътрудничеството с тях. На два пъти ръководителите са били привикани пред Светия Синод и заплашени с разпускане на движението, през 1914 и през 1923 г. И двата пъти са били оправдани и счетени за „достойни да проповядват вярата”. Смята се, че след 1923 г. официалната Църква признава законността на Движението и започва да привлича неговите членове и симпатизанти за различни църковни дейности. Въпреки това не един били богословите, които предупреждавали Църквата и епископите за голямата измама, която криела активната дейност на Движението. Така например отец Христофор Каливас в книгата си „Светлина или огън” (1956) нарича „Зои” „антихристиянска система”, която е приела принципите на йезуитите, обвинява ги в религиозен фашизъм и партийно поведение, във фарисейство и дори счита, че те заплашват вечното спасение на вярващите в Църквата. Тяхната цел, предупреждавал той, да основат едно „Зоиско царство” на земята, чиито членове да бъдат едновременно и граждани на небесното царство е в същността си порочна и неправославна.

Светият Синод се опитал да създаде една подобна организация – „Апостолска дякония”, която да дублира дейността на „Зои”, но тя останала бледо подобие на Движението. Тогава Църквата се принудила да вземе крайни мерки и да сложи край на тази „църква в Църквата”. През 1958 г. Светият Синод приема решение, че само официалната Църква има право да създава и ръководи „Катехизаторските школи” и да възпитава младежта. Тази дейност Синодът прехвърлил на „Апостолска дякония” и местните свещеници. Синодът приел, че не приема създаването на организации, чиито цели са изключително право на Църквата (проповед, изповед, литургичен живот, изучаване и разпространяване на Евангелието, нравствено възпитание на младежта и семейството и т.н.) Подобни организации трябвало да се разпуснат, а собствеността им да премине към Църквата. Намерението им обаче било неосъществимо, защото нямало свещеници в състояние да поемат тези задължения. Държавният преврат през 1967 г. променя ситуацията в страната. Военното правителство издига за глава на Църквата един от сътрудниците на „Зои”, преподавателя Йероним Котсонис. През 1962 г. той бил кандидат за архиепископския трон, но тогава кандидатурата му била отхвърлена заради близките му отношения със „Зои”. Новият архиепископ приел реформаторска програма за обнова на религиозния живот в Гърция, одобрена и от правителството. За целта имал нужда от йерархия, която да я прокара по места. Така той заменил 20 епископи с нови, които били близки сътрудници на „Зои”, а петима от митрополитите били дори братя.

Но превратът, осъществен от Йероним, изправил Гръцката църква пред огромна криза. И още преди падането на диктатурата, през 1973 г. архиепископът бил принуден да подаде оставка и на негово място бил избран Серафим. Новият Атински архиепископ поставил движенията на „Зои” и „Сотир” във възможно най-голяма изолация, доколкото това е приемливо за една демократична страна. Сменил голяма част от митрополитите, като запазил епископския им сан, но ги лишил от катедри, и на тяхно място върнал отстранените от Йероним. Изпадналите в немилост организации били изтикани в периферията на църковния живот, достъпът им до неделните училища бил сведен до минимум, но те запазили огромната си база от детски лагери, общежития, централи за „монаси в света”, издателства и т. н. Но най-важното – тяхната черно-бяла нравствена система останала непокътната сред най-широките слоеве от вярващи. Макар учението им да било обсъждано и разобличавано от авторитетни богослови (проф. Христос Янарас, митр. (Йоан Зизиулас), отец Филотей Фарос и мн. др.), които ги обвинявали най-вече в псевдохристиянски морализъм, пиетизъм, протестантство в православни одежди, в широките среди на вярващите членове на „Зои” и „Сотир” остават примерни християни, безкомпромисни към външния си вид и поведение. Макар и с нежелание от страна на официалната Църква, те продължавали да бъдат назначавани на различни постове заради високата си квалификация.

След смъртта на архиепископ Серафим организациите „Зои” и „Сотир” постепенно излизат от изолацията и започват да се намесват по-активно в живота на Гръцката църква. Причините за това са много, но този факт ни показва, че изкушението на морализма се изживява най-трудно. За влизащия внезапно в Църквата светски човек морализмът се явява защитна стена срещу миналото му и нецърковното общество и затова склонността на начинаещия християнин към него е обяснима. Той е „лъскавата” страна на християнството. Тя е външна, лесно постижима, не изисква дълбоки вътрешни промени на личността, за да стане тя „нова твар” в Христа. Естествено е хората да са по-склонни да приемат такова християнство, защото при него може просто да се формулират правила на живот и поведение, които стриктно да се спазват и християнинът да получи удовлетворение от „достойно” следване на Христа: например да се облича по определен начин, да се държи по определен начин, да има готово решение за всеки нравствен проблем и да се стреми да не прилича на „външните”. Такова „учение” е удобно и за проповедника, защото той трябва да определи правилата и да следи те да се изпълняват. На плещите му не лежи задачата да създаде и отгледа „нова твар”. Той е пастир в най-буквалния смисъл – следи дали овчиците пасат на правилното място и дали не се отклоняват от стадото...

Но ако човек не поеме по пътя на духовното съзряване, то той никога няма да види къде са корените на онзи живот в дух и истина, за който говори Евангелието, и ще превърне второстепенното в съдържание на своя живот. Ще вярва, че добродетелите са достатъчни сами по себе си и няма да познае тяхната оживяваща личността сила. Сила, която извира от горе, а не от нашите аскетични усилия и борба. Ще се огради с нормите на добродетелта, така както е в състояние да я разбере нашият ограничен и недуховен разум, ще се чувства сигурен сред тях, но душата му никога няма да вдъхне онзи кислород, който идва от Царството на Отца.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/34w8 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Имайте непресторена любов помежду си, пазете Преданието, и Бог на мира да бъде с вас и да ви утвърди в любов.
 
Св. Павел oт Обнора
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.